Определение № 237 от 25.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 817/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД, [населено място] чрез адв. Д. М. срещу определение № 3114 от 30.09.2019г. по ч. гр. дело № 3209/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав, с което е потвърдено определение от 15.04.2017г. по гр. дело № 9948/2017г. на Софийски градски съд, ГО, 18 състав, с което на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е спряно производството по делото до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по гр. дело № 9019/2016г. на Софийски районен съд, 124 състав. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения, че нищожността на клаузите, основана на противоречие с разпоредбите на чл. 26 ЗЗД и чл. 143 ЗЗП, е обуславяща за отговорността и размера на задължението спрямо банката и безспорно инцидентното й установяване е в задължение на съда, сезиран с установителните искове по реда на чл. 422 ГПК или осъдителните искове. Счита, че с практиката си съдът допуска всеки длъжник срещу такса от 50 лв. да подаде иск за малка част надвнесени суми по договора за кредит и по този начин безнаказано да спре с години да изплаща кредита си. В частната касационна жалба и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК – обжалваното определение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 3/03.01.2019г. по ч. гр. д. № 2803/2018г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 269 по ч. т. д. № 2569/2013г. на ВКС, определение № 410 по ч. гр. д. № 1980/2008г. на ВКС, определение № 512 по ч. т. д. № 2569/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 367 по ч. гр. д. № 1960/2015г. на ВКС. Ответниците Д. С. Й. и И. Д. Й. не изразяват становище по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните от частния жалбоподател доводи, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за спиране на исковото производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по гр. дело № 9019/2016г. на Софийски районен съд, 124 състав. Констатирал е, че производството по гр. дело № 9948/2017г. на Софийски градски съд, ГО, 18 състав е образувано по искова молба, подадена от „Юробанк България“ АД против Д. С. Й. и И. Д. Й., с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 430 ТЗ за солидарно заплащане от ответниците на сума в размер 71 393,87 швейцарски франка – главница за периода от 10.02.2015г. до 01.08.2017г., представляваща част от общо дължимото задължение по договор за потребителски кредит № HL38250/24.06.2008г., и сума в размер 1 254,05 швейцарски франка – дължими такси и застраховки за периода от 12.02.2015г. до 01.08.2016г. Установил е също, че между същите страни е налице висящо производство по гр. дело № 9019/2016г. на Софийски районен съд, 124 състав, в чийто предмет е включен иск за нищожност на договорни клаузи на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 146 ЗЗП и чл. 124, ал. 1 ГПК с искане да бъде признато за установено, че клаузите на чл. 1, ал. 1 и чл. 6, ал. 2 от договор за потребителски кредит № HL38250/24.06.2008г., с които е прието, че е налице предоставяне и усвояване на кредитен лимит в швейцарски франкове, са нищожни, тъй като са неравноправни. Съдебният състав е приел, че е налице връзка на преюдициалност между двете производства, с оглед обстоятелството, че дължимостта на главницата следва да се преценява на база на уговореното между страните и доколко атакуваните договорни клаузи са действителни. Допускането на касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора – частен жалбоподател твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без посочване на този въпрос обжалваният съдебен акт не може да бъде допуснат до касационен контрол. Предвид препращащата правна норма на чл. 274, ал. 3 ГПК, посоченото Тълкувателно решение намира приложение и по отношение на частните касационни жалби. В настоящия случай частният жалбоподател не е формулирал релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното въззивно определение. Независимо от това относно преценката за наличие на преюдициалност между иска за събиране на вземане по договор /установителен или осъдителен/ и предявения по-рано иск за установяване нищожност на този договор или на отделни негови клаузи е приложима константната практика на ВКС, съгласно която основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство /Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 по тълк. д. № 8/2013г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019г. по тълк. д. № 2/2019г. на ОСГТК на ВКС/. За да спре производството по конкретното дело на това основание, съдът, разглеждащ обусловеното дело, следва да съобрази решението по обуславящото дело, което ще има значение за правилното му решаване. При извършване на преценката за преюдициалност между двете искови производства и като е приел, че е налице обусловеност между действителността на чл. 1, ал. 1 и чл. 6, ал. 2 от договора за потребителски кредит № HL38250/24.06.2008г., предмет на обуславящия иск, противопоставена като правоизключващо възражение от ответниците, с обуславящо значение за установяване съществуването на дълга – главница и лихви, предмет на осъдителния иск, въззивният съд не се е отклонил от трайноустановената практика на ВКС /напр. определение № 31/13.01.2015г. по ч. гр. д. № 7392/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 772/10.09.2012г. по ч. т. д. № 304/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 575/10.10.2017г. по ч. т. д. № 1788/2017г. на ВКС, ТК, II и др./. Следва да се отбележи също, че посочените в изложението определения са неотносими към настоящото дело, тъй като са постановени в други хипотези: определение № 3/03.01.2019г. по ч. гр. д. № 2803/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е постановено в хипотеза на паралелно развиващи се производство по иск по чл. 55 ЗЗД за връщане на платени при начална липса на основание суми по договор за банков кредит поради нищожност на клаузи от същия и производство по иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземания на банката, произтичащи от същия договор за кредит, докато по настоящото дело счетеният за преюдициален спор е по предявени искове за установяване на нищожност на клаузи от договора за кредит; определение № 512/15.07.2013г. по ч. т. д. № 2569/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е постановено по въпроса за допустимостта на самостоятелен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК връзка с чл. 26 ЗЗД, предявен от длъжника в отделно производство, с искане за обявяване нищожност на клаузи от договор за кредит в случай, че същият е подал възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената заповед по чл. 417 ГПК за вземане, произтичащо от този договор и кредиторът е предявил установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимостта и предсрочната изискуемост на това вземане, по какъвто въпрос няма произнасяне във въззивното определение, а от друга страна предявеният по настоящото дело иск е осъдителен, а не такъв по чл. 422 ГПК; определение № 401/20.11.2008г. по ч. гр. д. № 1980/2008г. на ВКС, ТК, ІІІ г. о. е постановено в хипотеза на две висящи производства по искове за нищожност на договор за дарение, предявени на различни основания, каквато хипотеза не е налице по настоящото дело; определение № 367/17.07.2015г. по ч. гр. д. № 1960/2015г. на ВКС е постановено по въпроса дали е преюдициално производството по иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 93 ЗЗД, основан на твърдение за разваляне на предварителния договор за продажба на недвижим имот поради неизпълнение, когато в хода на този процес строежът е довършен и е предявен иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД от продавача за обявяване на предварителния договор за окончателен, каквато хипотеза в настоящото производство не е налице. По отношение на поддържаното от частния жалбоподател основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното определение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно определение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не следва да се допусне касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение