Определение № 262 от 10.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60333/2016 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от управителя на дружеството К. Н., подадена чрез процесуалния представител адв.И. Д. срещу въззивното решение № 198/17.6.2016 г по въззивно гр.дело № 121/2016 г по описа на Пловдивски апелативен съд, първи търговски състав, с което е отменено решение № 5 от 4.1.2016 г по т.дело № 12/2015 г по описа на Окръжен съд-Пазарждик и предявеният иск по чл.79 ал.1 ЗЗД вр.чл.266 ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 3613, 59 лв до сумата 18 402 лв. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила.Иска се допускането му до касационен контрол на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК и отмяната му, както и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен изцяло, ведно със следващите се от това законни последици. Ответникът по касация [фирма], представлявано от управителя И. Царски оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния представител адв.С. Б. от АК П..Подържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради което обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. С въззивното решение Пловдивски апелативен съд е приел, че искът по чл.79 ал.1 ЗЗД вр.чл.266 ал.1 ЗЗД е неоснователен за разликата над сумата 3613, 59 лв до сумата 18 402 лв, тъй като в тази част ищецът не е установил дължимостта на исковата сума.Съгласно допълнителното заключение на вещото лице И. по допуснатата съдебно-икономическа експертиза сумата 9010, 78 лв, която е присъдена от първоинстанционния съд не е дължима, тъй като същата касае стойността на вложени от изпълнителя материали, които са му заплатени авансово, следователно ищецът не може да претендира отново заплащане на стойността им.Отделно от това съгласно сключения договор страните са уговорили конкретно дължимите цени на изпълнената работа и монтажа да се обективират в двустранно подписани протоколи, количествено стойността сметка и счетоводен документ, а такива не са съставяни.Изложеното според, въззивния съд обосновава извод, че извен безспорните по делото СМР, не се установява постигнатото между страните съгласие за заплащане на останалите материали и строително монтажни работи. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК към касационната жалба е посочено касационното основание по чл.280 ал.1 и т.1 ГПК. Формулиран е въпрос относно задължението на възложителя да заплати възнаграждение за изработеното, въпреки че не е приел изрично резултата.Сочи се противоречие с решение № 9 от 10.9.2010 г по т.дело № 150/2009 г на ТК, Второ търговско отделение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, съгласно което при отсъствие на надлежно и своевременно възражение за неточно изпълнен договор, насрещното задължение на възложителя за заплащане на възнаграждение е изискуемо и може успешно да бъде претендирано по исков ред. Въпросът е относим към решаващите изводи на съда и ги е обусловил.По формулирания въпрос въззивното решение противоречи на посочената от касатора задължителна съдебна практика, породи което въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение