Определение № 399 от 12.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2838/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. У., чрез процесуален представител адв.К., срещу въззивно решение №20 от 01.04.2021г., постановено по в.гр.д.№64/2021г. на Окръжен съд - Габрово, с което е потвърдено решение от 28.08.2020г. по гр.д.№1187/2019г. на Районен съд – Севлиево, за уважаване на предявения от „Уникредит Булбанк“ АД иск с правно основание чл.135 ЗЗД. по отношение на разпореждането с 1/2ид. част от процесния недвижим имот. В изложението към жалбата се сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата „Уникредит Булбанк“ АД, чрез процесуален представител адв.П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. С. М. У. и М. А. У. не вземат становище по жалбата. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С първоинстанционното решение са уважени предявените от „Уникредит Булбанк“ АД срещу М. А. У. и И. Г. У. и С. М. У. кумулативно пасивно субективно съединени искове с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на сделката, извършена с нотариален акт за дарение № 156/2018г, с която длъжниците М. А. У. и И. Г. У. са дарили на дъщеря си С. М. У.– малолетна, действаща чрез особен представител – адв. Г., недвижим имот: апартамент с принадлежащите му избено и таванско помещения и съответните ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, находящ се в [населено място], подробно описан. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната пред него част от И. Г. У., по отношение на разпореждането с 1/2ид. част от процесния недвижим имот. За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установено, че първите двама ответници са съпрузи и по време на брака са се задължили като солидарни длъжници по сключените договори за банков кредит и анексите към тях между „Уникредит Булбанк“ АД и „ИМС 2013“ ЕООД и че същите са надарили дъщеря си с притежавания от тях недвижим имот, в периода, в който са спрели плащанията към кредитора. Въззивният съд е изложил, че с разпоредбата на чл. 135 ЗЗД е предоставено право на кредитора да иска обявяване на относителната недействителност за всички действия на длъжника, с които уврежда кредитора си – включително сключените безвъзмездни договори. Посочил е, че в процеса е установено, че ищецът има качеството на кредитор на ответниците по подробно описаните в решението договори за банкови кредити и анексите към тях, което е втората обективна предпоставка, за да е налице правото на иск. Посочил е, че следващото изискване е вземането да е възникнало преди извършване на увреждащото действие – Договорът за банков револвиращ кредит е сключен на 21.10.2015 г., Договорът за банков кредит – овърдрафт е сключен на 15.03.2016 г., Договорът за банков револвиращ кредит № 0012/616/18082015 е сключен на 18.08.2016 г., съответно Анекс № 1 е от 09.03.2016 г, Анекс № 2 от 09.03.2017 г., Анекс № 3 от 07.04.2017 г. и Анекс № 4 от 12.04.2017 г., а дарението на недвижимия имот е от 16.11.2018 г., т.е че е доказано, че с разпоредителната сделка е намалено имуществото на длъжника след поемане на финансови задължения. Въззивният съд е посочил, че субективната предпоставка е знанието на длъжника за увреждането на кредитора като в настоящия казус презумпцията за знание е по чл. 135, ал. 2 ЗЗД; че презумпцията, уредена в закона, е за знанието на третото лице, което се намира в определена родствена връзка /съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра/ с длъжника. В случая трето лице, което е облагодетелствано от сделката е дъщеря на ответниците, което не се спори по делото. Още повече, че те са нейни законни представители, тъй като същата е малолетна. Съдът е приел, че е осъществен състава на чл. 135, ал. 1 във вр. с ал. 2 ЗЗД от обективна и субективна страна и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Въззивният съд е осочил, че: „С оглед цитирания правен извод, останалите възражения във въззивната жалба се явяват второстепенни и подробният им анализ не би довел до промяна на вече възприетата позиция на въззивния състав, поради което и тяхната отделна преценка не е необходима.“. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по следния въпрос: „Необходимо ли е да бъдат обсъдени във въззивното решение всички своевременно заявени възражения и доводи на жалбоподателя?“. Според касатора по този въпрос въззивното решение е в противоречие с посочени решения на ВКС. Сочи, че в практикатата на ВКС в тази насока е прието, че въззивният съд е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Съгласно нормата на чл. 135 ЗЗД, за да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора увреждащите го действия на длъжника, с прехвърлителната сделка на втория ответник, е необходимо предшестващо правоотношение, по което ищецът да има качеството на кредитор спрямо ответника, увреждащо действие от длъжника по предшестващото правоотношение и знание на длъжника, че уврежда кредитора си като съобразно чл.135 ал.2 ЗЗД знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ,възходящ, брат или сестра, а по чл.135 ал.3 ЗЗД се изисква не единствено знание,че длъжникът има дългове и с разпоредителната сделка ще увреди кредитора,а намерение за увреждане, това действие да е извършено именно с оглед на очаквано възникване на бъдещо задължение. Във въззивното решение подробно са възпроизведени оплакванията във въззивната жалба: „Твърди, че първоинстанционният съд не е разгледал направеното възражение от ответницата, че не е знаела, че кредитът е необслужван от фирмата на съпруга й. Твърди, че процесната сделка е сключена от нея не с цел да се увреди кредитора, а с цел да бъде обезпечена дъщеря й С. с оглед предстоящото пътуване в чужбина и поради проблеми в семейството. Неправилно съдът е приел за неотносими свидетелските показания на св. У., тъй като те са били ангажирани с оглед твърденията в отговора на исковата молба. При изследване на направеното възражение и гласните доказателства, първоинстанционния съд е щял да достигне до извода, че не е налице знание в У.. Счита, че неправилно е приложен материалния закон, тъй като съдът е неправилно е приел, че И.У. следва да оборва презумпцията въведена в чл. 135, ал. 2 ЗЗД. По делото не е доказано, че ответницата е знаела, че има падежирало неплатено задължение по кредитите. Паричните средства са отпуснати на дружеството „ИМС 2013“ ЕООД, чийто едноличен собственик и управител е М.У.. Средствата са били усвоявани от това дружество и използвани изцяло за неговата търговска дейност.“. В касационнатата жалба се сочи, че тези доводи не са разгледани от въззивния съд, в нарушение на працесуалните му задължения, поради което следва да се приме, че именно тях има предвид касаторът като относими към поставения правен въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Също така следва да се приеме с оглед изложеното относно съображенията във въззивното решение, че при установени предпоставките за уважаване на иска по чл.135, ал.1 вр. ал.2 ЗЗД, тези доводи във въззивната жалба са приети за неотносими към предпоставките за уважаване на иска. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Въпросът е израз на оплакванията на касатора за допуснати съществени процесуални нарушеня от въззивния съд при преценката си за наличието на предпоставките на иска по чл.135 ЗЗД. Проверката им е извън приложното поле на производството по селекция на касационните жалби. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.