Определение № 2651 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5375/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. срещу решение № 1859/10.04.2023г. по в.гр.д.№ 5207/22г. по описа на СГС, ІІ ри Е ВС, с което, като е потвърдено решението на първата инстанция, са отхвърлени предявените от П. срещу В. В. С. - Д. искове по чл. 71, ал.1, т.1 и т.2 от Закона за защита от дискриминация за установяване нарушение на правата му за равно третиране на основание лично и обществено положение от заявеното на 25.09.2019г. по дело № 608/2018г. по описа на КЗД от Д. отвеждане за в бъдеще по всички дела на П. пред КЗД и за осъждане на Д. да се въздържа в бъдеще от по –нататъшни нарушения. Касаторът заявява неправилност на обжалваното решение, като твърди, че в случая става дума за тормоз по смисъла на ЗЗДискр., поради което не е нужно да се сочат „лица- сравнители“, а предвид общественото положение на ответницата и спецификата на работата й, изискванията към нея са завишени, поради което за изказването си същата е следвало да бъде осъдена. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не е формулиран въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК. В изявление вх.№ 80739/05.03.2023г., депозирано в изпълнение указанията на въззивния съд относно основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е заявил, че въззивният съд е изопачил фактите, приемайки, че изявлението на ответницата е, че ще се отвежда от делата му само тогава, когато са налице нужните предпоставки и е посочил, че основното му възражение - че ответницата е твърдяла, че ще си дава отвод винаги, независимо дали предпоставките за това са налице, е останало неразгледано. Твърди се, че така въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната по ППВС №7/65г. и ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, според която въззивният съд, като инстанция по същество, е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните, а пропускът да го стори е съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на въззивното решение. Насрещната страна по жалбата – ответницата В. В. С.- Д., чрез адв. П. М., възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и оспорва оплакванията в касационната жалба. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да отхвърли исковете, съставът на СГС е приел, че в случая не е налице нарушение на забраната за пряка дискриминация, основана на лично и обществено положение, по чл.4, ал.1 ЗЗДискр. Този решаващ извод въззивният съд е извел от безспорно установената по делото фактическа обстановка, съгласно която ответницата, в качеството си на член на КЗД, е заявила на ищеца, жалбоподател по висяща пред КЗД преписка, че освен по същата, тя ще си даде отвод по всяка негова жалба или ако ищецът е ответна страна по жалба. Прието е, че това изявление обективира субективно намерение на ответницата да постановява отвод по бъдещи преписки, по които ищецът е страна т.е. касае се за намерение за предприемане на бъдещи процесуални действия и съответно не е породило правни последици, които пряко да рефлектират върху ищеца. Отделно, въззивният съд е посочил, че в проведеното на 25.09.2019 г. открито заседание по преписка № 609 по описа на КЗД за 2018г. ответницата е посочила съображения за бъдещите си отводи, а именно - изявленията на ищеца, че тя има някакво отношение към него. Прието е, че тези съображения изпълват хипотезата на чл.61, ал.3 ЗЗДискр. вр. с чл.22, ал.1, т.6 ГПК, предвид безспорния факт, че ищецът е инициирал производството по НЧХД № 19503/2018 г. по описа на СРС срещу ответницата и други лица. В тази връзка въззивният съд е обобщил, че изявлението на ответницата, че ще упражни за в бъдеще едно свое процесуално право по съществото си не съставлява по – неблагоприятно третиране на ищеца. Приел е също така, че ищецът не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си относно наличието на субективна цел у ответницата чрез процесните изявления да демонстрира неприязън, като използва служебното си положение, за да го накаже. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Възможно е от съдържанието на изложението от 05.09.2023г. да се приеме, че се поставя процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните. Този въпрос е принципно обуславящ по всяко дело, но в случая не е разрешен в отклонение от константната практика на ВКС ( вкл. цитираната от жалбоподателя). Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички релевантни за тях доводи на страните и на относимите за спора доказателства, които са били събрани по делото. /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Обжалваното решение е съобразено с цитираните разрешения, защото въззивният съд е преценил поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства и е обсъдил всички доводи и възражения на страните, като е изложил свои собствени решаващи мотиви по съществото на правния спор. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е анализирал изявлението на ответницата, такова, каквото е установено по съдържание от протокола от 25.09.2019 г. и е счел, че предвид съдържащото се там пояснение, че ищецът е заявил, че ответницата има някакво отношение към него (свидетелство за което е висящото нчхд №19503/2018 г.), бъдещите отводи на ответницата биха били в хипотезата на чл.61, ал.3 ЗЗДискр. вр. с чл.22, ал.1, т.6 ГПК. Обсъдено е и възражението на касатора по въззивната му жалба, че изявлението на ответницата има за цел да демонстрира изпитваната от нея неприязън към него, като е прието, че от доказателствата по делото подобно субективно отношение не се установява. Несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд от правна страна в резултат от обсъждането на доводите му съставлява оплакване за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. В обобщение, липсва основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд