Определение № 1399 от 19.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1113/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от ответника по иска С. Ц. Г., чрез пълномощника му адв. Б. Т. Д., срещу решение № 1046 от 21. 10. 2024 г. по в. гр. д. № 528/2024 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 4 състав, в частта му потвърждаваща решение № 4289 от 28. 07. 2023 г. по гр. д. № 14303/2021 г. на Софийски градски съд, I-2 състав, в частта, с която С. Ц. Г. е осъден, на основание чл. 45 ЗЗД, да заплати на Г. С. К. сумата 27000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от извършено от С. Ц. Г. на 3. 12. 2016 г. престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 ГПК – причинени три средни телесни повреди, изразяващи се в травматично избиване на централните резци на горната челюст и счупване на челюст, чрез нанасяне от ответника на удар в областта на устата на ищеца, за което ответникът е признат за виновен с влязла в сила присъда от 09. 03. 2022 г. по НОХД № 202/2021 г. на РС – Елин Пелин, както и на леки телесни повреди: разклащане на втори горен зъб вдясно и втори горен зъб вляво; оток, кръвонасядане и повърхностно охлузване по лигавицата на устните, ведно със законната лихва върху присъдената сума от 3. 12. 2016 г. до окончателното й изплащане. Твърди се, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е завишен и се иска намаляването му. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в подлежащата на касационно обжалване част.

Подаден е отговор на касационната жалба от ищеца Г. С. К., с който се твърди липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с влязла в сила присъда от 09. 03. 2022 г. по НОХД № 202/2021 г. на РС – Елин Пелин ответникът С. Г. е признат за виновен в това, че на 3. 12. 2016 г., около 22, 00 ч., в [населено място], Софийска област, чрез нанасяне на удар с ръка в областта на лицето, е причинил на Г. С. К. средни телесни повреди – избиване на двата горни централни зъба (ляв и десен резец), без които се затруднява дъвченето и говоренето, довело до трайно затрудняване на дъвченето и говореното, както и счупване на челюст – на алвеоларните израстъци на горната челюст – престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК, като му е наложено наказание „Пробация“ като замяна на наказанието „Лишаване от свобода“. Освен двете средни телесни повреди, на ищеца били причинени и леки телесни повреди: разкъсно-контузна рана и кръвонасядания по лигавицата на горна и долна устна, разклащане на съседните зъби.

Същата вечер, веднага след травматичното увреждане, ищецът е получил спешна медицинска помощ в „Пирогов“ и ВМА, където била извършена репозиция на избитите зъби и имобилизацията им с телена лигатура, с цел възстановяване на зъба в оригиналната му позиция и заздравяване на тъканите, което се оказало неуспешно. Предприел е лечение чрез поставяне на импланти, но след около 6 месеца имплантите паднали, тъй като горната челюст е била изтъняла заради пародонтоза. Лечението чрез поставяне на мост също се оказало неуспешно и в крайна сметка на ищеца била поставена частична протеза, възстановяваща храненето, говора и естетиката. Съседните на избитите зъби, които били разклатени от удара, са стабилизирани. Счупената кост на челюстта е зараснала за 6-8 месеца. След инцидента ищецът бил подут, изпитвал болки, хранел се трудно, предимно с течни храни, срамувал се да се показва пред хората, изнервил се. Търпял е болки, битови и социални неудобства.

От правна страна въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД за уважаване на иска. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. С оглед влязлата в сила присъда, ответникът не може да оспорва липса на причинно-следствена връзка между противоправното деяние на ответника и падането на предните резци, както и че средните телесни повреди са довели до затруднения в дъвченето и говоренето.

При определяне размера на обезщетението съдът е съобразил броя, характера и тежестта на уврежданията – три средни телесни повреди и леки телесни повреди, обстоятелствата при които е причинено, продължителността на лечебния и възстановителен период, интензитета и продължителността на търпените болки, страдания, затруднения и неудобства, негативните емоционални изживявания, младата възраст на пострадалия към увреждането – 33 години и загрозяването, причинено от липсата на двата горни централни зъба и необходимостта от носене на частична протеза. Съобразена е и икономическата обстановка в страната към 2016 г.. При тези факти е приел, че сумата 40000 лв. би обезщетила ищеца за претърпените болки и страдания, но с оглед диспозитивното начало, претенцията подлежи на уважаване за претендираната сума от 27000 лв., ведно със законната лихва от деня на увреждането – 3. 12. 2016 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Какви са критериите, по които следва да се определи размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД.

2. Следва ли съдът, при прилагането на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди да се съобрази с указанията, дадени в т. II от ППВС № 4/1968 г. и да анализира редица конкретни за случая обективно съществуващи обстоятелства.

3. Релевантните обстоятелства при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, посочени примерно в ППВС № 4/1968 г., следва ли само да се изброят или следва да бъда обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност.

4. Трябва ли съдът да изложи мотиви защо приема, че размерът на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е съобразен с обществено-икономическите условия в страната към датата на увреждането.

5. Трябва ли съдът да изложи мотиви относно обществените критерии за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението по справедливост.

6. Достатъчно ли е от гледна точка на изискването за мотивираност на съдебното решение, предвид обществените критерии, съдът да посочи единствено, че размерът на обезщетението е „справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД и репарира в цялост претърпените от него болки и страдания“.

7. Какви са задълженията на съда при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД да съобрази и да посочи конкретно какви са икономическите условия, жизнен стандарт, средномесечни доходи в страната.

8. Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички правнорелевантни твърдения на страните, всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната взаимна връзка и зависимост с останалия доказателствен материал.

9. Длъжен ли е съдът да мотивира решението си, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните.

10. Когато по делото са приети противоречиви доказателства, въззивният съд дължи ли обосноваване в мотивите защо и на кои вярва, кои възприема и кои не.

11. Необсъждането на всички доводи на страните представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

12. Следва ли пропускът на ответника да подаде отговор на искова молба в срока по чл. 133 ГПК да се възприема разширително спрямо последиците, които чл. 133 ГПК посочва, като на това основание се лишава ответникът от възможност да излага доводи във връзка с доклада по делото и да прави доказателствени искания в първото по делото открито съдебно заседание.

13. Има ли по-голяма тежест и значение в гражданския процес принципът на концентрационното начало в сравнение с принципа за установяване на обективната истина и принципът за равенство на страните в процеса и допустимо ли е пропускането на срока за отговор на исковата молба да лишава напълно ответника от възможност да представя доказателства от съществено значение за изясняване на фактическата обстановка по случая и за постановяване на правилно съдебно решение.

14. Допустимо ли е процесуалната преклузия за ищеца да настъпва в първото по делото открито съдебно заседание, а тази за ответника – в срока за отговор на исковата молба и не следва ли от принципа за равенство на страните в процеса, че преклузивните срокове за страните следва да изтичат в един и същи момент с оглед тяхната равнопоставеност.

15. Извършва ли съществено нарушение на процесуалните правила въззивният съд, когато не уважава искане за събиране на гласни доказателства на ответника – въззивник по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, направено с въззивната жалба, когато в производството пред първоинстанционния съд са допуснати гласни доказателства за същите обстоятелства и то само на ищеца.

Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решение, цитирани в касационната жалба.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроси № № 1, 2, 3, 4, 5, 6 и 7 от изложението. Въпросите са материалноправни и са свързани с тълкуването и прилагането на нормата на чл. 52 ЗЗД. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил указанията, дадени в практиката на ВКС със задължителен и незадължителен характер. С ППВС № 4/23.12.1968 г. е разяснено, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват и които съдът е длъжен да обсъди - характер на увреждането, начин на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди: съобразил е вида, характера и броя на телесните увреждания – няколко средни телесни увреждания и леки телесни увреждания; степента, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания; причинените неудобства от затруднения в говора и при хранене; фактът, че част от средните телесни увреждания – избиване на ляв преден резец и избиване на десен преден резец на горна челюст са причинили траен, невъзстановим и видим козметичен дефект, причиняващ загрозяване на увредения и налагащ пожизнено носене на частична протеза; младата възраст на увредения при извършване на престъплението – 33 години; причинените неудобства и социални ограничения; търпените негативни психични изживявания. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД съдът е съобразил и икономическите условия в страната към настъпване на инцидента. Съобразен е и създаденият от практиката на ВКС ориентир при определяне на обезщетения за неимуществени вреди в аналогични случаи. Съдилищата се стремят при сходни случаи, отчитайки момента на настъпване на вредите, да присъждат сходни обезщетения, но релевантните факти, влияещи на размера по всяко от делата, са различни. Разликите в размерите на определяните обезщетения се дължат преимуществено на различната фактическа обстановка по отделните дела, а не на противоречиво прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД.

Обстоятелствата с какво име увреденият се ползва в обществото, общественото му положение, дали през 2019 г. е причинил ПТП с пострадало лице са без значение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания, тъй като нямат отношение към интензитета и продължителността на болките и страданията от физическите увреждания - три средни и леки телесни повреди.

Въпроси № № 8, 9, 10, 11, 15 са свързани с тълкуването и прилагането на чл. 235, 236, 266 и 269 ГПК. Въпросите не са разрешени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор, е разгледал всички релевантни за спора факти, анализирал е всички относими към спора доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е доводите и възраженията на страните, както и оплакванията във въззивната жалба и становищата в отговора на въззивната жалба. Всичко това е направено при съобразяване с особеностите на второинстанционното производство, уредено като ограничен въззив, както и с правомощията на въззивната инстанция. Направил е собствени фактически и правни изводи, които е отразил в мотивите към решението.

Несъвпадението между изводите на съда от фактическа и правна страна и тезата на ответника не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Оплакванията за несъответствие между фактическите изводи и събраните по делото доказателства, както и за допуснати съществени процесуални нарушения при обсъждане на свидетелски показания представляват касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Преценката им изисква преценка правилността на въззивното решение, а извършването на такава на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо.

Независимо от горното, за пълнота на изложението и във връзка с оплакванията на касатора следва да се посочи, че причинно-следствената връзка между противоправното деяние на ответника – нанасяне на удар с ръка в областта на лицето на ищеца и причинените телесни увреждания – избиване на двата предни фронтални зъба и счупване на челюстта е установена с влязлата в сила присъда, която е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици на престъпното деяние относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Причинени на ищеца травми в областта на челните кости над носа при предходен инцидент, станал 2014 г., няма значение при преценка основателността на иска и размера на обезщетението – дори да се приеме независимо съпричиняване на вредоносния резултат, отговорността на съизвършителите е солидарна и увреденият може да претендира обезщетение в пълен размер срещу когото и да е от тях. Обстоятелството, че ищецът е страдал от пародонтоза няма отношение към размера на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като конкретната и пряка причина за избиването на зъбите и счупването на челюстта на 3. 12. 2016 г. е нанасянето от ответника на силен удар с юмрук в областта на устата на ищеца. Участие в новогодишен празник, качване на снимки в социални мрежи не са обстоятелства, изключващи възможността ищецът да е претърпял болки и страдания от уврежданията, а видимата липса на зъби се дължи на използването на частична протеза от ищеца, а не на възстановяване на състоянието отпреди увреждането.

Въпроси № № 12, 13 и 14 не са от значение за изхода на делото, тъй като част от обстоятелствата, за установяване на които е поискано допускане на един свидетел – касаещи състоянието на ищеца след инцидента, са установени със заключение на съдебномедицинска експертиза и медицински документи, а поведението на ищеца след инцидента (участие в новогодишни празници, среща с приятели, качване на снимки в интернет) не изключва възможността за търпени болки, страдания, неудобства при дъвчене и говорене и т.н. Ищецът не твърди да е изпаднал в депресия, нито е присъждано обезщетение за депресивно състояние, каквито са твърденията на ответника.

Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, тъй като изводите на въззивния съд съответстват на събраните доказателства и не противоречат на правилата на формалната логика. Посочените в изложението пороци на решението, представляващи оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му потвърждаваща първоинстанционното в частта, с която предявеният от Г. С. К. срещу С. Ц. Г. иск по чл. 45 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, е уважен за сумата 27000 лв.

В останалата част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, предвид цената на иска за имуществени вреди, и е влязло в сила.

С оглед изхода на делото, касаторът С. Ц. Г. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, да заплати на адв. Я. С.-А. сумата 2000 лв. в равностойността й в евро - 1022, 58 евро, изчислена по правилото на чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, представляваща адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,