Определение № 2567 от 15.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3375/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Ц. Ц., чрез адв. Р. Г., срещу решение № 3171 от 23.05.2025 г., постановено по гр.д. № 13850/2024 г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна на решение № 12789/28.06.2024 г. по гр. дело № 27974/2023 г. на Софийския районен съд е осъден Д. Ц. Ц. да заплати на О. В. О. допълнително сумата от 9 000 лв. /разликата над присъдените от Софийския районен съд 5 000 лв. до 14 000 лв./, представляващи обезщетение за претърпените от ищеца О. В. О. неимуществени вреди – болки и страдания, от противоправното поведение на ответника, при което на 25.05.2018 г., около 11 ч., в [населено място], в автокъща „Б.“ на [улица], му причинил средна телесна повреда, като му нанесъл удар с лявата си ръка в лицето, вследствие на което ищецът паднал и си ударил главата в стена, като получил травматично увреждане, изразяващо се в контузия на главен мозък, ведно със законната лихва от датата на увреждането, като е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е присъдено обезщетение от 5 000 лв.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. Видът и обемът на нематериалните щети, продължителността на въздействие на факторите, които ги предизвикват, и техният интензитет подлежат ли на доказване в гражданския процес и кой следва да докаже наличието на тези фактори?

2. Следва ли да се доказва и с какви доказателствени средства настъпването на увреждания на пострадалия като следствие от деликта, осъществен от ответника?

3. При противоречия между изводите на съдебно-медицинската експертиза, назначена по делото и свидетелските показания, следва ли да бъде назначена допълнителна експертиза и ако не е поискана такава от страните по делото, следва ли това назначаване да се извърши от съда?

4. Задължен ли е съдът в решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните относно характера и обема на причинените щети?

5. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?

Сочи се противоречие на изводите на въззивния съд с ППВС № 4/1968 г.; т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 154/26.11.2020 г. по гр. д. № 581/2020 г. на ВКС, III-то г. о.; решение № 17/11.03.2019 г. по гр. д. № 659/2018 г. на ВКС, I-во г. о.; решение № 64/09.05.2014 г. по гр. д. № 5569/2013 г. на ВКС, I-во г. о.; решение № 422/22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г. на ВКС, IV-то г. о.; решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, II-ро т. о. и др.

В установения от закона срок не е постъпил отговор от ответника по касационната жалбата О. В. О..

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по иска/ в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с присъда от 24.04.2023 г. по НОХД № 11877/2019 г. на СРС, влязла в сила на 06.03.2024 г., Д. Ц. Ц. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 54 НК за това, че на 25.05.2018 г., около 11 ч., в [населено място], в автокъща „Б.“, находяща се на [улица], № ***, е причинил на О. О. средна телесна повреда - нанесъл удар с лявата си ръка в лицето му, при което О. паднал и ударил главата си в стена, като получил травматично увреждане, изразяващо се в контузия на главния мозък, което увреждане е реализирало медико-биологични признак - разстройство на здравето временно опасно за живота. Позовавайки се на чл. 300 ГПК, въззивният съд е приел, че предвид влязлата в сила присъда е доказано противоправното поведение на ответника, изразяващо се в нанесен удар на ищеца, при което му е причинил посочените травматични увреждания, предвид на което и е счел за ненужно да обсъжда показанията на свидетелите К. П. и Р. О., касаещи авторството на деянието. Посочено е, че противопоравното увреждане на здравето, винаги причинява болки и страдания на пострадалия и искът е доказан по основание.

Въз основа заключението на съдебно-медицинската експертиза и писмените доказателства е прието за установено, че при инцидента ищецът е получил контузия на главата в дясна лицева и слепоочна област, с подкожен хематом в дясна слепоочна област, като медикобиологичния характер на увреждането е временно разстройство на здравето, неопасно за живота; сътресение на мозъка, придружено със загуба на съзнание е довело до разстройство на здравето, временно опасно за живота и контузия на кръста. Медикобиологичният характер на увреждането е временно разстройство на здравето, опасно за живота. Ищецът е бил приет в лечебно заведение за периода 25.05.-27.05.2018 г., с подкожен хематом в дясна темпорална област, трудно подвижна долна челюст, болки в темпоро-мандибуларна става двустранно, което води до смущение в гълтането, болки в шийната област и торако-лумбалната област, оток и зачервяване в лумбалната област, спокоен постоперативен цикатрикс в лумбалната област в резултат на оперативна интервения, по повод дискова херния. Поставена му е била диагноза „Комоцио церебри. Контузио капитис регио темпоралис декстра ет фацией. Хематома субкутанеа регио темпоралис декстра. Контузио тораколумбалис“. Според вещото лице през периода на лечение ищецът е търпял болки и страдания, като първите 15 дни, болките са били с по-голям интензитет, както и че при нормално протичане на лечебния процес, без усложнения, периодът на възстановяване от контузиите в областта на главата и кръста е около 15-20 дни, а от полученото сътресение на мозъка - около 4-6 седмици.

За да определи размера на дължимото се обезщетение, въззивният съд е взел предвид начина на извършване на противоправното деяние и характера на претърпените телесни увреждания. Отчел е, че след инцидента ищецът е бил приет в болница, където прекарал три дни, а възстановяването му продължило около 2-3 месеца, като имал затруднено движение на дясната ръка, на десния крак, изтръпване, силно главоболие, изпитвал силен стрес, започнал е да вдига високо кръвно налягане, изпадал в паника и му изписали лекарства за нервната система, както и успокоителни /според показанията на св. Р. О./. Направен е извод, че при съобразяване на преживяното от ищеца тежко физическо и психическо страдание, включително застрашаване на неговия живот, възстановителния период, както и обстоятелството, че ищецът се е възстановил напълно за сравнително непродължителен период от време, справедливото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата от 14 000 лв.

С оглед тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не е налице поддържаното от касатора основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първият и вторият правни въпроси, по които се иска допускане касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, касаят обобщено доказателствената тежест относно вида и обема на неимуществените вреди и причинените на ищеца увреждания. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от съда в противоречие с трайната практика на ВКС, според която по аргумент от нормата на чл. 154 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие /неполагане на дължимата грижа/, настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. Вината се предполага /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/ до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях, така че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. По иск за обезщетение в тежест на ищеца е да докаже пълно наличието на вреда /в този смисъл са напр. решение № 136/08.12.2017 г. по гр. д. № 5025/2016 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 147/19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС, IV-то г. о. и др./. Горепосочените правни разрешения са изцяло съобразени от въззивния съд, който не е приел, че не е в тежест на ищеца да установи противоправното поведение на ответника, настъпилите за ищеца вреди и причинната връзка между поведението на ответника и причинените вреди. Изводите на въззивния съд са, че от събраните по делото доказателства са установява наличието на елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника, като на основание чл. 300 ГПК е зачел влязлата в сила присъда относно авторството и противоправността на деянието, както и за вредите, за причиняване на които ответникът е бил признат за виновен.

Третият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото не е изведен от решаващите мотиви на въззивния съд. Въпросът е формулиран въз основа на твърденията на касатора, че е налице противоречие между приетата по делото съдебно-медицинска експертиза и свидетелските показания /в частност показанията на св. Р. О./, като според касатора въззивният съд е игнорирал изводите на експертизата и е кредитирал изцяло показанията на св. О., която е преувеличила значението и продължителността на последиците от процесния инцидент.

Видно от обжалваното решение, в него не е направена констатация за противоречие между съдебно-медицинската експертиза и показанията на свидетелката О. и съответно въззивният съд не е основал изводите си, съобразявайки само част от доказателствата /само свидетелските показания/, без да зачете заключението на съдебно - медицинската експертиза. Въззивният съд се е произнесъл по съществото на спора след съвкупен анализ на всички събрани по делото доказателства, като е посочил кои факти се установяват от съдебно- медицинската експертиза и кои от свидетелските показания. В мотивите на съдебното решение е отбелязано, че съдебно-медицинската експертиза дава заключение за състоянието на увредения към момента на деликта, като е посочен периодът на възстановяване. Въззивният съд е посочил също, че показанията на свидетелката О. са за състоянието на пострадалия непосредствено след деликта и през възстановителния период, както и за продължителността на последния. Следователно поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК касационно обжалване по поставения въпрос не следва да се допуска. Несъгласието на касатора с направената от въззивния съд преценка на доказателства и формираните въз основа на нея правни изводи, касае правилността на обжалваното решение, която не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК.

Четвъртият въпрос, поставен от касатора, е за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения на страните. Този въпрос, макар да обуславя решаващата воля на съда, не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, съгласно която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е посочил каква фактическа обстановка намира за установена и въз основа на кои доказателства. Въззивният съд е направил правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивните жалби доводи. Неоснователно касаторът поддържа, че при определяне размера на обезщетението въззивният съд не е съобразил събраните по делото доказателства и не е изложил мотиви. По въпроса относно размера на обезщетението за неимуществени вреди са изложени мотиви, както относно приетите за установени факти, касаещи претърпените болки и страдания в резултат от нанесените увреждания, така и относно дължимия се размер на обезщетението, като несъгласието на касатора с определения от съда размер на обезщетението касае правилността на решението, която обаче, както се посочи по-горе, не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Петият въпрос е за приложението на принципа на справедливост при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. По приложението на чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., на което се е позовал и въззивният съд в обжалваното решение. В ППВС № 4/1968 г. са дадени разяснения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В случая съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази задължителна практика, защото е взел предвид установените по делото увреждания, получени от ищеца, продължителността на възстановителния период и преживените тежки физически и психически страдания от ищеца. Т.е. съдът е определил размера на обезщетението, като е обсъдил конкретните обстоятелства, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Затова не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Постановено е от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение