Определение № 2936 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3499/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на С. К. Г., чрез назначения му особен представител адв. Т. М., на В. К. Г., чрез назначения му особен представител адв. Л. К., на М. В. Г., чрез назначения й особен представител адв. Т. К. и на Л. К. Г., чрез назначения й особен представител адв. Т. Л., срещу въззивно решение № 900085 от 13.01.2021 г. по в. гр. д. № 31/2020 г. на Благоевградския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 3450 от 26.06.2018 г., поправено с решение № 5413 от 12.11.2019 г., постановени по гр. д. № 225/2014 г. на Разложкия районен съд, с което е прието за установено по предявения от държавата, чрез министъра на земеделието и храните, иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК спрямо касаторите, че поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], с адрес [населено място], п.к. 2777, м. „Д.“, с площ от 7549 кв. м, с трайно предназначение: горска, начин на трайно ползване: друг вид дървопроизводителна гора, стар идентификатор: *, при съседи имоти с идентификатори: ***, ***, ***, ***, ***, *** и ***, е държавна собственост. По отношение на останалите ответници (наследници на А. С. С.) въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че касационната жалба на С. К. Г. е процесуално недопустима, тъй като този касатор не е обжалвал с въззивна жалба първоинстанционното решение, респ. не се е присъединил по реда на чл. 265 ГПК към подадените въззивни жалби на другите съответници, и по тази причина няма право на касационна жалба срещу потвърдителното въззивно решение съгласно принципа за инстанционната изчерпателност. Другите три касационни жалби са подадени от надлежни страни, в законоустановения срок, и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд, и са допустими. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че със заявление № 404/17.06.1999 г. Р. И. Г. - наследник на А. С. С., е заявила за възстановяване пред ПК – Банско по реда на чл. 13 ЗВСГЗГФ три имота, находящи се в м. „Д.“, землище на [населено място], съответно с площ от 2 дка - гора, с площ от 3 дка - земя и с площ от 2 дка - гора. Всеки от имотите е индивидуализиран по вид, площ и съседи. Като документ, удостоверяващ собствеността за всеки от посочените имоти, е описан и приложен нот. акт № 38/1941 г. на Разложкия околийски съдия. С решение по протокол № 03 от 20.04.2000 г. ОСЗГ – Банско е признала правото на собственост за възстановяване в стари реални или възстановими граници по чл. 4, ал. 1 ЗВСГЗГФ върху заявените имоти в м. „Д.“, като земя от горския фонд с площ съответно от 2 дка, 3 дка и 2,5 дка. С решение № ДГ1 от 30.06.2000 г. е възстановила правото на собственост върху гори и земи от горския фонд на наследниците на А. С. С., б. ж. на [населено място], общ. Б., в стари реални или възстановими граници по чл. 4, ал. 1 ЗВСГЗГФ върху имот № * по КВС на землището с площ от 7,500 дка, представляващ дървопроизводителна горска площ, находящ се в м. „Д.“, при граници имоти с №№: * - горско стопански терен на държавата, * - горско стопански терен на държавата и * - дървопроизводителна площ на наследниците на П. П. П.. С решение № ДГ1 от 11.04.2008 г. ОСЗГ – Банско, отново позовавайки се на протоколно решение № 03 от 20.04.2000 г., е възстановила в стари реални или възстановими граници по чл. 4, ал. 1 ЗВСГЗГФ имот № * по КВС на землището с площ от 7,548 дка, представляващ дървопроизводителна горска площ, находящ се в м. „Д.“, при граници имоти с №№: * - горско стопански терен на държавата, * - горско стопански терен на държавата, * - дървопроизводителна площ на МЗГ- Държавно лесничейство, * - дървопроизводителна площ на наследници на П. П. П., * - дървопроизводителна площ на МЗГ - Държавно лесничейство. От заключенията на назначените по делото комплексни съдебно - лесотехнически експертизи (основна и допълнителна) е установено, че към 1952 г. процесната площ попада по изготвен ЛУП и картен материал към държавна горскостопанска единица „Банска“. Възстановеният имот съответства по вид и местоположение с идентична площ към 1952 г. и последващи 1963 г., 1974 г, 1988 г. и 2017 г., като статутът му е на нива. Същият за периода от 1954 г. до 1957 г. е бил част от ТКЗС. Този имот е възстановен като гора, защото попада в горски фонд. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че по реда на ЗВСГЗГФ на възстановяване подлежи правото на собственост само върху имоти, включени в държавния горски фонд по реда на изрично посочените в чл. 2, ал. 1 ЗВСГЗГФ нормативни актове. Включването на имотите в горския фонд по друг ред, вкл. по реда на Закона за горите от 1925 г. (отм.) не е основание за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСГЗГФ, независимо дали след включването в предмета на горското стопанство по реда на чл. 20 от Закона за горите от 1925 г. (отм.) имотът е бил надлежно отчужден по реда на чл. 33 от същия закон или незаконно завзет или отнет не по установения в закона ред. От значение е обстоятелството към кой момент и по реда на кой нормативен акт имотът е бил включен в държавния горски фонд, респ. в предмета на държавното горско стопанство. Извършеното преди 1946 г. включване на имота в държавното горско стопанство не е основание за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСГЗГФ. С обжалваното решение е прието, че процесният имот е включен в Постановление № 18998/01.09.1937 г. на министъра на Министерство на земеделието и държавните имоти, издадено въз основа на чл. 33 от Закона за горите от 1925 г. (отм.), и поради това представлява държавна собственост. Въззивният съд е изложил съображения, че възстановяването на собствеността е станало с административен акт, а не със съдебно решение, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 2, предл. 2 ГПК е допустимо съдът да се произнесе инцидентно по валидността на административния акт, с който е възстановена собствеността върху имота, тъй като именно този акт се противопоставя на държавата, която не е била участник в административното производство. Тъй като посочените по-горе решения на ОСЗГса компютърна разпечатка, заверена от органа, който го е издал, въззивият съд е обосновал извода, че същите не представляват административен акт. Решението в реституционните производства представляват административни актове, издадени от колективен орган, чиято воля се удостоверява с подписите на членовете му, т. е. наличието на подписи е основен елемент за формата на акта, от значение за неговата валидност. В настоящия случай представените по делото компютърни разпечатки нямат доказателствена стойност поради липсата на установените реквизити за официален документ. С оглед на това е формиран извод за незаконосъобразност на проведеното реституционно производство по реда на ЗВСГЗГФ, което води до незаконосъобразност на постановените от административния орган решения. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Обвързана ли е държавата, действаща чрез Министерството на земеделието и ЮЗДП - [населено място], със сила на пресъдено нещо по отношение на влязлото в сила решение на Общинска служба по Земеделие, действащо чрез членовете си, назначени от Министерството на земеделието, чиито органи са държавни; 2. Налице ли е идентичност на страните и предметът на делото по административното производство по възстановяване на процесния имот и съдебното производство; 3. Длъжен ли е съдът да извърши косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК при наличие на идентичност на предмет и страни в административното и съдебното производство; 4. Длъжен ли е съдът да прекрати производството при наличие на идентичност на предмет и страни в административното производство за реституция на имота и съдебното производство. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбите – държавата, представлявана от „Югозападно държавно предприятие“ ДП – Благоевград е подала писмен отговор, в който е изразила становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на жалбите. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Отговор на поставените въпроси е даден с ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че при спор за собственост държавата не е обвързана от постановен административен акт за възстановяване право на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Върху такъв акт е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК, тъй като тя, респ. ОСЗ не са страни в административното производство. Прието е също, че държавата е обвързана от съдебното решение за възстановяване право на собственост върху земеделски земи или гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ и е недопустимо упражняването на косвен съдебен контрол за нищожност на административен акт за възстановяване на земеделски земи и гори по предявен иск за собственост от или срещу държавата, когато върху него е упражнен пряк съдебен контрол по съображения, че ОСЗ като държавен орган е страна в процеса и решението е задължително за държавата. В случая по делото е установено, че спрямо решенията на ОСЗГ – Банско не е осъществен съдебен контрол, поради което изводът на съда за допустимост на косвения съдъбен контрол в настоящото производство по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК е в съответствие със задължителната практика на ВКС. Не е налице и противоречие с практиката на ЕСПЧ, на която се позовават касаторите /делото Кехая срещу България/, приемаща, че от административното съдебно решение са обвързани страните в административното производство и за нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ако не е зачетено административно съдебно решение, противопоставено на юридическо лице, образувано с държавно имущество и преобразувано в частно преди постановяване на административното решение. В случая обаче, както се посочи по-горе, пряк съдебен контрол по отношение на административния акт не е осъществяван. Наред с това противоречие на въззивното решение с актове на ЕСПЧ не е основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с установената задължителна практика на ВКС изключва приложението на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което касаторите не са изложили доводи и аргументация за необходимостта от нейната промяна или актуализация (вж. - т. 4 от цитираното по-горе ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. С оглед отговора на поставените въпроси доводите на касаторите за недопустимост на решението поради идентичност на страните и предмета в административното и съдебното производство не могат да бъдат споделени. Не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В трайната си практика ВКС е определил съдържанието на понятието „очевидната неправилност” като квалифицирана форма на неправилност /обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост/, различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Същото ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /материален или процесуален/, т. е. когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато съдебният акт е явно необоснован. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Съгласно разпоредбите на чл. 47, ал. 6, изр. 2 и чл. 81 ГПК съдът следва да определи окончателен размер на възнаграждението на адв. Т. М., назначен за особен представител на С. К. Г., на адв. Л. К., назначена за особен представител на В. К. Г., на адв. Т. К., назначен за особен представител на М. В. Г. и на адв. Т. Л., назначена за особен представител на Л. К. Г., които са изготвили и подали касационни жалби с приложени към тях изложения на основанията за допускане на касационното обжалване. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, обема на положения труд от адвоката, както и обстоятелството, че жалбите и изложенията са с идентично съдържание, настоящият съдебен състав намира, че този окончателен размер на възнаграждението се равнява на определения такъв от въззивния съд при администрирането на касационната жалба, а именно на сумата от по 500 лв. за всеки от особените представители. Ищецът е внесъл авансово на 08.06.2023 г. възнагражденията в този размер по депозитната сметка на ВКС, поради което възнагражденията следва да бъда изплатени на адв. М., адв. К., адв. К. и адв. Л. от тази сметка на съда. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сумата 3200 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1200 лв. и депозит за възнаграждения на назначените по делото особени представители на жалбоподателите в размер на 2000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,