Определение № 195 от 30.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 34/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Т. Ч. срещу въззивно решение № 103 от 22.07.2022 г., постановено по в. т. д. № 79/2022 г. на Апелативен съд Велико Търново, с коeто e потвърдено решение № 34/08.06.2021 г. по т. д. № 381/2020 г. на Окръжен съд Русе за установяване в отношенията между касатора и „Първа инвестиционна банка“ АД, че той дължи сума в размер на 50 000 лв. – част от изискуема главница в общ размер на 135 000 лв., по запис на заповед от 07.08.2008 г., ведно със законната лихва от 24.11.2017 г., за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 8323/2017 г. на Районен съд Русе.

В жалбата се сочат касационните основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Излагат се твърдения, че записът на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение, е нередовен от външна страна, както и, че той не е бил предявен редовно нито на издателя, нито на авалиста, макар че е с падеж „на предявяване“. Отделно от това, не е бил спазен срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, а издаденото от районния съд разпореждане за незабавно изпълнение е постановено при нарушение принципа на диспозитивното начало. Релевират се оплаквания, че от въззивния съд неправилно е изведен мотив за липса на изтекъл давностен срок. Наред с това, „Първа инвестиционна банка“ АД не е разполагала с активна процесуална легитимация да инициира заповедно производство, тъй като ценната книга е била издадена в полза на ТБ „МКБ Юнионбанк“ АД, евентуално поради цедирането й в полза на „С.Г.Груп“ ЕАД и липсата на обратна цесия. На последно място в касационната жалба се сочи, че исковата молба е просрочена.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирани са въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Има ли пълно тъждество между „падеж на предявяване“ и „падеж“ на запис на заповед и може ли по преценка на съда да бъдат приравнени като понятия и взаимно да бъдат заменени?“

2. „Необходимо ли е надлежно предявяване за плащане на запис на заповед с падеж „на предявяване“ на авалиста на ценната книга, за да се приеме, че вземането е станало изискуемо спрямо същия?“

3. „Счита ли се надлежно предявена ценната книга на авалиста по чл. 47 ГПК, вр. с чл. 50 ЗННД само на постоянния адрес при наличие на настоящ адрес, известен на нотариуса?“

4. „Ненадлежното предявяване на ценната книга на авалиста по запис на заповед с падеж „на предявяване“ основание ли е за отказ за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист спрямо същия?“

5. „Длъжен ли е съдът да провери дали актът по чл. 417 ГПК, въз основа на който се иска издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, е редовен от външна страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание?“

6. „Длъжен ли е съдът да провери дали актът по чл. 417 ГПК, въз основа на който се иска издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу лицето, против което се иска издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист?“

7. „Длъжен ли е съдът да отмени опорочен съдебен документ, в който има допуснато съществено закононарушение /в случая заповед за незабавно изпълнение/, с който има погрешно, видоизменено, неправилно произнасяне на съда, което е различно от поисканото и е нарушен един от основните принципи в правото – принципа на диспозитивното начало?“

8. „Допустимо ли е след като кредиторът прехвърли вземането си чрез цесия впоследствие да води установителен иск при липса на обратна цесия и същият вече не е кредитор?“

9. „Счита ли се за изтекла погасителната давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ и чл. 147, ал. 1 ЗЗД, ако са изтекли три години от предявяване на ценната книга за плащане до първото изпълнително действие срещу длъжника?“

От касатора се поддържа, че съдът е разрешил въпросите в противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 162/2012 г. по т. д. № 1226/2011 г. на ВКС, както и т. 14 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 7 от ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това, в изложението на основания за достъп до касация се релевира и твърдението за наличие на очевидна неправилност.

При заявените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и отменено като искът бъде отхвърлен поради неговата недопустимост или неоснователност с присъждане на разноски.

Ответникът по касационната жалба „Първа инвестиционна банка“ АД я оспорва като неоснователна. Заявява становище, че касаторът не е приложил точно и мотивирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Всички твърдения, заложени във въпросите, според ответника преповтарят възраженията, обективирани във въззивната жалба. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само формално посочено. Претендира недопускане на въззивното решение до касация, евентуално неговото потвърждаване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство е предявен от „Първа инвестиционна банка“ АД /като правоприемник на ТБ „МКБ Юнионбанк“ АД/ иск по чл. 422 ГПК за установяване в отношенията между Т. Ч. и банката, че той като авалист има неизпълнено задължение по запис на заповед, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 8323/2017 г. на Районен съд Русе.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният от „Първа инвестиционна банка“ АД иск е бил уважен, Апелативен съд Велико Търново е споделил мотивите на Окръжен съд Русе за установени между страните следните факти: в полза на „Първа инвестиционна банка“АД е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение на основание чл. 417 ГПК, с която е разпоредено Т. Ч. да заплати 50 000 лв. - част от главница по запис на заповед в общ размер от 135 000 лв. и падеж „на предявяване“; в срока по чл. 414 ГПК от ответника е било подадено възражение; искова молба, обективираща претенция по чл. 422 ГПК, е била подадена по пощата на 27.07.2020 г., а съобщението за подаденото възражение е било получено от заявителя на 26.06.2020 г.; процесният запис на заповед е за сума в размер на 135 000 лева с издател „Ч. и синове“ ЕООД, поемател ТБ „МКБ Юнионбанк“ АД и авалист Т. Ч.; универсален правоприемник на ТБ „МКБ Юнионбанк“ АД е „Първа инвестиционна банка“ АД; с нотариална покана изх. № 287-373/09.11.2016 г. на „Първа инвестиционна банка“ АД, връчена чрез нотариус на 19.01.2017 г. на „Ч. и синове“ ЕООД по реда на чл. 50, вр. чл. 47, ал. 2 ГПК, записът на заповед е бил предявен за плащане на издателя; ценната книга е предявена и на ответника авалист чрез нотариална покана, връчена на 05.01.2017 г. по реда на чл. 47, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд е намерил за неоснователни всички възражения на ответника въззивник. Счел е, че е налице универсално правоприемство /преобразуване чрез вливане/ между поемателя по записа на заповед ТБ “МКБ Юнионбанк“ АД /с последващо наименование „Юнионбанк“ АД/ и заявителя в заповедното производство и ищец „Първа инвестиционна банка“ АД, поради което не е необходимо вземането по ценната книга да бъде джиросвано. „Първа инвестиционна банка“ АД е легитимирана да предяви иска, тъй като вземането е прехвърлено на цесионера „С. Г. Груп“ ЕАД след издаването на заповедта по чл. 417 ГПК. За да направи този извод, съдът се е позовал на даденото с т.10б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС разрешение, според което при настъпило частно правоприемство легитимиран да предяви иска е праводателят заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК. Исковият процес продължава между заявителя и ответника по правилото на чл. 226 ГПК със съответно приложение и на нормите на чл. 226, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Съставът е преценил, че исковата молба е предявена в едномесечен срок, считано от съобщението по чл. 415, ал. 1 ГПК, тъй като указанията на заповедния съд за предявяване на иска са съобщени на заявителя на 26.06.2020 г., а исковата молба е подадена по реда на чл. 62 ал. 2 ГПК /по куриер/ на 27.07.2020 г. /първият работен след почивния 26.07.2020 г./. По заявените абсолютни възражения съдът е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна, защото съдържа реквизита по чл. 535, т. 2 ТЗ, а именно безусловно обещание да се плати определена сума пари, която е ясно определена – 135 000 лв. Мястото за плащане е посочено точно - в брой при ТБ “МКБ Юнионбанк“ АД в [населено място], [улица] или по банкова сметка. Алтернативно посоченото плащане по банкова сметка според съда представлява друг начин на плащане, но не води до недействителност на записа поради липса на реквизит по смисъла на чл. 535, т. 4 ТЗ. По същите съображения съдът е преценил, че непосочването на банкова сметка не опорочава съдържанието на ценната книга. Изложил е съждения, че падежът на ценната книга /на предявяване/ е настъпил, тъй като предявяване за плащане е било извършено на издателя „Ч. и синове“ ЕООД в определения срок чрез връчване на нотариална покана по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК чрез залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК на адреса, вписан в търговския регистър, удостоверено от нотариус. В мотивите на решението си съставът на Апелативен съд Велико Търново е посочил, че издателят и авалистът са солидарни длъжници, поради което предявяването на записа на заповед на издателя е условие за настъпване изискуемостта на вземането спрямо всеки от тях, като се е позовал на решение № 207/12.02.2018 г. по т. д. № 1100/2017 г., I т. о., ТК на ВКС. Констатирал е, че вписаната в текста на ценната книга годишна лихва не е предмет на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК.

Въззивната инстанция е споделила изложените от първостепенния съд съображения, обосновани с разрешението, дадено в т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, че заповедното производство е част от изпълнителното производство, поради което заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността, но тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, който се счита предявен от датата на заявлението. Преценила е, че в случая давността следва да се счита прекъсната на 24.11.2017 г., когато е подадено заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 8323/2017 г., а давностният срок е започнал да тече от падежа - 06.12.2016 г. Приела е, че посочената в заповедта за изпълнение дата на предявяване на записа на заповед – 21.11.2017 г., е резултат от допусната грешка, която по никакъв начин не е опорочила издадената заповед. Отделно, тази /грешна/ дата не е била възпроизведена в изпълнителния лист, нито в диспозитива на първоинстанционното решение.

Не са налице посочените от касатора основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол за законосъобразност.

Наведеното основание за директен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е обосновано от касатора, а само формално е посочено, поради което не би могло да предпостави достъп до касация. Отделно, при запознаване с мотивите на въззивното решение настоящият състав не констатира приложение на отменена или несъществуваща нормативна разпоредба, приложение на закона в неговия обратен смисъл, драстично нарушение на основни правни принципи, поради което счита, че въззивното решение не може да бъде квалифицирано като очевидно неправилен съдебен акт.

Първият от поставените въпроси е хипотетично зададен, тъй като не кореспондира с мотиви, изложени от въззивния състав, ето защо той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В атакуваното пред настоящата инстанция решение не е разглеждан въпросът за наличието, респ. липсата на тъждество между „падеж на предявяване“ и „падеж“. От текста на представения в заповедното производство запис на заповед въззивният съд е преценил, че се касае за хипотеза на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ, приложим с оглед бланкета на чл. 537 ТЗ, съответно от доказателствата по делото е формирал извод за настъпил падеж на задължението по издадения от главния длъжник „Ч. и синове“ ЕООД запис на заповед.

В мотивите на въззивното решение съдът изрично е посочил, че предявяването на ценната книга на авалиста не е необходима предпоставка за настъпване на падежа, който извод е в пълно съответствие с разписаното в чл. 485, ал. 1 ТЗ, че авалистът отговаря тъй както лицето, за което поръчителства, и практиката по приложението му /напр. решение № 207/2018 г. по т. д. № 1100/2017 г. на I т.о. на ВКС и цитираните в него съдебни актове/. Ето защо, не може да бъде допуснат касационен контрол и по втория въпрос от изложението по чл. 284 ГПК. При този извод хипотетични се явяват и въпросите, поставени под номер три и четири, тъй като при мотив на съда, че не е необходимо предявяването на записа на авалиста без значение се явяват обстоятелствата дали той е търсен на постоянния или на настоящия му адрес, както и каква е зависимостта между предявяване на ценната книга на авалиста и издаването на заповед по реда на чл. 417 ГПК.

Отговорът на пети и шести въпрос е положителен, но следва да бъде посочено, че въззивният съд обстойно е отговорил на противопоставените абсолютни възражения, поддържани и във въззивната жалба, които е намерил за неоснователни. Произнасянето на състава на Апелативен съд Велико Търново е изцяло в съответствие с указаното в разпоредбите, уреждащи записа на заповед и менителницата в ТЗ, както и с практиката на ВКС по приложението им. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за селектиране на въззивното решение с цел проверка по същество, предвид разясненията, дадени с ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС и уреждането на касационния контрол като факултативен с изключение на хипотезите, при които въззивното решение страда от тежки пороци – нищожност, недопустимост или очевидна неправилност, какъвто случаят не е.

Седмият въпрос е непрецизно формулиран, доколкото въззивният съд в производството по чл. 422 ГПК не извършва инстанционна проверка на издадената заповед по чл. 417 ГПК. Нещо повече, в разпоредбата на чл. чл. 413, ал.1 ГПК е предвидено, че заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване /освен в частта за разноските/- обжалваем е отказът за издаване на заповед за изпълнение или заповед за незабавно изпълнение /чл. 413, ал. 2 и чл. 418, ал. 4 ГПК/, както и разпореждането за незабавно изпълнение /чл. 419, ал. 1 ГПК/. Следва да бъде посочено и, че с т. 7 от ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено по задължителен начин, че разпоредбите на чл. 247, чл. 250 и чл. 251 ГПК намират на общо основание приложение в заповедното производство. Заповедният съд е длъжен да се произнесе по всяка молба за поправка на очевидна фактическа грешка. Нейното подаване не е ограничено от срок. Следователно, в случай, че касаторът счита, че актът на заповедния съд страда от такава грешка, той може по всяко време да сезира заповедния съд с цел отстраняването й. Само за прецизност необходимо е да бъде изяснено, че в случая волята на заповедния съд е ясна и неопорочена от каквато и да било грешка, тъй като няма съмнение кое е лицето, което е задължено по заповедта, на кого трябва да плати, сума в какъв размер трябва да плати и какъв е източникът на задължението.

Последните два въпроса не удовлетворяват допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е дал техен отговор изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното и по-горе тълкувателно решение № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и по-специално в диспозитива по т. 10в, който указва, че при частно правоприемство по договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта, легитимиран да участва в производството по чл. 422 ГПК е цедентът. В решението си въззивният съд е разяснил и кога следва да се счита прекъсната погасителната давност с оглед спецификата на чл. 422, ал. 1 ГПК, която илюстрира връзката между заповедното и исковото производство.

При наличие на задължителна практика и такава, формирана по реда на чл. 290 ГПК, по поставените въпроси, обсъждани от въззивния съд в обжалваното в настоящото производство решение, изключено се явява приложението на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при липса на каквато и да е обосновка защо натрупаната съдебна практика следва да бъде изоставена.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС