Определение № 50129 от 23.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2026/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано е по подадената чрез пълномощник адв.Б. Л. касационна жалба на М. Г. И. и И. Д. И. от [населено място] срещу решение № 64 от 18.03.2022г., изменено в частта за разноските с определение № 375/12.05.2022г., постановено по възз.гр.д. № 543/2021г. на ОС – Шумен, в частта, с която е потвърдено решение № 260134/08.11.2021г. по гр.д.№ 271/2021г. на РС - Нови Пазар за признаване за установено на оспореното парично вземане на „Първа инвестиционна банка“ АД по отношение на М. Г. И. и И. Д. И. от [населено място], за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 1218/2020г. на РС - Нови пазар за главница в размер на 3994 евро, за договорна лихва за периода 26.01.2012г.-26.09.2019г. в размер на 3887.65 евро, за законна лихва за периода 03.11.-23.11.2020г. в размер на 23.30 евро и за законната лихва върху главницата, считано от 24.11.2020г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която са присъдени разноски в тежест на касаторите. В касационната жалба се поддържат оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3, предл. 1 и 2 ГПК. Касаторите оспорват извода, че направеното от тях възражение за погасителна давност е неоснователно.В тази връзка считат, че давността тече за всяка отделна вноска по погасителния план, а не от крайния срок на договора или от момента на настъпване на предсрочната изискуемост, поради което са погасени вноските за главница с падеж 5 години преди подаване на заявлението и вноските за лихва с падеж 3 години преди подаване на заявлението.Касаторите оспорват и извода за неоснователност на довода им за недействителност на договора за кредит, поради липса на ясно определена методика за промяна на лихвения процент и, тъй като „не става ясно откъде идва разликата между годишен лихвен процент и годишен процент на разходите“.Искането е за отмяна на решението в обжалваните части, за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски, евентуално за връщане на делото за ново разглеждане.Заявено е и особено искане, в случай, че се приеме за преклудирано възражението за недействителност на договора - за отправяне на преюдициално запитване по следния въпрос:Следва ли чл.23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредит и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, че националният съд е длъжен, когато е сезиран с иск по договор за потребителски кредит, в духа на изискването за ефективност, служебно да следи за реквизитите на договора за потребителски кредит, респективно за прилагането на санкциите, които държавите-членки са предвидили в чл.23 от същата, без възражение то страна потребителя? В изложението по чл.284, ал.1 т.3 ГПК е въведено основанието по т.1, предл. 2 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси: 1.Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и лихва по погасителни вноски по договор за банков кредит и има ли отношение настъпването на предсрочната изискуемост за течението на давностния срок за вече падежирали вноски? Касаторите поддържат въпросът да е разрешен в противоречие с решение № 90/31.03.2014г. по гр.д.№ 6629/2013г., IV г.о., и решение № 45/17.06.2020г. по т.д.№ 237/2019г., II т.о. 2.Прилага ли се 3-годишната погасителна давност за вземания за възнаградителна лихва, инкорпорирани в уговорените погасителни вноски по договор за банков кредит? По него касаторите се позовават на решение № 132/13.01.2021г. по т.д.№ 2195/2019г., I т.о., и решение № 60118/15.10.2021г. по т.д.№ 2848/2019г., I т.о. В изложението касаторите въвеждат и твърдения, че въззивният съд е длъжен да формира мотивите си въз основа на всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, като ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност и се позовават на съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, но не формулират в тази връзка правен въпрос. Въведено е и основанието по т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК по следния въпрос: 3.Недействителен ли е договор за потребителски кредит, когато липсва ясно разписана методика, за това как се променя лихвеният процент и за формиране на ГПР по кредита с посочване кои точно компоненти са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР? С подадения чрез адв.Х. М. писмен отговор ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД оспорва наличието на въведените основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията по чл.288 ГПК, след като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Въззивният съд е приел за установено, че въз основа на сключения между страните по делото договор за кредит от 16.12.2011г. „Първа инвестиционна банка“ АД е предоставило на ответниците-кредитополучатели сума в размер на 4050 евро, предназначена за погасяване на съществуващи техни парични задължения, произтичащи от друг договор за банков кредит от 17.03.2010г.Установил е, че общодължимата от ответниците сума по договора за банков кредит от 16.12.2011г. е 8380.73лв., която е платима на 120 месечни вноски, съгласно погасителен план, неразделна част от договора, като крайният срок за погасяването е 26.11.2021г.От заключението на ССЕ по делото въззивният съд е приел за установено, че за погасяване на произтичащото от процесния договор за кредит задължение ответниците са направили 5 погашения и са изпаднали в просрочие, считано от 26.01.2012г., както и е установил към 24.11.2020г. размерите на задълженията за просрочена главница, за договорна и законна лихва. Решаващият състав е приел, че, поради изпадането на ответниците в забава за заплащане на задълженията, банката е упражнила произтичащото от ОУ към договора за кредит право да обяви кредита за предсрочно изискуем, като предсрочната изискуемост е настъпила на 26.09.2019г., когато ответниците са получили отправените от банката покани.Установил е, че на 24.11.2020г. банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК против ответниците, по което е образувано ч.гр.д.№ 1218/2020г. на РС - Нови пазар.За да постанови решението в обжалваните части, въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението за недействителност на договора за кредит, на осн. чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, поради липса на ясно определена методика за промяна на лихвения процент, тъй като не става ясно откъде идва разликата между годишен лихвен процент и годишен процент на разходите и липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР.В тази връзка решаващият състав е формирал мотиви, че с процесния договор за кредит са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като в раздел IV от ОУ на договора, с който двамата ответници са били запознати при сключване на договора, подробно са описани размерът, начинът и методиката, по които се формира приложимият лихвен процент по договора, сроковете за промяна, обстоятелствата, от които зависи промяната и др.Решаващият състав е приел, че са спазени и изискванията на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като в чл.9 от договора изрично е посочен размерът на ГПР – 18.90%, който не надвишава размера по чл.19, ал.4 ЗПК. Въззивната инстанция е приела за неоснователно и възражението на ответниците за погасителна давност.В тази връзка са формирани мотиви, че, съгласно трайно установената съдебна практика, уговорката за връщане на погасителни вноски на определени дати на предоставената по договор за кредит сума не превръща погасителните вноски в периодични плащания, а договорката в т.см. представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнението от длъжника на части.Решаващият състав е приел, че при договора за кредит е налице неделимо плащане, поради което е приложим общият 5 – годишен давностен срок по чл.110 ЗЗД, който в случая започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост на 26.09.2019г., а оттогава до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК този срок не е изтекъл. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по първите два материалноправни въпроса.Същите несъмнено са обусловили крайните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което притежават характеристите, очертани в чл.280, ал.1 ГПК.Въведеното допълнително основание за допускане на касационно обжалване е обосновано от касаторите с посочената от тях съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1, предл.2 ГПК. При допускане на касационното обжалване на измененото и допълнено въззивно решение не следва да се допуска самостоятелно касационно обжалване по материалноправния въпрос № 3, както и не следва да се отправя преюдициално запитване. На касаторите следва да се укаже да внесат по сметката на ВКС дължимата държавна такса, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, която е в размер на 309лв. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: