Определение № 3426 от 03.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1761/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, [населено място], чрез адвокат Д. К., обжалва решение № 166 от 12.03.2024 г. по в.т.д. № 613/2023 г. на Апелативен съд – София, ТО, 13-ти въззивен състав, в частите, с които е потвърдено решението на Софийски градски съд № 339 от 13.03.2023 г. по т.д. № 2712/2021 г. ТО, VI-4 състав, за осъждане на касатора да заплати на „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД по иск на „Про трейд финанс консулт“ ЕООД, в качеството му на процесуален субституент, на основание чл. 44а, ал. 2 от ЗОЗ, сумата в размер на 1 750 265,16 лв, дължима по фактура № 25 722/30.06.2021 г. на доставени по договор № 67 от 01.04.2021 г. нетни количества активна електрическа енергия за м. 06.2021 г. с начислена цена „Задължение към обществото и акциз“, както и обезщетение за забава на основание чл. 86 от ЗЗД върху присъдената главница в размер на 63 204,02 лв, законна лихва за периода от 06.08.2021 г. до 13.12.2021 г., както и в частта, с която е отхвърлен насрещният иск на „БДЖ Пътнически превози“ ЕООД срещу „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД да бъде осъден да заплати разликата над присъдения размер 2 202 308,11 лв до претендирания от 2 255 000 лв, предявен частично от 3 499 9000 лв, с правно основание чл. 92 от ЗЗД, неустойка, на основание чл. 13 от Договор № 67 от 01.04.2021 г. В касационната жалба излага съображения за недопустимост на съдебното решение, поради това, че „Про трейд финанс консулт“ ЕООД не е активно легитимиран да предяви иск по чл. 44 а от ЗОЗ, тъй като не се легитимира като заложен кредитор на „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД, по силата на договор за заем от 01.07.2020 г., ведно с анекси към него, сключени между „ПТФК“ ЕООД и „ГЕД“ ЕООД, договор за учредяване на залог върху вземания по реда на ЗОЗ, сключен на 12.05.2021 г. между „ПТФК“ ЕООД и „ГЕД“ ЕООД, поради това, че Договор за заем и Договор за особен залог са нищожни, поради противоречие със закона – липса на предварително съгласие по чл. 21, ал. 1, т. 23, съответно чл. 53, ал. 5 от ЗЕ, договор за особен залог и на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, поради начално невъзможен предмет, тъй като липсва индивидуализация на вземането. Освен това следвало да се докаже вземане на процесуалния субституент. Излага подробни съображения. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени решението на въззивния част в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен искът с правно основание чл. 92 от ЗЗД и в частта, с която е потвърдено решението на СГС за уважаване на иска с правно основание чл. 44 а от ЗОЗ, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД досежно посочените суми, като бъде обезсилено първоинстанционното решение досежно предявения главен иск и бъде прекратено производството като недопустимо, алтернативно да бъде отменено първоинстанционното решение по отношение на предявения главен иск и да се отхвърли като неоснователен и недоказан. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правните основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Налице ли е правен интерес и допустимо ли е възражение с правно основание чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожност на сделка от лице, което не е страна по нея, но решението по делото ще се отрази върху неговата правна сфера? Налице ли е правен интерес за заложния длъжник в производство по предявен срещу него иск с правно основание чл. 44а от 303, да въвежда възражения за нищожност на договора за особен залог и на договора, който той обезпечава, в случаите, когато изясняването на въпроса за действителността на договора за особен залог има преюдициално значение по отношение на възражението за прихващане на насрещни вземания между залогодателя и заложния длъжник? Длъжен ли е съдът да се произнесе по така направено възражение за нищожност? 2.Длъжен ли е съдът в производство по иск с правно основание чл. 44а от 303, предявен срещу заложния длъжник, да се произнесе относно нищожността на договора за залог и договора, който той обезпечава, и без да е направено възражение за нищожност от заинтересована страна и без да вземе предвид липсата на правен интерес на ответника, длъжник по договора за особен залог, да отправя подобни възражения? 3.Длъжен ли е съдът служебно да открие и съответно да сформира краен извод за нищожност на правна сделка, респективно на договор за залог и договора, който той обезпечава, в хипотезата на противоречие с материалния закон и/или поради липса на предмет по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, без да е направено възражение от заинтересована страна и как следва да процедира въззивният съд, когато констатира нищожност на сделка, относима към правата на страните? По тези въпроси от 1 до 3, се обосновава наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 589 от 11.09.2009 г. по гр.д. № 1611/2008 г. на ВКС; решение № 133 от 22.11.2011 г. по т.д. № 17/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение № 94 от 29.07.2009 г. по гр.д. № 374/2008 г. на ВКС; решение № 87 от 29.04.2013 г. по к. гр. д. № 436/2012 г. на ВКС; решение № 706 от 09.03.2011 г. по гр.д. № 1394/2009 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 87 от 29.04.2013 г. по гр. д. № 436/2012 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 45 от 23.05.2019 г. по т.д. № 1286/2018 г. на ВКС, II т.о.; решение № 60256 от 07.03.2022 г. по гр.д. № 3590/2020 г. на ВКС, IV гр.о.; определение № 605 от 04.04.2023 г. по гр.д. № 4115/2022 г. на ВКС, III гр. о.; определение № 82 от 04.03.2022 г. по гр.д. № 344/2022 г. на ВКС, III гр.о.; определение № 372 от 23.06.2015 г. по ч. т. д. № 244/2015г. на ВКС, I т.о.; решение № 90 от 16.06.2015 г. по гр.д № 4406/2014 г. на ВКС, III гр.о. 4.Длъжен ли е при проверка правилността на обжалвания акт въззивният съд да се произнесе по всички наведени в жалбата възражения и доводи и да направи преценка на всички писмени доказателства? 5.Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно тези релевантни обстоятелства? 6.В качеството си на инстанция по същество, може ли въззивният съд да остави неразгледани направени пред него оплаквания и неразгледани определени писмени доказателства? По въпроси от 4 до 6 обосновава наличие на допълнително основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС; решение № 210 от 08.10.2018 г. по гр.д. № 4971/2017 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 88 от 03.06.2021 г. по гр.д. № 2747/2020 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 116 от 07.10.2020 г. по гр.д. № 3896/2019г. на ВКС, III гр.о.; решение № 142 от 30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018г. на ВКС, I т.о.; решение № 50142 от 16.11.2022 г. по т.д. № 1833/2021 г. на ВКС, II т.о.; тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 136 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 1865/2019 г. на ВКС, I гр.о.; решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/12 г. на ВКС, ТК, I т. о.; решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 17 от 23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 55 от 03.04,2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 263 от 24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 180 от 11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 136 от 06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 190 от 07.02.2018 г. по гр. д. № 180/2017 г. на ВКС, IV гр.о.; т.19 от тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК. 7.Противопоставимо на заложния кредитор ли е възражение за прихващане, направено от заложния длъжник, за вземане от залогодателя, възникнало след датата на съобщаване на заложния длъжник за учредяването на залога по реда на чл. 17, ал. 1 от ЗОЗ и преди датата на съобщаване на заложния длъжник за пристъпване към изпълнение по реда на чл. 32 от ЗОЗ? Счита, че по посочения правен въпрос липсва трайна практика на ВКС и съдът следва да допусне касационно обжалване, за да създаде такава по тълкуването на чл. 44 а от ЗОЗ, чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД. Липсвало в законите отговор на посочения правен въпрос и законите били непълни, съдебната практика щяла да допринесе за разрешаване на правния въпрос, решаване на делата според точния смисъл на законите. Ответникът по касационната жалба „Про трейд Финанс Консулт“ ЕООД, [населено място] оспорва подадената касационна жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Претендира разноски. Не е постъпил в срок писмен отговор от „Гранд Енерджи Дистрибюшън“ ЕООД, [населено място]. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел по предявените искове с правно основание чл. 44а от ЗОЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД следното: Предявеният иск с правно основание чл. 44 а ЗОЗ вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД имал правните характеристики на иск на заложен кредитор срещу заложен длъжник, за реално изпълнение на заложеното вземане, доколкото доброволно изпълнение от страна на заложния длъжник не била налице. В тази хипотеза, заложният кредитор предявявал иска за реално изпълнение на заложеното вземане в качеството на процесуален субституент на залогодателя срещу заложния длъжник, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 2 от ГПК, при което кредиторът и залогодателят като необходими задължителни другари, притежавали съвместна активна процесуална легитимация, съгл. чл. 26, ал. 4 от ГПК. Въззивният състав е установил, че по отношение активната легитимация на заложния кредитор да предяви исковете, ответникът - заложен длъжник е заявил редица възражения, касаещи действителността на Договора за особен залог от 20.05.2021 г. и Договор за заем от 01.07.2020 г., които въззивният състав е преценил като неоснователни. На първо място, въззивният съд е посочил, че тези възражения в действителност не касаят процесуалната легитимация на заложния кредитор, а неговата материална такава. Отделно от това чрез посочените възражения ответникът „БДЖ - ПП“ ЕООД, който не бил страна по посочените договори, в действителност не бранил собствени права, доколкото недействителността, във формата на нищожност, в каквато насока били възраженията, не би имала за последица промяна в правното положение и в правната сфера на ответника. На следващо място, според непротиворечивата практика на касационната инстанция, допустимо било разглеждане на възражения за нищожност на договори, които бранят правата на лицето, което използва това процесуално средство за защита, но не и възражения за нищожност, които бранят права на трето лице, което не участва в производството, тъй като само и единствено от волята на лицето, чиито права възражението брани, зависело дали да се позове на последиците от нищожността, както и да ангажира доказателства за нейното установяване. Въззивният състав е посочил, че този извод следвал от общото правило, че на нищожността на едно правно действие може да се позове само лице, което има правен интерес от установяването ѝ с оглед правните последици. Това разбиране изцяло е споделено от въззивния състав, като по аргумент от по-силното основание, той е посочил, че в процесния случай въззивникът „БДЖ - ПП“ ЕООД не можел да въвежда възражения за нищожност на договора за особен залог и договора за заем, тъй като чрез тях в действителност защитавал правата на друг участник в производството - съищеца „Гранд Енерджи“ ЕООД. Последният имал качеството на страна по делото - съищец и въззивник, но независимо от това не се ползвал от предоставената му от процесуалния закон възможност да заяви своевременно в неговия ход подобни възражения, като се позове на последиците от нищожността на договора за особен залог и договора за заем. Поддържайки твърдения за сключването на двата договора в противоречие със закона, въззивникът „БДЖ - ПП“ ЕООД, на практика упражнявaл чужди права пред съд, което, според въззивния съд било недопустимо, с изключение на случаите на процесуална субституция, какъвто процесният не бил. В подкрепа на изложеното, въззивният съд е приел, че в коментираната хипотеза съответно приложение би могла да намери уредбата на гл. 45-та от ГПК „Изпълнение върху вземания на длъжника“ и по конкретно хипотезата на чл. 510 от ГПК, при която взискателят бива овластен да събере запорираното вземане. Тогава взискателят може да извършва действия, необходими за осъществяване на правото, но не може да се разпорежда с него, в т.ч. може да предяви иск срещу третото задължено лице като ще има положението на страна-процесуален субституент, но наред с него като съищец ще трябва да бъде конституиран по служебната инициатива на съда и длъжникът. Възлагането на вземането за събиране не променяло правното положение на третото задължено лице. То можело да противопостави на взискателя всички възражения, с които е разполагало срещу длъжника преди запора, даже когато те се основават на извършени преди запора разпореждания на длъжника с вземането като може да се позове и на давност. Третото задължено лице обаче не можело да се брани срещу иска на взискателя с възражение, че изпълняемото право не съществува или, че то е по-малко от сумата, за която запорът е наложен. Плащането, което третото задължено лице би направило на съдебния изпълнител срещу вземането, за което е наложен запорът, е валидно и затова третото задължено лице няма интерес от подобни възражения. Въззивният състав е посочил и че въведеният с разпоредбата на чл. 53, ал. 5 от ЗЕ разрешителен режим касаел обременяването със залог или ипотека на имущество, с което се извършва лицензионната дейност, какъвто процесният случай не бил. По отношение на оплакването, че не са били спазени изискванията, разписани в разпоредбата на чл. 32, ал. 5 и 6 от ЗОЗ, въззивният състав е посочил, че тези изисквания касаят случаите, когато същото вземане е било предмет на предходни вписани особени залози. Установено е, че в процесния случай подобни твърдения не били налице. От коментираното във възприетото по фактите Съгласие от 18.05.2021 г., дадено от „Юробанк България“ АД се установило, че посочените в него вземания са част от предмета на вече учреден в полза на Банката и даденото съгласие за вписване на втори по ред залог, поради което и процесното вземане не било част от даденото съгласие. Установено е, че от страна на ответника не се е оспорвал факта на изпълнение от страна на „Гранд Енерджи“ ЕООД на сключения Договор № 67/01.04.2021 г., за м. юни 2021 г., за което е била издадена процесната фактура № 25722/30.06.2021 г., за сумата 1 750 265,16 лв., посочените обстоятелства са приети за признати и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК. Не се е твърдяло доставените количества енергия на посочената стойност, да са били заплатени. Твърденията на ответника били, че е било извършено извънсъдебно прихващане на сумата по фактурата с вземане на ответника „БДЖ - ПП“ ЕООД от съищеца „Гранд Енерджи“ ЕООД, в размер на 7 598 872,76 лв. като прихващането било извършено с цитираното във възприетото по фактите писмо № 35-00-606/16.07.2021 г., получено от съищеца на 20.07.2021 г. Въззивният съд е приел, че това правопогасяващо възражение за извършено от ответника извънсъдебно прихващане, не следвало да бъде обсъждано предвид избрания от ответника път за защита чрез предявяването на насрещен иск за същото вземане. Оплакванията във въззивната жалба на „БДЖ - ПП“ ЕООД за необсъждане от съда на възражения за съдържанието на получените уведомления за учредения залог и за вписаното пристъпване към изпълнение са преценени от въззивния състав като неоснователни. Установено е, че подобни възражения пред първоинстанционния съд не са били заявявани. По изложените съображения се е наложил извод, че предявеният иск за осъждане на ответника да заплати сумата 1 750 265,16 лв., по издадената фактура № 25722/30.06.2021 г., като основателен и доказан подлежал на уважаване, като сумата следва да постъпи по посочената сметка на депозитаря. Въззивният състав е посочил, че в съответствие с разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Установил е, че съобразно уговореното в чл. 2 и 3 от Договор № 67/01.04.2021 г. заплащане на доставената ел. енергия се дължи след издаване на фактура и представянето ѝ на възложителя, в границите на 30 календарни дни. Установил е, че за процесния м. юни 2021 г. е била издадена фактура № 25722/30.06.2021 г., която е изпратена на ответника по ел. поща на 05.07.2021 г. и, в която е посочен падеж на задължението 05.08.2021 г. Приел е за вярно, че представените по делото доказателства правят възможен извод, че ответникът е имал възражения по начина на остойностяване на доставената ел. енергия, което е наложило и коригиране на крайната стойност на фактурата - първоначално 1 752 419,99 лв., впоследствие 1 750 970,38 лв., с исковата молба 1 750 265,16 лв., която се и претендирала за заплащане и е приета за безспорна между страните. При това положение, според въззивния състав, за да не изпадне ответникът в забава, същият е следвало да заплати сумата, която според него била дължима, тъй като наличието на възражения по крайната стойност на фактурата в никакъв случай не го освобождавало изцяло от плащането ѝ. Установено е, че във връзка с тази претенция ответникът е навел твърдения за наличие на хипотезата на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД, че неговото неизпълнение се дължало и на причини, за които отговарял кредиторът. Посочил е, че е бил уведомен на 24.06.2021 г. от „Гранд Енерджи“ ЕООД, че вземането по Договора от 01.04.2021 г. е било цедирано на друго дружество, а на 29.06.2021 г. пък бил уведомен за учредения залог върху вземането. Тези твърдения се подкрепили от установените по делото факти. Посочените съобщения са получени от ответника преди настъпването на падежа на задължението по фактурата - 05.08.2021 г. Същевременно се установило още и, че на 12.07.2021 г. ответникът е получил уведомление от заложния кредитор за вписано пристъпване към изпълнение, а на 16.07.2021 г. е отправил до залогодателя и заложния кредитор, изявление за извънсъдебно прихващане на дължимата сума по процесната фактура от 30.06.2021 г. със свое вземане за неустойка по същия договор. На 10.08.2021 г. ответникът е бил уведомен, че договорът за цесия не е произвел действие. Според въззивния състав, при тази хронология на разменените между страните уведомления и изявления се е наложил извод, че възражението за наличие на основания за освобождаване на ответника от отговорността му за неизпълнението, респ. за намаляване на тази отговорност, в хипотезата на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД е неоснователно. Въззивният състав е посочил, че това било така, защото неизпълнението на ответника явно не се е дължало на получените противоречиви уведомления. След като ответникът дори и след уведомяването си за цедиране на заложеното вземане, е отправил изявлението си за извънсъдебно прихващане до заложния кредитор и длъжника, то за него не е съществувала твърдяната неяснота кому дължал изпълнение. Посочено е, че считано от 06.08.2021 г. ответникът е изпаднал в забава, поради което дължал обезщетение в размер на законната лихва за периода 06.08.2021 г. - 13.12.2021 г. По отношение на размера, съдът с помощта на калкулатор за законна лихва установил, че размерът на обезщетението възлизал на сумата 63 204, 02 лв. По насрещния иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД въззивният състав е приел следното: В процесния случай, ищецът по насрещния иск - „БДЖ - ПП“ ЕООД е твърдял, че договорната връзка между него и ответника, основана на процесния Договор № 67/01.04.2021 г. е била прекратена в резултат на изявление на ответника „Гранд Енерджи“ ЕООД, обективирано в писмо от 17.06.2021 г., считано от 01.07.2021 г. Посочил е, че първият от спорните въпроси между страните бил дали ответникът разполагал с правото да прекратява сключения с ищеца Договор № 67/01.04.2021 г. В процесния случай е установено, че хипотезите на прекратяване на Договора са уговорени между страните, в чл. 18, ал. 3 от него, като от изявлението на ответника се установило, че същият не се е позовал на нито една от тях. Според въззивния състав, в посочените хипотези на прекратяване на договора не се съдържала уговорка, според която договорът може да бъде прекратен едностранно от страна на изпълнителя. Разпоредбата на чл. 13, ал. 1 обаче съдържала уговорка, допускаща едностранното прекратяване на Договора като са закрепени и последиците от това, а именно - при едностранно прекратяване на договора от страна на изпълнителя, последният се задължавал да заплати неустойка, посочена в същият текст. Следователно, според въззивния състав, страните все пак са допуснали възможността договорът да бъде едностранно прекратен от изпълнителя, но обвързването на такова прекратяване на договора с компенсаторна неустоечна клауза, правила възможен извода, че страните са възприели такова едностранно прекратяване за виновно. Въззивният състав е посочил, че за да прекрати договора ответникът се е позовал на наличието на обективна невъзможност за изпълнение на договора и стопанска непоносимост, а в отговора на насрещния иск е въвел още твърдение, че прекратяването е извършено поради непреодолима сила, все причини, които, според въззивния състав, не биха могли да му се вменят във вина. В процесния случай, невъзможността била обоснована с прекомерното увеличение на цените на ел. енергията, довело до невъзможност ответникът да доставя ел. енергия по уговорените в сключения Договор цени. За безспорно е прието, че такова увеличение на цените е било установено посредством събраните специални знания. Това увеличение обаче не било внезапно настъпило и макар да не било предизвикано от ответника, е могло да бъде предвидено от него. Въззивният съд е приел, че събраните специални знания правят възможен извода, че увеличението е процес, тъй като при сравнителен анализ се установило, че цените на ел. енергията през 2019 г. били по-високи от тези през 2018 г., тези през 2020 г. - били по-високи от цените през 2019 г., съответно цените през 2021 г. – били по-високи от тези пред предходните години - 2020, 2019 и 2018 г. Прието е, че след като ответникът като търговец е сключил договор да извършва доставка на ел.енергия по занятие, то посоченото увеличение на цените за всяка от предходните години е следвало да му е известно и да бъде отчетено при участието му в обществената поръчка, предхождаща сключването на процесния договор. Въззивният състав е посочил, че на самостоятелно основание, в пар. 27 от ДР на ЗОП, по който ред нямало спор, че е сключен процесният договор, е дадена легална дефиниция на понятието „непредвидени обстоятелства“ и такива обстоятелства според разпоредбата на чл. 116, ал. 1, т. 2 от ЗОП биха били основание за изменение на договора за обществена поръчка и то само когато водят до необходимост от допълнителни доставки, услуги или строителство, но не и в случаите, когато водят до оскъпяване на цената на дължимата от изпълнителя престация. Според въззивния състав, това бил още един аргумент, че не е налице обективна невъзможност за изпълнение на задължението за доставяне на ел. енергия, доколкото пазарът на електроенергия е функционирал, т.е. дължимата престация била реално осъществима, макар и да ощетявала финансово изпълнителя, поради драстично увеличените цени на закупуваната от него енергия. Въззивният състав е посочил като следващо основание, наведено от ответника - стопанската непоносимост. Отбелязал е, че разпоредбата на чл. 307 от ТЗ предвижда, че съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността. Отбелязал е още, че правото да се иска прекратяване на договора по реда на чл. 307 от ТЗ е потестативно по своя характер и съобразно изричното предвиждане на закона се упражнява само по съдебен ред. Касае се за конститутивен иск, при уважаването на който правната промяна се внася със съдебното решение, а не към минал момент, независимо от това, че твърдяната стопанска непоносимост може да е настъпила по-рано. Именно конститутивният характер на последиците от стопанската непоносимост и предвид необходимостта от формиране на сила на пресъдено нещо и след като възраженията в процеса, по които се създава сила на пресъдено нещо са изрично предвидени в процесуалния закон и не включват такова с предмет "стопанска непоносимост", се е наложил извод, че защитата на страната е осъществима само по исков път. Въззивният съд се е позовал на определение № 135 от 11.02.2016 г. по т. д. № 1893/2015 г., I т.о.). Обобщен е извод, че страната не може да се позовава на стопанска непоносимост като основание за извънсъдебното прекратяване на договорната връзка. Поради което възражението на ответника в тази посока е прието за неоснователно. Въззивният състав е посочил, че следващото основание, наведено от ответника, било наличието на непреодолима сила. Съгласно легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 306, ал. 2 от ТЗ непреодолимата сила е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора. Увеличението в цените на ел. енергията на свободния пазар е интерпретирано от ответника и като обстоятелство, обуславящо невъзможността му да изпълнява задълженията си по договора. Според въззивния състав увеличението в цените бил процес, наблюдаван през продължителен период от време, предхождащ сключването на договора между страните, поради което нямало как да бъде обхванато от цитираното определение за непреодолима сила. Това било така, защото един от основните белези на непреодолимата сила е съответното събитие да прави обективно невъзможно (окончателно или временно) изпълнението на съответното задължение. В процесния случай, затруднението или невъзможността на търговеца да доставя ел. енергия, съобразно уговорената в договора цена, поради повишаване на цената, на която самият той закупува енергията (доколкото не се касае за производител) по никакъв начин не правило невъзможно изобщо изпълнението на поетите от същия търговец задължения. Поради това въззивният състав е приел, че соченото обстоятелство не представлява непреодолима сила по смисъла на чл. 306 от ТЗ, съответно така заявеното възражение било неоснователно. Заявеното възражение за нищожност на договора, поради липса на съгласие, в хипотезата на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД също е преценено от въззивния съд като неоснователно. Това възражение било обосновано със спирането на БНЕБ (Българска независима енергийна борса) да публикува доклад за среднопретеглена цена, което правело според ответника невъзможно определянето на цената по договора. Според въззивния състав, събраните и обсъдени във фактическата установеност доказателства водили до извод, че такъв доклад, макар и да не се е публикувал, е бил предоставян при поискване. Така както такъв е предоставен на ищеца при поискване от него. Едва във въззивната жалба ответникът е изложил твърдения, че волята на страните е била да уговорят възможност за прекратяване на договора на основанията, предвидени в чл. 118, ал. 1 от ЗОП и за двете страни, който намирал подкрепа в чл. 13, ал. 1 от Договора, респективно прекратяването на договора е било извършено в тази хипотеза. Въззивният съд е приел, че тези твърдения не следва да бъдат разглеждани, тъй като са въведени едва пред въззивната инстанция. Според въззивния състав, дори и този извод да не бъдел споделен, същите се преценявали като неоснователни. Не е било предмет на спор между страните, че процесният договор е бил сключен по реда и при условията на ЗОП. Не е било предмет на спор и, че съгласие между страните за изменение на договора не е било постигнато. Хипотезите, при които договорът може да бъде прекратен, били уговорени между страните в чл. 18, ал. 2 от сключеният между тях договор, като в т. 6 от него било предвидено, че договорът се прекратява и по реда на чл. 118, ал. 1 от ЗОП. Въззивният състав е приел, че посочената разпоредба по императивен начин уреждала законово регламентирани правомощия на възложителя да прекрати сключен договор за обществена поръчка. Поради това не би могло да се допусне разширителното ѝ тълкуване в смисъл, че подобни правомощия могат да бъдат придавани и на изпълнителя по договора, по съгласие между страните по него. В процесния случай такъв извод не можел да бъде направен и от уговорките, съдържащи се в сключения между страните договор. По изложените съображения, след като договорната връзка била прекратена едностранно от изпълнителя, то същият следвало да понесе и уговорените между страните последици, а именно да заплати уговорената неустойка. Въззивният състав е посочил, че Разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от Договора, предвижда тя да е съизмерима със „сумата, представляваща разликата в цената по договора и цената на доставчика от последна инстанция за срок от четири месеца, към датата на прекратяване на договора“. Според въззивния съд, от този буквален цитат ставало ясно, че въпреки стилистично неточното ѝ структуриране, при отчитане на трите функции на неустойката - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, единственото правнологично възможно разбиране на клаузата било, че меродавна при изчисляване на размера на неустойката е разликата между цената по договора и цената на доставчика от последна инстанция и тя следвало да бъде определена към момента на прекратяване на договора - 01.07.2021 г., тъй като това бил моментът, в който вземането за неустойка е възникнало. Тази разлика следвало да бъде приложена към количеството ел. енергия закупено от „БДЖ - ПП“ ЕООД от доставчика последна инстанция, за периода от четири месеца след прекратяването на договора - м. 07.2021 г. - м. 10.2021 г. Да се възприеме различно тълкуване на клаузата, в смисъл да се проследява разликата в цената по договора и цената на доставчика от последна инстанция през първите четири месеца след прекратяването на договора и изчисляването да се извършва помесечно, би означавало да се стигне до доказване на претърпените от ищеца по насрещния иск вреди, което противоречало на разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД. Въззивният състав е посочил, че не би могло да бъде споделено оплакването на „Гранд Енерджи“ ЕООД, че клаузата била неясна, а неустойката била неопределяема и неопределена, до степен на нейната нищожност, поради липса на съгласие, на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД.. От представените доказателства се установило, че среднопретеглената цена за м. юли 2021 г., през който договорната връзка между страните е била разпадната, възлиза на 187,49 лв. (стр. 400 от делото). От издадените от НЕК фактури за периода м. юли - м. октомври, „БДЖ - ПП“ ЕООД е закупило ел. енергия в размер на 47546,125 МВтч, посочената остойностена по среднопретеглената цена – 187,49 лв., възлизала на сумата 8 914 422,98 лв. Същото количество енергия остойностено по уговорената в договора цена от 100,33 лв. за първите 8000 МВтч и по 130,00 лв. за разликата възлизала на сумата 5 931 936,25 лв. При което разликата между двете суми възлизала на сумата 2 982 486,73 лв., представляваща разликата между заплатената цена на свободния пазар и тази, която би била дължима по силата на сключения договор. На тази сума възлизал и размерът на неустойката, дължима по силата на чл. 13, ал. 1 от Договора между страните. Следващото възражение на въззивника „Гранд Енерджи“ ЕООД касаело противоречие на неустоечната клауза на добрите нрави. Въззивният съд подробно е извършил преценка за валидност на договорната клауза за неустойка, съобразно разясненията в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, като е приел, че с оглед въведените критерии, уговорената между страните неустойка не излиза извън присъщите ѝ функции, няма за единствена цел обогатяване на ищеца по насрещния иск. Според въззивния съд е налице уговорена неустойка с компенсаторен характер и целяща да обезщети възложителя при едностранно прекратяване на сключения договор от страна на изпълнителя, което едностранно прекратяване на договора водило до невъзможност на възложителя да си набавя ел. енергия по уговорените в договора цени, а следвало да закупува такава по цени на свободния пазар. От доказателствата по делото се установило и че за първите четири месеца, обхванати от неустойката, заплатените от възложителя суми за доставка на ел. енергия многократно надхвърляли размера на уговорената неустойка, предвид продължилия растеж на цените на ел. енергията. Според въззивния състав видно било още и че друг вид обезщетяване във връзка с едностранно прекратяване на договора от страна на изпълнителя, не е уговаряно и не е предоставяно. Обобщен е извод, че възражението за нищожност на неустойката е неоснователно. От размера на дължимата неустойка, която изчислена от съда възлизала на сумата 2 982 486,73 лв., ищецът по насрещният иск е посочил, че по силата на чл. 13, ал. 2 от Договора, следвало да бъде приспадната сумата 780 178,62 лв., представляваща изплатено от страна на „ОЗК - Застраховане“ АД, застрахователно обезщетение за неизпълнени договорни ангажименти от „Гранд Енерджи“ ЕООД, което се установило да е сторил по силата на Протокол от 19.11.2021 г. Доказателства в тази насока били представени и обсъдени във фактическата установеност. При това положение, според въззивния състав, размерът на дължимата неустойка възлизал на сумата 2 202 308,11 лв. До този размер предявеният насрещен иск се явявал основателен и подлежал на уважаване. Доколкото същият бил предявен за сумата 2 255 000,00 лв., частичен от сумата 3 499 900,00 лв., искът за разликата до предявения частичен размер е прието да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. С оглед релевираното от страна на „БДЖ - ПП“ ЕООД искане за извършване на процесуално прихващане между двете вземания, въззивният съд е приел, същото за неоснователно. Посочил е, че отговорът на този въпрос е даден с разясненията, съдържащи се в мотивите на т. 2 от тълкувателно решение № 2/18.03.2022 г. по тълк.д. № 2/2020 г., ОСГК на ВКС, при които е извършено сравнение между възражението за прихващане като форма на защита и насрещния иск. Прието е, че при наличие на насрещен иск относно вземането и относно същото вземане изявление за прихващане, с решението се установяват вземанията, такива каквито са към момента на постановяване на съдебното решение. В допълнение към горното и предвид спецификата на разглеждания казус и за пълнота на изложението, въззивният съд е счел за необходимо да отбележи, че в процесния случай, следвало да бъде отчетено обстоятелството, че вземането на длъжника - „БДЖ - ПП“ ЕООД за компенсаторна неустойка, е станало изискуемо с прекратяването на договора на 01.07.2021 г., т.е. в момент последващ момента на съобщаване за учредяването на залога по реда на чл. 17, ал. 1 от ЗОЗ - 29.06.2021 г. Вземането на залогодателя не е било обременено с евентуални възражения за прихващане към момента, към който залогът е породил действие за всички страни по заложното правоотношение и за заложния кредитор е била налице увереност, че вземането няма да бъде прихванато. Положението на заложния кредитор не би могло да бъде поставяно в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие, каквото представлявало евентуалното настъпване на компенсируемост на заложеното вземане, което много често било и за неопределено време. Поради което и въззивният съдебен състав е намерил, че едно такова прихващане следвало да бъде прието за непротивопоставимо на заложния кредитор. Въззивният съд е направил анализ като е приел, че е оправдана аналогия между запорното съобщение и пристъпването към изпълнение. При последното, съобразно предвиденото в разпоредбите на чл. 451 и чл. 452 от ГПК, действие на запора по отношение на длъжника и на взискателя, се налагал извод, че след налагането на запора всички действия на разпореждане със запорираното вземане, каквото било и прихващането, са недействителни спрямо взискателя и присъединилите се кредитори. След като третото задължено лице не можело да плати реално на своя кредитор, то не можело и да прихване срещу него. При особения залог, с вписването на пристъпване към изпълнение и съобщаването за това, заложеното вземане се считало възложено за събиране на заложния кредитор, поради което и евентуалното извършено плащане от длъжника, в полза на залогодателя, не би било противопоставимо на заложния кредитор и не би имало погасителен ефект. По същата причина, погасителен ефект не би могъл да бъде постигнат и чрез извършване на прихващане. Подобно прихващане също не би имало погасителен ефект спрямо заложния кредитор, каквато била целта на разглеждания главен иск. Според въззивния състав да се приемело обратното би означало заложният кредитор да бъде поставен в последваща невъзможност да се удовлетвори, въпреки че с вписването на пристъпване към изпълнение вземането му е възложено за събиране и за заложния длъжник е възникнало задължение да плати по сметка на депозитаря. По изложените съображения въззивният състав е приел, че съдебно прихващане не следвало да се извършва. Въззивният съд е посочил, че, на осн. чл. 214, ал. 2 от ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД, върху неустойката като върху всяко друго парично вземане се дължала законната лихва, считано от предявяване на насрещната искова молба - 24.01.2022 г. до окончателното изплащане, така както било и поискано. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Изложените доводи от касатора, свързани с наличието на основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК са неоснователни. Оспорването на активната легитимация на ищеца, като кредитор с право на залог за обезпечение на вземания по договор за заем на парична сума, който кредитор е вписал пристъпване към изпълнение, на основание чл. 44 а от ЗОЗ, във връзка с доводите за нищожност на сключения договор за заем между ищеца „Про трейд финанс консулт“ ЕООД и съищеца „Гранд енерджи дистрибюшън“ ЕООД, е свързан с материалноправната легитимация на ищеца, е неоснователно. Въззивният съд в съответствие с трайната практика на ВКС е приел, че по отношение на договора за заем нямат отношение нормите на чл. 53, ал. 5 от ЗЕ, както и чл. 21, ал. 1, т. 23 от ЗЕ, както и чл. 92, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Наредба № 3 от 21.03.2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката, съдържащи правна уредба на задължението на лицензираните оператори да получат съгласие от КЕВР при извършване на разпореждания с имущество, с което се извършва лицензионна дейност. По отношение на сключването на договори за заем, съответно и с обезпечаването им е прието, че този разрешителен режим не се прилага. По отношение на твърдяното изискуемо разрешение съгласно т. 3, чл. 92, ал. 1 от посочената наредба, е прието, че липсват посочени фактически основания, изискуеми от посочената норма, конкретно липсва съпоставка между стойността на активите съгласно последния одитиран годишен финансов отчет. Освен това следва да се сподели и тълкуването на ВКС, изразено в множество решения, както и разбиранията на правната теория по поставения правен въпрос относно предмета на делото, когато е образувано по иск на заложен кредитор, вписал пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ, че длъжникът може да направи на заложния кредитор, тези възражения, които може да направи на заложния длъжник към този момент. Правилата относно цесията на вземания следва по аналогия да намерят приложение по отношение на залога на вземания. (В този смисъл А. К., „Облигационно право“). Съгласно трайната практика на ВКС длъжникът няма правен интерес да въвежда възражение за нищожност на договора за залог на вземане, доколкото и длъжникът няма правен интерес да оспорва договор за цесия, тъй като не се засягат неговите права, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или прехвърлянето е допустимо при определени условия. В този смисъл е трайната практика на ВКС, израз, на която са решение № 60256 от 07.03.2022 г. по гр. д. № 3590/2020 г., IV ГО на ВКС и решение № 398 от 24.06.2024 г. по гр. д. № 3006/2023 г., I ГО на ВКС. В трайната практика на ВКС, която се възприема и от настоящия съдебен състав, изрично се приема, че вписването на пристъпване към изпълнение е изпълнителен способ по реда на ЗОЗ, при което заложният кредитор има право да събере вземането. Погасителният ефект настъпва с плащането по сметка на депозитаря. Така заложният длъжник може да противопостави на кредитора тези права, с които разполага срещу длъжника, както и не може да противопоставя възражения, че изпълняемото право не съществува. Този извод е направен с оглед правата на длъжника, които се простират до това дали ще изпълни точно и на надлежния кредитор, като се приема, че след като ще се явява овластен да получи вземане по силата на пристъпване към изпълнение, то длъжникът няма правен интерес да оспори вземането на заложния кредитор. Това право принадлежи на заложния длъжник, което той не е сторил в процеса. Изложените доводи за нищожност на договора за заем, респ. на договора за залог, не могат да обусловят извод за евентуална недопустимост на съдебното решение. По отношение на соченото от касатора основание за наличие на основание за допускане до касационно обжалване на решението на въззивния съд, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че липсва соченото основание. Сочените доводи относно нищожност на договора за заем и на договора за залог не могат да бъдат квалифицирани като основания, сочещи очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно трайната практика на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Изложените доводи не могат да се приемат за относими към нормата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Сочените основания за нищожност на сделката, за която съдът е длъжен да следи служебно, не могат да бъдат разглеждани като основания за очевидна неправилност, първо поради вече изложените съображения, също така и поради обстоятелството, че не могат да съставляват основание за очевидна неправилност, доколкото би била необходима проверка, на основание чл. 281, т. 3, пр.1 от ГПК. По отношение на формулираните правни въпроси 1, 2, 3 в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че правоотношението, от което произтича вземането на ищеца като кредитор, не са предмет на делото по предявения иск с правно основание чл. 44 а от ЗОЗ вр. чл. 79 от ЗЗД. Съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. Тези правоотношения могат да бъдат преценявани в производство по дело, чийто предмет са. Съдът изхожда от положението, че вземането съществува. В случай, че със сила на пресъдено нещо е отречено съществуването на вземането, тогава съдът ще зачете липсата на вземания. Извън тази хипотези, вземането на ищеца не е част от предмета на делото и съдът не дължи произнасяне по съществуването му, произнасянето е единствено по съществуване на предявеното вземане от кредитора на длъжника. Изложените съображения от касатора относно разрешаване на посочените правни въпроси в отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, са свързани с тезата на касатора в качеството му на ответник, че договорът за залог и договорът за заем, не са породили правно действие. Така изложените възражения са срещу съществуването на право на вземане, съответно със заложното право на кредитора, предявил иск с правно основание чл. 44 а от ЗОЗ. По изложените съображения, че не стават част от предмета на делото, тъй като са свързани с оспорване правата на заложния кредитор, не може да се приеме, че са част от предмета на делото. Предметът на делото е предявеното вземане на длъжника-съищец срещу заложния длъжник-ответник. Поради това посочените правни въпроси не отговарят на изискванията, формулирани в чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както са разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. от ВКС, съгласно които, за да е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване поставеният правен въпрос следва да е включен в предмета на делото, да е разрешен от въззивния съд и да е обуславящ изхода на спора. Посочените правни въпроси не са свързани с предмета на делото. По отношение на втората група, посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, правни въпроси под номера 4, 5 и 6, настоящият съдебен състав намира, че следва да повтори вече посоченото относно предмета на делото и липсата на обосновано основание за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси от 1-3. В случая въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС по приложение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като е изложил подробни съображения по всички въведени доводи с оглед предмета на делото. Въззивният съд е изложил мотиви, с които е разгледал подробно доводите относно легитимацията на ищеца, процесуалноправна и материално правна и значението за претендираното спорно право. Разгледани са и доводите относно правното действие на осъщественото вписване на договора за особен залог в ЦРОЗ, както и пристъпването към изпълнение. Изложени са подробни съображения за действие на договорите относно легитимацията на заложния кредитор и относно действителността на договора за залог. По отношение обсъждането на изявлението за прихващане и възражението за прихващане, въззивният съд е изложил мотиви, свързани с действието на вписване на пристъпване към изпълнение. Не може да се приеме, че поставените правни въпроси са разрешени в отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, посочена от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Формулираният седми правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав свързва с изложените в касационната жалба съображения, че въззивният съд е бил длъжен първо да се произнесе по направеното възражение за прихващане, впоследствие по насрещния иск, което не бил сторил. Освен това било налице изявление за прихващане, по което въззивният съд не бил се произнесъл, приемайки, че такова не е направено. Следвало е да се произнесе по евентуално възражение за прихващане, като прецени действието му. Кога била настъпила ликвидността на вземането на прихващащия в процеса или извън него, било без значение за обратното действие на погасителния способ. Освен това са оспорени и мотивите на въззивния съд, че възражението за прихващане е непротивопоставимо на заложния кредитор. Въззивният съд е изложил мотиви, че съгласно чл. 17, ал. 3 от ЗОЗ залогодателят можел да събира вземането си и неговите плодове до датата на вписване на пристъпване към изпълнение, което в случая било 12.07.2021 г. Вземането за компенсаторна неустойка, с което било заявено възражение за прихващане, било станало изискуемо с прекратяване на договора 01.07.2021 г., т.е. в момента последващ момента на съобщаване за учредяване на залога по реда на чл. 17, ал. 1 от ЗОЗ – 29.06.2021 г. С оглед вписване пристъпване към изпълнение е прието, че последващото възражение за прихващане не може да произведе действие. Поставеният правен въпрос от касатора съдържа посочване, че възражението за прихващане е направено преди датата на съобщаване на заложния длъжник на вписване пристъпване към изпълнение от заложния кредитор. Въззивният съд е приел, че вписването на пристъпване към изпълнение и съобщаването му на длъжника предхождат изявлението и възражението за прихващане. От друга страна, изводите на въззивния съд са основани на мотивите в т. 2 от Тълкувателно решение 2 от 18.03.2022 г. по тълк.д. 2/20 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Преценено е, че с оглед диспозитивното начало вземането е и предмет на възражението за прихващане, и предмет на насрещния иск. Посочено е, че решението установява вземанията такива каквито са към момента на приключване на устните състезания. В случай на влизане на решението в сила, всяка от страните може да заяви възражение за прихващане. В този смисъл, с поставения правен въпрос касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по начина, по който е формулиран правният въпрос не кореспондира с разрешението, дадено от въззивния съд. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на въззивния съд. Така мотивиран ВКС