Определение № 2311 от 26.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1878/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Емко“ ООД срещу въззивно решение № 487/14.07.2023 г. по в. т. д. № 184/2023 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 1347/30.11.2022 г. по т. д. № 894/2022 г. на СГС за отхвърляне на предявените от касатора срещу „Кемира“ ООД /н./ иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване съществуването на неприети от синдика вземания, придобити по силата на суброгация в правата на удовлетворения кредитор НАП, както и при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 59 ЗЗД.

В касационната жалба се поддържа наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради нарушение на съдопроизводствените правила – съставът на апелативния съд е оставил без всякакъв коментар наведения във въззивната жалба довод относно възможността субект на частното право да стане носител на публични вземания и в контекста на откритото производство по несъстоятелност да заеме място в реда по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ, който е резервиран само за публични кредитори. Това е довело до формиране на правилния извод, че съществува материалноправно вземане на „Емко“ ООД по силата на осъществилата се законова суброгация /според въззивния съд с ефект на цесия/, но до неправилно постановяване на диспозитив, с който отхвърля предявеният установителен иск за съществуване на предявеното вземане. Тезата на касатора е, че суброгацията погасява старото вземане и на негово място възниква ново такова, поради което дружеството следва да бъде прието като кредитор с ред за удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ. В жалбата се излага становище за некоректност и едностранчивост на виждането, изразено от въззивния съд, че интересът на суброгиралия се кредитор се свежда само до очакването му да получи частично удовлетворяване при осребряване на имуществото, формиращо масата на несъстоятелността. Всъщност след измененията на ТЗ със ЗИДТЗ /обн. ДВ бр. 66/02.08.2023 г./ кредиторът в производството по несъстоятелност разполага с много по-широк кръг права и правни възможности от правото вземането му да бъде включено в сметката за разпределение. Заявява се оплакване срещу липсата на мотиви по повод твърденията, че платената от дружеството сума в размер на 499 457 лв. неправилно е била отнесена вместо за погасяване на главница и лихви по ревизионен акт № 22002217003813-091-001/30.08.2018 г., за частично погасяване на главница по следващ ревизионен акт № 22221019002-727-091-001/02.01.2020 г. Завява се убеждение, че тази незаконосъобразност може да бъде отстранена с решение на съда по предявения иск с правно основание чл. 694 ТЗ, като се прави позоваване на решение № 179/18.03.2021 г. по т. д. № 15/2020 г. на II т.о. на ВКС. Правомерността на извършеното от публичния изпълнител разпределение според касатора препятства правилната преценка дали суброгацията относно вземането за лихви изобщо е осъществена. Ако се приеме за правилно разпореждането на публичния изпълнител, то тогава вземането в размер на 36 280, 99 лв. за лихва ще следва да се основава на кондикционната претенция по чл. 59 ЗЗД, заявена в условията на евентуалност, което основание се поддържа и в настоящото производство. В касационната жалба се твърди, че, с оглед постановяване на решение № 2575/13.03.2023 г. по адм. х. д. № 101/2023 г. на ВАС, вземането на НАП срещу „Кемира“ ООД /н./ е редуцирано до размер на 74 641 лв. главница и 36 280, 99 лв. лихва, като до този размер касаторът поддържа наличието на интерес от заявените искове, респективно до този размер обжалва решението на Апелативен съд София и моли то да бъде отменено частично.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество на спора при съобразяване на ограниченията на непълния въззив да се произнесе по всички своевременно наведени доводи и възражения на страните, както и по относимите доказателства за правилното решаване на спора?“

2. „Длъжна ли е въззивната инстанция, дори когато се възползва от възможността по чл. 272 ГПК, да изложи собствени пълни и задълбочени мотиви по същество на правния спор?“

Първият въпрос според касатора е разрешен в противоречие с практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и доразвиваща го практика – решение 50054/19.06.2023 г. по т. д. № 1987/2022 г. на I т.о., решение № 388/2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г.о., решение № 94/2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г.о. и др. По втория въпрос сочи отклонение от приетото в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 94/2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г.о. и решение № 194/2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на IV г.о. на ВКС и др.

Отделно са поставени въпроси с оглед основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:

1. „Дали третото лице следва и може да предявява суброгаторното си вземане пред синдика след изтичане на преклузивните срокове по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ?“

2. „Дали това вземане може да се характеризира като нововъзникнало и да подлежи на предявяване по реда на чл. 688, ал. 3, предл. 1 ТЗ, съответно дали синдикът е длъжен да го включи в допълнителен списък по чл. 688, ал. 3, предл.2 ТЗ, вр. с чл. 695 ТЗ?“

3. „Дали съдът по несъстоятелността и съдът, разглеждащ установителен иск по чл. 694 ТЗ във връзка с предявяване на суброгаторно вземане, може да преценява допустимостта на предявяването, респективно развилата се процедура по чл. 690 ТЗ и чл. 692 ТЗ?“

Касаторът твърди, че поставените въпроси са специфични и на тях не е даван отговор в практиката на ВКС. Даденият от въззивната инстанция отговор на въпрос е обусловен от разбирането й, че суброгаторното вземане не е нововъзникнало, което е в противоречие с решение № 197/2012 г. по т. д. № 1043/2010 г. на II т.о. и решение № 400/2015 г. по гр. д. № 1756/2014 г. на IV г.о. на ВКС.

Без да се формулира въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се заявява несъгласие с изводите на въззивния съд относно неоснователността на заявената в евентуалност претенция по чл. 59 ЗЗД и се сочи съдебна практика по приложението на разпоредбата с изясняване на нейния фактически състав.

От ответника по касация „Кемира“ ООД /н./ е депозиран отговор, с който се оспорва основателността на касационната жалба и се заявява становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол.

От синдика на „Кемира“ ООД /н./ не е депозирано становище по подадената касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационна жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по иск на „Емко“ ООД против „Кемира“ ООД /н/ с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване съществуването на неприети от синдика вземания, предявени с молба вх. № 317592/17.05.2021 г., както следва: вземане в размер на 491 185, 60 лева, придобито по силата на встъпване (суброгация) в правата на удовлетворения кредитор НАП в резултат на плащане на главница по ревизионен акт № 22002217003813-091- 2 001 /30.08 2018 г., ведно със законната лихва от датата на плащането - 09.04.2021 г., с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ; вземане в размер на 499 457 лева, придобито по силата на встъпване (суброгация) в правата на удовлетворения кредитор НАП в резултат на плащане на лихви по ревизионен акт № 22002217003813-091- 001/30.08.2018 г., ведно със законната лихва от датата на плащането - 21.04.2021 г., с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ относно лихвите преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност и по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ - за лихвите след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност и вземане в размер на 0, 80 лева, придобито по силата на встъпване (суброгация) в правата на удовлетворения кредитор НАП в резултат на плащане на главница и лихва за задължителна осигурителна вноска към УПФ, съгласно подадена от длъжника по реда на КСО декларация образец 6, вх.№ 22250021300600551 за месец януари 2013 г., ведно със законната лихва от датата на плащането - 09.04.2021 г., с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ. При условията на евентуалност вземанията се претендират поради наличие на неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД. Ответникът „Кемира“ ООД /н/ чрез законния си представител признава исковете. Синдикът на „Кемира“ ООД /н/ оспорва основателността на исковете, тъй като с молбата за предявяване на вземанията не била представена декларация по чл. 180 ДОПК, а такава била представена едва с депозиране на възражението по чл. 692 ТЗ. Според него това представлява изменение на основанието на предявените вземания, извършено недопустимо след изтичане на срока по чл. 688 ТЗ. Отделно, общата норма на чл. 74 ЗЗД не е приложима при изпълнението на публични задължения, за които се прилага ДОПК.

Въззивният съд е приел за безспорно установени следните факти: с решение № 260490/04.12.2020 г. по търг. дело № 1500/2020 г. на СГС, VI-10 състав е открито производство по несъстоятелност на „Кемира“ ООД; с молба вх. № 262792/07.01.2021 г. държавата чрез НАП е предявила за принудително удовлетворяване в производството по несъстоятелност вземания, както следва: 491 185, 60 лева - главница по невлязъл в сила ревизионен акт № 22002217003813-091-001/30.08.2018 г., 482 400,43 лева - обезщетение за забава върху главницата до 04.12.2020 г., 409, 35 лева - обезщетение за забава за периода 05.12.2020 г. - 07.12.2020 г., заедно със законната лихва след 08.12.2020 г., както и 0, 71 лева - задължителна осигурителна вноска към УПФ, заедно със законната лихва от 08.12.2020 г. до погасяването й, които вземания са включени в списъка на приетите от синдика; с молба вх.№ 317592/17.05.2021 г. „Емко“ ООД е предявило в производството вече приетите за удовлетворяване публични вземания по ревизионен акт № 22002217003813-091-001/30.08.2018 г. и за задължителна осигурителна вноска към УПФ, съгласно подадена от длъжника по реда на КСО декларация образец 6, вх. № 22250021300600551 за месец януари 2013 г., в която е твърдяло наличие на суброгация в резултат на извършени плащания на 08.04.2021 г. по отношение на главниците и на 21.04.2021 г. по отношение на обезщетението за забава, установени с ревизионен акт № 22002217003813-091-001/30.08.2018 г., като изпълнението дружеството е обосновало с правен интерес, произтичащ от предявен от НАП отменителен иск с правна квалификация чл. 216 ДОПК, по който „Емко“ ООД е било ответник; вземанията дружеството е предявило и на евентуално основание - чл. 59 ЗЗД; синдикът е включил предявените вземания в списъка на неприетите такива, поради липса на условия за суброгация, чл. 180 ДОПК и липсата на имуществено разместване по чл. 59 ЗЗД, въпреки безспорността на извършените плащания; с определение № 261244/04.05.2022 г. съдът по несъстоятелността е оставил без уважение възражението срещу неприемане на вземанията; с окончателно решение № 2575/13.03.2023 г. на ВАС, постановено по адм. х. д.№ 101/2023 г. е бил отменен частично ревизионен акт № 22002217003813-091-001/30.08.2018 г., в резултат на което приетите като условни вземания на НАП са били чувствително редуцирани до размер на 74 641 лева – главница, и до размер на 36 280, 99 лева – лихва за забава. При тези факти съставът на Апелативен съд София е счел исковете за процесуално допустими. Идентифицирал е спора като такъв не по фактите, а относно правното значение на осъщественото от третото лице „Емко“ ООД плащане на вече приети вземания, предявени от НАП в производството по несъстоятелност на длъжника „Кемира“ ООД /н./, и възможността това трето лице да се суброгира в правата на държавата. На този въпрос въззивният съд е дал отрицателен отговор. Счел е за неприложимо правилото на чл. 180 ДОПК, доколкото ищецът „Емко“ ООД е извършил плащането при липса на влязъл в сила ревизионен акт при все още висящо съдебно производство по оспорването му. Постановеното от ВАС окончателно решение, с което ревизионният акт е бил частично потвърден, съдът е счел за негодно да промени този извод. Преценил е, че в случая приложение намира общата уредба на суброгацията и, че налице е единствено промяна в носителя на приетите вземания, а не са налице нововъзникнали вземания, които да са подлежали на ново предявяване, а фактът на суброгацията е следвало да бъде съобразен от синдика при изготвяне на сметката за разпределение, респективно да бъде зачетена редукцията на вземането за главница и лихви съобразно решението на ВАС. За платената сума по ревизионния акт, надхвърляща установените от ВАС размери, според въззивния съд ищецът би могъл да търси защита срещу НАП по общия исков ред чрез иска по чл. 55, предл. 3 ЗЗД. В мотивите на решението си апелативният съд се е позовал на решение № 400/20.01.2015 г. по гр.д. № 1756/2014 г., IV г.о. на ВКС и е приел, че ищецът се е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор, тъй като е имал интерес от това. При наличието на суброгация съдът е счел иска по чл. 59 ЗЗД за неоснователен. Отделно е приел, че по делото не се установява имуществено разместване в правната сфера на ищца и ответника – липсва обедняване на ищца за сметка на обогатяването на ответното дружество. Последното не се е обогатило – неговото задължение не се е погасило, а е бил променен само кредиторът.

Първите два въпроса, които се отнасят до задълженията на въззивната инстанция да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да изложи мотиви по спора, въпреки препращането по чл. 272 ГПК, не могат да обосноват достъп до касационен контрол, доколкото съставът на Апелативен съд София не е игнорирал задълженията си, регламентирани в чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Не се констатира наличие на отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна и казуална практика на ВКС. Въззивният състав е обективирал собствени съображения по същество на спора, респективно е обсъдил доводите на страните. Доколко крайните му изводи удовлетворяват касатора и правилно ли е бил приложен материалният закон /чл. 74 ЗЗД/ са въпроси, чиито отговори могат да бъдат дадени едва във фазата на касационната проверка, но не и във фазата на селекция, каквато е настоящата.

Налице е основание за допускане на касационно обжалване по първите два от втората група въпроси при наличие на общият селективен критерий, регламентиран от чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и при наличие на допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото въззивният съд е обосновал изводите си, приемайки, че, след погасяване на приетите в производството по несъстоятелност на „Кемира“ ООД /н./ публични вземания на НАП, в полза на „Емко“ ООД не е възникнало вземане, както и доколкото липсва формирана практика на касационната инстанция по този въпрос. Третият въпрос не притежава характеристиката правен, тъй като не е намерил място в мотивите на обжалваното решение, а въззивният състав е приел за допустим предявения от дружеството иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ.

Следва да бъде допуснат контрол по същество на въззивното решение по въпроса: „Когато трето лице погаси вземане на кредитор, включено в списъка на приетите вземания, следва ли последното да бъде предявено пред синдика по реда на чл. 688, ал. 3 ТЗ като нововъзникнало?“, уточнен от настоящия състав съобразно разясненията на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

На основание чл. 694, ал. 7 ТЗ не се дължи предварително внасяне на държавна такса.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС