Определение № 495 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2970/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на Д. И. Моралийски и Вяра Юлийева К.-М., двамата от [населено място], срещу решение № 371 от 17.12.2012 г. по в. т. д. № 611/2012 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 411 от 16.03.2012 г. по т. д. № 1454/2011 г. в частта, с която са уважени предявените от „А. А.Е.”, Гърция чрез „А. банк – Клон България” положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане към касаторите, в качеството им съответно на кредитополучател и на поръчител, по договор за банков кредит № 83-32/2007 от 11.12.007 г. за сумите, посочени в исковата молба, за които е издадена заповед за изпълнение № 11769 от 22.06.2010 г. по ч. гр. д. № 8088/2010 г. на Варненски районен съд. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и поради необоснованост. Изразяват несъгласие с извода на въззивния съд, че са осъществени предпоставките на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции (ЗКИ) за обявяване на предсрочна изискуемост на процесния кредит. Твърдят, че нотариалните покани, с които банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, не са им връчени надлежно, тъй като не са изпълнени императивните изисквания на приложената от нотариуса разпоредба на чл. 47 ГПК. Релевират оплакване и срещу изразеното от съда становище, че правомощието на банката да обяви договора за предсрочно изискуем е упражнено с молбата/заявлението за издаване на изпълнителен лист за цялата сума. Именно с въпросите за приложението на чл. 47 ГПК и за възможността кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е обосновано и допускането на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба. По отношение на тези въпроси се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, съответно: първият въпрос – в противоречие с определение № 47 от 17.01.2011 г. по ч. т. д. № 719/2010 г. на ІІ т. о. и определение № 141 от 02.02.2010 г. по ч. т. д. № 496/2009 г. на І т. о., а вторият въпрос – в противоречие с определение № 331 от 28.11.2008 г. по ч. т. д. № 306/2008 г. на І т. о. Ответникът по касация – „А. А.Е.”, Гърция чрез „А. банк – Клон България”– моли да не бъде допуснато касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК. В депозирания по делото отговор от 09.07.2013 г. са развити подробни съображения и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: За да потвърди постановеното от Варненски окръжен съд решение № 411 от 16.03.2012 г. по т. д. № 1454/2011 г. в частта, с която са уважени предявените от „А. А.Е.”, Гърция чрез „А. банк – Клон България” положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане към касаторите, в качеството им съответно на кредитополучател и на поръчител, по договор за банков кредит № 83-32/2007 от 11.12.007 г. за сумите, посочени конкретно в исковата молба, въззивният съд, въз основа на неоспореното заключение на счетоводната експертиза, е приел за категорично доказана дължимостта на същите. По основния спорен въпрос относно наличие на предпоставките по чл. 60, ал. 2 ЗКИ, решаващият състав е преценил, че от събраните по делото доказателства се установява категорично надлежното уведомяване на солидарните длъжници (кредитополучателя и двамата поръчители) за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, извършено чрез нотариални покани, връчени по реда на чл. 47 ГПК. Приложимостта на посочената разпоредба в случая е обоснована с обстоятелството, че адресатите на нотариалните покани не са могли да бъдат намерени на адреса, съответно – на постоянния адрес на физическите лица, изрично удостоверен от [община] по искане на връчващия нотариус и на адреса на управление на търговското дружество, като в тази връзка са взети предвид както самите нотариални покани, уведомление и констативни протоколи на връчилия ги нотариус, така и показанията на същия като свидетел при разпита му в първоинстанционното производство. Освен това, позовавайки се на конкретна практика на ВКС (две решения по чл. 290 ГПК), въззивният съд е посочил, че дори и да се приеме, че волята на банката не е достигнала до знанието на солидарните длъжници, правомощието на кредитната институция да направи кредита предсрочно изискуем може да се упражни и с молбата /заявлението/ за издаване на изпълнителен лист за цялата сума. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. По отношение на въпроса, свързан с приложението на чл. 47 ГПК, който безспорно е обуславящ изхода на правния спор, не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените две определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, не доказват твърдението на касаторите, че въззивното определение е в противоречие със задължителната практика на ВКС, тъй като в тези актове въпросът за приложението на посочената норма е разрешен с оглед конкретните факти по всеки от случаите, а те са напълно различни. Видно от мотивите на определение № 47 от 17.01.2011 г. по ч. т. д. № 719/2010 г. на ІІ т. о., разпоредбата на чл. 47 ГПК е била приложена, без да са посочени обстоятелствата, наложили прилагането й, докато в настоящата хипотеза те са установени – за всеки от адресатите обстоятелствата са посочени изрично от самия нотариус, извършил връчването, като са потвърдени от него и в хода на процеса при разпита му в качеството на свидетел по делото. Липсва противоречие и с определение № 141 от 02.02.2010 г. по ч. т. д. № 496/2009 г. на І т. о., доколкото в разгледания с този акт случай (за разлика от настоящия) изобщо липсва изпълнение на процедурата по чл. 47 ГПК – съобщението не е пуснато в пощенската кутия на адресата. Поради изложеното, не може да се счете, че е налице твърдяното противоречие на атакуваното решение със задължителната практика на ВКС. Безспорно, такова противоречие съществува по втория заявен от касаторите въпрос – за възможността кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Застъпеното в тази насока становище от въззивния съд е в противоречие с т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което: В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем; Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Независимо от констатираното противоречие, касационният контрол не може да бъде допуснат предвид съотношението, в което се намират заявените от касаторите въпроси. Въпросът за възможността кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е поставен във връзка с допълнителния аргумент на съда за неоснователност на иска. Доколкото обаче по основния спорен между страните въпрос, обусловил изхода на делото – за редовността на връчването на нотариалната покана, с която предсрочната изискуемост на кредита е обявена предварително, т. е. преди подаване на заявлението за издаване на процесната заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – не е налице основание за достъп до касация, следва да бъде съобразен изводът на въззивния съд, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, който извод е изцяло в съответствие с постановките на цитираното тълкувателно решение. С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК