Определение № 2079 от 23.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 210/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Банка ДСК“ АД, [населено място] е посочил в касационната жалба ,че обжалва изцяло решение № 1067 от 03.08.2023 г. по в.гр.д. № 2364/2020 г. на Апелативен съд - София, ГО, 4 състав, в неговата цялост, с което след частична отмяна на решение от 03.02.2020 г. по гр.д. № 16478/2018 г. на Софийски градски съд, I ГО, 13 състав, са отхвърлени предявените от настоящия жалбоподател против Н. В. В. искове за признаване за установено, че последният дължи на банката-ищец сумата от 2 840,23 лв. – главница по договора за кредит от 27.06.2006 г., над разликата от 13 326,52 лв и сумата от 3 055,05 лв. – договорна (възнаградителна) лихва, за разликата над 4 565,38 лв, включително и за периода 12.07.2018 г. – 16.08.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1136/2018 г. по описа на Районен съд Силистра, както и е потвърдено решението в останалата обжалвана част. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Излага подробни съображения относно това, че съдът не е възприел заключението на вещото лице и в този случай е било необходимо да назначи нова съдебно-счетоводна експертиза, като съдът бил нарушил чл.201 от ГПК и чл. 202 от ГПК. Счита, че е налице нарушение на материалния закон – чл. 114 от ЗЗД. Кредитът бил обявен за предсрочно изискуем на 11.07.2018 г. и 5 годишната давност съгласно чл. 110 от ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване, а не кратката 3 годишна давност по чл. 111 б. в от ЗЗД. Дори и да се прилагал 3 годишна давност, също не била изтекла. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по договор за банков кредит, за който е обявена и настъпила предсрочна изискуемост - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг? – противоречие с: решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т.о.; решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 65 от 06.07.2018 г. по т.д. №1556/2017 г. на ВКС, т.о.; решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр.д. № 523/2011 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 795/2010 г. на ВКС, IV гр.о. 2.Длъжен ли с въззивният съд да събере доказателствата, които се събират от съда (експертиза), ако те са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма? – противоречие с: тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 на ОСГТК; решение № 108 от 16. 05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на IV гр.о.; решение № 457 от 01.07.2010 г. по гр.д. № 1264/2009 г. на ВКС, III гр.о.: решение № 144 от 07.10.10 г. по т.д. № 806/2009 г. на ВКС; решение № 145 от 21.04.2014 г. по т.д. № 4726/2013 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр.д. № 30/2013 г. на ВКС, I гр.о.; решение № 148 от 06.02.2017 г. по т.д. № 2637/2015 г. на ВКС, II т.о. 3.Може ли съдът, след като с преценил, че за установяване на определени обстоятелства се изискват специални знания, да игнорира изцяло заключение на вещото лице и сам да се произнесе по въпроси, относно които не притежава нужните специални знания? – противоречие с: решение № 310 от 31.12.2019 г. по гр.д. № 1166/2019 г. на ВКС, IV гр.о. 4.Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, начислена по и на основание за договор за банков кредит? – противоречие с: решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 795/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр.д. № 523/2011 г. на ВКС, III гр.о. Н. В. В. оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. „Банка ДСК“ ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 от ГПК срещу ответника Н. В. В. за заплащане на сумата от 16 870 лв, главница и лихви от 10.03.2011 г. до 15.08.2018 г. 18 796,68 лв, лихва от 11.04.2011 г. до 15.08.2018 г. – 274,60 лв и законна лихва от подаване на заявлението 16.08.2018 г., заемни такси от 1251,72 лв законна лихва от 16.08.2018 г., разноски 743,86 лв и юрисконсултско възнаграждение от 150 лв. Издадена е заповед за изпълнение на парично задължение, както следва за сумата 16 870 лв, на основание договор за ипотечен кредит от 27.06.2006 г., и допълнителни споразумения от 10.12.2009 г. и 10.03.2011 г., ведно с договорна лихва от 18 796,68 лв, наказателна лихва 274,60 лв, за периода 11.04.2011 г. до 15.08.2018 г., заемни такси 1251,72 лв, както и законна лихва върху главницата от 16.08.2018 г. до окончателното изплащане, разноски 743,86 лв, платена държавна такса и 50 лв юрисконсултско възнаграждение. Първоинстанционният съд е приел съществуването на договор за банков кредит, усвояване на отпуснатата сума и възникналото задължение да се върне на равни месечни вноски. Размерът на отпуснатия кредит е установен от 15 000 лв, срок на връщане на сумата - за 240 месеца, от датата на усвояване. С оглед сключените две споразумения, размерът на погасените части, съгласно заключение на вещо лице, както и обявяване на кредита за предсрочно изискуем, въззивният съд е приел, че размерът на главницата е 16 870 лв, 2157,99 лв главница по 89 броя падежирали и просрочени месечни вноски, 14 712 лв остатъчна редовна главница, обявена за предсрочно изискуема на 08.08.2018 г. Към 16.08.2018 г. неплатената възнаградителна лихва била в общ размер 18 796,68 по 89 броя падежирали просрочени месечни вноски, възнаградителна лихва за периода от 10.03.20111 г-г до 15.08.2018 г. вкл. Към 16.08.2018 г. дължимата санкционираща лихва 3 % била в размер на 242,56 лв, за периода от 10.03.2011 г. до 16.08.018 г. и наказателна лихва 37,52 лв при 10 % лихвен процент. Таксите са 1251,72 в от които такси за управление 10.3.2011 г. до 16.08.2018 г. както и 261,72 лв замени такси, 12 672 лв застраховка и 120 лв такса изискуемост 15 лв такса ипотека. С оглед възражението за погасителна давност, е прието, че вземанията за периода от 10.03.2011 г. до 15.08.2013 г. са погасени по давност, като това са били 29 броя вноски по главница х 24,25 лв, по договора за кредит или 703,25 лв за периода 1003.2011 г. до 16.08.2011 г. Прието е, че от размера на всяка вноса до предявяване на вземанията в заповедното производство липсва погасяване по давност,така е прието, че в главницата е в размер на 16 166,75 лв. По отношение на договорната лихва е прието, че вземанията се погасяват с 3 годишна давност, така е прието, че вземанията за лихва са погасени за периода от 15.08.2015 г. до предявяване на иска, като така е определено, че погасените вземания за лихва са в размер на 11 176,25 лв. Определено е, че вземането е в размер на 7 620,24 лв. Освен това е прието, че са погасени вземанията за санкционираща лихва. Така е прието, че вземанията са установени за главница 16 166,75 лв, за лихви 7 620,43 лв договорна възнаградителна лихва за периода 16.08.2015 г. до 16.08.2018 г., сумата 187,84 лв санкционираща лихва за периода 16.08.2015 г. до 15.08.2018 г. както и сумата от 701,72 лв заемни такси и е отхвърлен иск аз а сумата над 16 166,75 лв за сумата 703,25 лв главница като погасени по давност и за 11 176,25 лв договрона възнаградителна лихва за периода 10.03.2011 г. до 15.08.2015 г. за сумата 86,76 лв санкционираща лихва, начислена за периода 10.03.2011 г. до 15.08.2015 г. Ответникът е обжалвал пред въззивния съд решението, в частта, с която са уважени исковете, с доводите, че не са установени вземанията и следвало още да се приеме, че началото на погасителната давност е 13.07.2011 г. и исковете следвало изцяло да бъдат отхвърлени. Развити са съображения относно предходния исков процес между страните и липсата на редовно водено счетоводство. Ищецът – „Банка ДСК“ ЕАД е обжалвал решението в частта, с която са погасени исковете по давност и поради това отхвърлени относно сумата от 703,25 лв главница, падежирала на 10.03.2011 г., 11 176,25 лв вземания за договорна възнаградителна лихва от 10.03.2011 г. до 15.08.2015 г. и 86,76 лв вземания на банката за санкционираща лихва за периода от 10.03.2011 г. до 15.08.2018 и 55 лв такси за управление за периода 10.0.2011 г.до 10.03.2015 г. С оглед така очертания предмет на въззивно обжалване, въззивният съд е приел, че предявените в производството искове, основани на договор за ипотечен кредит от 27.06.2006 г., са установени по основание - установено е твърдението за възникнало правоотношение между страните по договор за кредит. Посочено е, че чрез заключението на ССЕ е установено по делото и че след усвояване на сумата по кредита задълженията по кредита са погасявани до определен момент, като по твърдения на кредитора последната изцяло платена вноска е тази с падеж 10.03.2011 г., което не е оспорено като факт от ответника, т.е. към датата на подаване на заявлението на 16.08.2018 г. безспорно е осъществена забава в плащанията повече от 90 дни. Установено е, че кредитодателят се е позовал на предсрочна изискуемост по кредита. Посочено е, че обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми. С обявяването на предсрочна изискуемост, която има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ, кредиторът упражнява преобразуващо (потестативно) право едностранно да измени срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума. Едностранното волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост е изявление с адресат, което е неоттегляемо след достигането му до адресата. Посочено е също, че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент, са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. Волеизявлението може да е обективирано, както в нарочно писмо/уведомление, нотариална покана, така и в исковата молба. В процесния случай е прието, че между страните е разрешен със сила на пресъдено нещо въпросът, че банката не е кредитор на изискуеми вземания поради твърдяна настъпила предсрочна изискуемост на договора за кредит към момента на подаване на предходно заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 от ГПК. Установено е, че по процесното дело ищецът - кредитор се позовава на нов факт - настъпила предсрочна изискуемост през 2018 г., обявена на длъжника. След като в приключилото производство е прието, че не е била обявена предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит, която променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването ѝ, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането (тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС), до обявяването ѝ кредитът е „редовен“ и вноските по кредита, след като не може да бъде приложена предсрочна изискуемост, се дължат на съответния падеж. Поради това въззивният съд е приел, че, при положение, че кредиторът не е упражнил правото си да обяви предсрочна изискуемост, до обявяването ѝ тя не може да бъде приложена по отношение на падежиралите вноски, поради което възражението за недопустимо едностранно „отнасяне на кредита като редовен“ е приет за неоснователен. Посочил е, че предсрочната изискуемост на кредита принципно настъпва на датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника. В процесния случай е установено, че това е датата 11.07.2018 г., независимо кога банката е узнала, че волеизявлението ѝ е връчено на адресата. Посочил е, че няма никаква опора в закона, считано от датата, на която банката е твърдяла, че е обявила, че кредитът е предсрочно изискуем (в процесния случай видно от мотивите към съдебното решение - от 20.09.2013 г., а не 13.07.2011 г.), да тече погасителна давност за дължимите вземания по договора. Приел е, че тези вземания следва да се изчислят по първоначално уговорения лихвен процент, тъй като не е установена допустима промяна на същия. Въззивният състав е приел за основателно твърдението на кредитополучателя, че в ОУ, към които препраща договорът за кредит, не е предвидена уговорка за условията, при които ще се изменя лихвения процент. Установено е, че такава клауза фигурира в ОУ от 04.12.2008 г., които банката твърди, че са част от първото допълнително споразумение към договора, с което недопустимо е уговорено да се прибавят към размера на редовната главница просрочени задължения за лихви, което представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 от ТЗ (решение по чл. 290 от ГПК № 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т.о.; решение № 30/20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г. на ВКС, I т.о.; решение № 60091 от 27.09.2021г. по т.д. № 1345/2019 г. на ВКС, II т.о.). Така, въззивният съд е приел, че допълнителното споразумение от 10.12.2009 г. не е валиден източник на задължения, отделно от това клаузата на чл. 24.3 ОУ от 04.12.2008 г. е неравноправна. Въззивният съд е посочил още, че договорът за банков кредит, в предмета на делото, е по дефиниция възмезден (чл. 430, ал. 2 от ТЗ) и че възнаграждението се заплаща от кредитополучателя под формата на възнаградителна лихва. Посочил е, че за да е валидна уговорката за лихва, като се изхожда от необходимостта от баланса между интереса на банката да извършва доходоносна дейност и интереса на получателя на кредита да го получи при благоприятни условия, кредитополучателят следва да е запознат с метода за изчисляване на лихвата, както и с условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита. В разглеждания случай, въззивният съд е приел, че ответникът като физическо лице, който получава кредит, непредназначен за извършване на търговска или професионална дейност, има качеството на потребител по см. на § 13, т. 1 от ДРЗЗП, а банката - ищец се явява търговец по см. на § 13, т. 2 от ДРЗЗП. След подробен анализ на нормите относно защита на потребители и като е преценил, че ответникът по иска има качеството потребител, въззивният съд е приел, че банката не е разполагала с право да изменя едностранно лихвения процент по договора за кредит, чието изпълнение се претендира в процеса. Прието е, че към 13.07.2011 г., откогато следвало да тече погасителна давност, имало забава за плащанията, а не към 10.3.2011 г., когато било подписано допълнителното споразумение. Въззивният съд е приел, че ответникът не е доказал извършване на плащания след този период и следователно налице са предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, което е станало, с връчването на нотариална покана. В приложение на чл. 162 от ГПК, на база първоначалния погасителен план и размера на вноските от главницата до 10.03.2011 г., съдът изчислява размера на дължимата главница без капитализация, която и по силата на допълнителното споразумение отпада в случай на предсрочна изискуемост, в т.ч. вноските до 10.07.2018 г. вкл., чийто падеж е настъпил, в общ размер на 14 034 лв., от които 3 219, 22 лв. са с настъпил падеж. Прието е, че вземанията за вноски с настъпил падеж до 16.08.2013 г. са погасени по давност (чл. 110 вр. чл. 116, б.“б“ от ЗЗД ) - или това е вземане в общ размер на 707, 48 лв. По този начин, въззивният съд е приел, че главницата, за която следва да бъде уважен искът, възлиза на 13 326, 52 лв. По вземането за договорна лихва въззивният състав е посочил, че размерът на договорната лихва за исковия период на база първоначално уговорен лихвен процент и по погасителен план възлиза на 11 250, 58 лв., от която вземането, изискуемо до 16.08.2015 г., е погасено по давност (чл. 111, б.“в“ от ЗЗД), - в общ размер на погасеното вземане от 6 685, 20 лв. При това положение, въззивният съд е счел че искът за договорна лихва е основателен за периода 16.08.2015 г. - 11.07.2018 г. (когато се счита настъпила предсрочната изискуемост) до размера от 4 565, 38 лв., при отчитане на т. 2 от тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС - уговорената възнаградителна лихва е дължима единствено за просрочените и изискуеми месечни анюитетни вноски до датата на предсрочната изискуемост. Приел е, че исковете за останалите вземания с източник договорът за кредит, в приложение на чл. 162 от ГПК и на база изчисленията на вещото лице по ССЕ и чл. 111, б.“в“ от ЗЗД, са основателни до приетите в обжалваното решение непогасени по давност размери. Така, въззивният съд е достигнал до извод, че жалбата на ответника е частично основателна, а тази на ищеца е неоснователна. При така формираните решаващи изводи на въззивния съд е прието, че първоинстанционното решение, предмет на инстанционен контрол, в частта му, в която искът за главницата е уважен над размера от 13 326, 52 лв. подлежи на отмяна и вместо това искът подлежи на отхвърляне за разликата до уважената част; в частта, в която искът за договорна лихва е уважен над размера от 4 565, 38 лв. и за периода след 11.07.2018 г. обжалваното решение също подлежи на отмяна и вместо това искът подлежи на отхвърляне в отменените части. Въззивният състав е приел, че в останалите обжалвани части решението е правилно и го е потвърдил. По отношение на касационната жалба срещу решението в неговата цялост, настоящият съдебен състав намира, че касаторът „Банка ДСК“ ЕАД няма правен интерес да обжалва решението изцяло. Предвид посочения предмет на обжалване пред въззивния съд, правният интерес на касатора е да обжалва решението само в частта, с която въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд и е отхвърлил исковете, както и в частта, с която е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете. В частите, с които исковете са уважени, касаторът-ищец няма правен интерес да обжалва, тъй като претенциите му са уважени частично и липсва касационна жалба от въззивника-ищец. Поради това касационната жалба следва да се остави без разглеждане, в посочените части. На практика пред ВКС ищецът има интерес да обжалва решението на въззивния съд само в отхвърлителните части или за разликата над 13 326,52 лв главница до напълно предявения размер от 16 870 лв, като първоинстанционният съд е отхвърлил иска за сумата 703,25 лв, в която част е потвърдено решението от въззивния съд и за сумата 2 840,23 лв в частта, с която след отмяна от въззивния съд за разликата над 13 326,52 лв до уважения от първоинстанционния съд размер от 16 166,75 лв решението е отменено и вместо това е отхвърлен искът. В останалата обжалвана част решението е потвърдено или за сумата 13 326,52 лв., главница. По отношение на възнаградителната лихва първоинстанционният съд е признал за установено за сумата 7 620,43 лв и отхвърлен за 11 176,25 лв до напълно предявения размер от 18 796,68 лв, съответно след като е обжалван пред въззивния съд в отхвърлителната част от 11 176,25 лв, и в присъдената част от 7 620,43 лв е отменено решението в частта за разликата над 4 565,38 лв, като отхвърлянето е за разликата над последната сума до предявения размер, т.е. общо отхвърлянето е за 11 176,25 лв, където е потвърдено решението на първоинстанционния съд и за сумата 3 055,05 лв, в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен, т.е. след решението на въззивния съд искът е отхвърлен за разликата над 4 565,38 лв до напълно предявения размер от 18 796,68 лв. В тази част касаторът има интерес да обжалва решението на въззивния съд, като в частта, с която е потвърдено решението до 4 565,38 лв присъдена възнаградителна лихва липсва правен интерес от обжалване. Касаторът има интерес да обжалва и решението, в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска за санкционираща лихва за сумата 86,76 лв, за сумата от 187,40 лв, която е потвърдено от въззивния съд първоинстанционното решение, с което е признато за установено наличието на вземане за санкционираща лихва от 187,84 лв, касаторът няма правен интерес да обжалва. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр.2 от ГПК. Извън посочените основания, които съдът може и служебно да установи, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване. С оглед поставените правни въпроси 1 и 4, настоящият съдебен състав намира, че са разрешени от въззивния съд. С оглед включване в предмета на делото на възражението за погасителна давност, както и приетото относно началния срок на давностния срок, е от значение обстоятелството, от кой момент тече давностния срок, при уговорено връщане на получената на основание договор за банков кредит разсрочено, на анюитетни вноски, сума. Както въззивният съд е посочил и е служебно известно на настоящия съдебен състав, се установява наличие на образувано тълкувателно дело, на основание чл. 128, ал. от ЗСВ и чл. 292 от ГПК, по следния правен въпрос: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече съгласно чл.114 ЗЗД, давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?“ Предвид поставените 1 и 4 правни въпроси в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК и наличието на тълкувателно дело по същите правни въпроси, с цел преценка наличие на основание за допускане на касационно обжалване в производството по чл. 288 от ГПК, ще следва да се спре производството по настоящето дело. Поради това и на основание чл. 229, т. 7 от ГПК следва да се спре производството по настоящето дело до приключване на тълкувателното дело. Така мотивиран ВКС