Определение № 2241 от 12.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1821/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ищецът „Карго Трансексперт“ ООД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Произнасяйки се по жалба на ищеца, въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, частично е уважил предявения иск по чл. 405, ал. 1 КЗ. Потвърдил е решението за разликата над уважения размер на този иск, както и по отношение на изцяло отхвърления иск по чл. 409 КЗ за заплащане на обезщетение за забава.

За да постанови решението си в обжалваната по касационен ред част, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за застраховка „Каско“ на товарен автомобил, по който з астрахованият е заплатил всички дължими вноски по премията. В срока на застрахователното покритие настъпило застрахователно събитие - пътно-транспортно произшествие на територията на Франция, за което застрахованият уведомил застрахователя и при което на застрахованото имущество били причинени повреди. Приел е за безспорни между страните обстоятелствата, при които е настъпило произшествието, а именно че при преминаване през железопътен прелез, сигнализиран със светлинен сигнал и бариера, автомобилът е останал неподвижен на релсите на железния път, като бариерата, спуснала се между влекача и ремаркето, му е попречила да продължи движението си и в резултат е бил ударен от преминаващ влак.

При обсъждането на основния спорен въпрос относно наличието на нарушение на правилата за движение от страна на водача на товарния автомобил съдът от фактическа страна е приел, че съставеният от служители на жандармерията втори протокол, в качеството си на официален документ се ползва с материална доказателствена сила относно удостоверените в него действия на служителите, а именно че около месец и половина след произшествието същите са провели четири наблюдения на прелеза, при което установили, че времевият интервал между звуковата сигнализация и спускането на бариерата е 5-6 секунди. При липсата на спор между страните относно останалите обстоятелства по настъпване на произшествието съдът е съпоставил така установения времеви интервал от 5-6 секунди (при изискване за интервал от 20 секунди съгласно установеното по делото френско право) с факта на спускане на бариерата между влекача и ремаркето, с което е обосновал извод, че преминаването е започнало преди спускането на бариерата и преди звуковия сигнал. В подкрепа на извода си е изложил и съображенията, че времето от 5-6 секунди е крайно недостатъчно за водач на товарен автомобил да спре, да се огледа и въпреки мигаща червена светлина и звуков сигнал, да потегли и да започне преминаване на прелеза, което би било възможно единствено в хипотеза, при която водачът на товарния автомобил не е намалил скоростта и не е предприел спиране пред прелеза въпреки възприемане на подадената сигнализация. Съобразявайки възложената в тежест на ответника доказателствена тежест и въз основа на така приетата фактическа обстановка съдът е намерил за недоказано твърдяното нарушение на правилата за движение от страна на водача на застрахования автомобил, поради което от правна страна е намерил за неоснователни основаните върху него възражения на ответника за проявена груба небрежност като основание за отказ да се плати застрахователното обезщетение, респ. за намаляване на размера му.

Възражението за намаляване на размера на застрахователното обезщетение със стойността на запазените части от застрахования автомобил съдът е отхвърлил като неоснователно, като е намерил за недоказано такива да са налице, респ. тяхната стойност, при доказателствена тежест за ответника.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. При служебната проверка на въззивното решение в обжалваната част не се установяват данни за вероятната му недопустимост, а от страна на жалбоподателя конкретни доводи в тази насока, извън общото твърдение, че същото е недопустимо, не са изложени.

По чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с посочена практика на ВКС по въпросите:

• относно задълженията на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК да изложи мотиви и да обсъди доводите на страните, оплакванията в отговора на въззивната жалба и доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност;

• относно доказателствената стойност на официалните свидетелстващи документи и кои факти от действителността като момент и обстоятелства установяват те;

• относно косвеното доказване на факти и нуждата от изключване на други възможни вероятности с цел създаване на правна сигурност, че правнорелевантният факт се е осъществил по възприетия от въззивния съд начин;

• относно нуждата от служебно ангажиране на експертно заключение при неяснота или непълнота на експертните изводи, водещи до неизясняване на спора от фактическа страна.

Независимо от позоваването в изложението на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, конкретни доводи не са изложени.

Не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Първите три въпроса не отговарят на отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са от правно естество, респ. да са обусловили правните изводи на въззивния съд.

Така по първия въпрос не се обосновава значението му за конкретното дело, тъй като, извън общото твърдение, че съдът не е изпълнил задълженията си по чл. 236, ал. 2 ГПК, изложената аргументация се свежда до оплакването, че въззивният съд не е коментирал съставения за произшествието официален протокол, съдържащ констатация за несъобразяване със звуковата и светлинната сигнализация на прелеза, вместо което, приемайки, че липсва оспорване на по-късно съставения втори протокол, не е обсъдил противоречията между доказателствата и е отдал превес на едните за сметка на другите. С така дадените формулировка и аргументация въпросът не кореспондира на мотивите на въззивния съд, който е изложил съображенията си относно доказателствената стойност на събраните писмени доказателства и съответния доказателствен анализ, а се свежда до оспорване на правилността на формираните фактически изводи за доказаност или недоказаност, при съобразяване и на възложената върху ответника доказателствена тежест, на спорните по делото обстоятелства относно функционирането на сигнализацията. Проверката на правилността на тези фактически изводи обаче е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Значението на втория въпрос се обосновава с аргументите, че съдът е следвало да приеме, че по-късно съставеният втори протокол отразява наблюдения на пътния участък след датата на събитието, поради което и при липса на други доказателства да не приеме, че наблюденията доказват факти, релевантни към момента на настъпване на произшествието, респ. че не е оборена доказателствената сила на първия протокол, отразяващ фактите към момента на настъпване на събитието. Изложените аргументи обосновават извод за фактически, а не правен характер на поставения въпрос, доколкото преценката дали доказването на даден факт или съвкупност от факти оборва доказателствената сила на официален документ, удостоверяващ обратното, т. е. дали така установените факт или съвкупност от факти изключват при условията на пълно доказване всяка вероятност документът вярно да отразява действителното положение, е въпрос на доказателствен анализ в рамките на установяването на фактическата обстановка по делото, а не въпрос по приложението на материалния или процесуалния закон.

Същият извод за липса на правен характер се отнася и до третия въпрос с оглед изложеното, че изводът на въззивния съд за твърде кратък интервал между началото на сигнализацията и спускането на бариерата на прелеза е установен по косвен начин въз основа на по-късните обстоятелства, установени с втория протокол и влиза в противоречие с други събрани доказателства.

По четвъртия въпрос не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ВКС-ОСГТК въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В разглеждания случай не са изложени доводи за процесуално нарушение на първата инстанция или необоснованост на фактическите ѝ изводи, които да са били надлежно изтъкнати в подадения от ответника отговор на въззивната жалба, нито за приложимост на конкретна императивна материална норма. Вместо това изложените доводи се свеждат до тезата, че въззивният съд е бил длъжен да назначи нова експертиза само поради неизяснената от назначените в първата инстанция две експертизи стойност на запазените части, без да се твърди тази неяснота да се дължи на процесуално нарушение на първата инстанция, и то при липсата на съответно оплакване в отговора на въззивната жалба, нито тази стойност да е условие за прилагане на императивна материална норма. В допълнение следва да се отбележи, че така изложените доводи могат да обосноват и извод за липса и на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изложените в тази насока изводи на въззивния съд се основават на приетия за недоказан факт да са налице изобщо запазени части, а не толкова върху липсата на доказателства за стойността на такива части.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното искане, на ищеца разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК за касационното производство не се дължат поради липсата на доказателства такива да са направени.

С тези мотиви съдът