Определение № 296 от 23.09.2020 г. на ВКС по т. д. № 1307/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Б. Н. Б., в качеството му на синдик на „Гамор“ ООД /н./, [населено място], против определение № 227 от 30.04.2020 г. по в.ч.т.д. № 163/2020 г. на Варненски апелативен съд. Ответниците по частната касационна жалба – А. Л. Е. и „Гамор“ ООД /н./, [населено място], чрез процесуалният им представител- адв. Г. А. са на становище за недопускане на жалбата до касационно обжалване, с оглед неотносимост на формулираните от касатора въпроси към случая. Излагат и съображения за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Варненски апелативен съд е потвърдил определение № 4449/17.12.2019 г., постановено по т.д. № 511/2016 г. на Окръжен съд Варна, с което производството по делото е прекратено, поради недопустимост на иска. За да постанови този резултат, въззивният съд е посочил, че сила на пресъдено нещо по отношение на вземането, предмет на предявения от синдика на „Гамор“ ООД /н./ иск е формирана в друго производство, образувано по иск с правно основание чл. 694, ал. 3, вр. с ал. 1 от ТЗ за установяване несъществуването на приетото в производството по несъстоятелността вземане на кредитора „Улъйбка“ ЕООД в размер на 119 913,76 лева, произтичащо от договор за продажба на вземане, сключен между А. Е. и „Улъйбка“ ЕООД за прехвърляне на вземането на А. Е. към „Гамор“ ООД /н./, обективирано в споразумение от 05.02.2015 г., тъй като искът по чл. 694, ал. 3 ТЗ е бил отхвърлен с влязъл в сила съдебен акт. Изведено е разбиране за недопустимост на предявения иск по чл. 647 ТЗ във връзка със същото вземане, поради отпадане на правния интерес от предявяването му, доколкото при уважаването му не би могла да настъпи правна промяна, с оглед невъзможността за реално връщане на каквото и да е имущество в масата на несъстоятелността на „Гамор“ ООД /н./. Въззивният състав е допълнил, че синдикът е следвало да заяви изложените от него възражения за преюдициалност на производството по иска с правно основание чл. 647 ТЗ спрямо приключилото производство по иска с правно основание чл. 694 ТЗ, като обжалва определение № 2175/12.07.2019 г. по т.д. № 511/2016 г. на Окръжен съд Варна /л. 309 от същото/, с което производството по делото е спряно до постановяване на окончателно решение по т.д. № 588/2016 г. на ВОС по отрицателния установителен иск по чл. 694 ТЗ, но същият не е предприел такова обжалване, а към момента е налице влязъл в сила съдебен акт и доводите по правилността на определението за спиране са ирелевантни. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касационен жалбоподател е поставил следните въпроси: 1. „Налице ли е правен интерес за синдика от водене на иск с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ, когато атакуваната сделка води до увеличаване на пасива на несъстоятелния длъжник и посоченото задължение влияе върху размера на сумите, които останалите кредитори на несъстоятелния длъжник биха получили по разпределение?“ – в хипотеза на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с определение № 270 по т.д. № 1137/2009 г. на II т.о. на ВКС; 2. „Какво представлява увреждащо действие и кога следва да се приеме, че е налице увреждане по иск с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ? Кога при предявен отменителен иск по чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ сделката се явява увреждаща за кредиторите на несъстоятелността?“. Поддържано е основание по чл.280, ал.1, т1 ГПК – поради противоречиво решаване на въпроса с възприетото в решение № 639/06.10.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 11 от 27.02.2020 г. по т.д. № 2529/2018 г. на ВКС. Поставен е въпрос № 3. „Явява ли се предявен иск с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ преюдициален по отношение на иск с правно основание чл. 694 ТЗ по отношение на едно и също вземане? Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК?“ – по отношение на който се твърди осъществена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа и очевидна неправилност на обжалваното определение. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правният въпрос /с материален или процесуален характер/ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК се дефинира като такъв, включен в предмета на спор, обусловил правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така възприетата със задължителна практика дефинитивност на основанието, първият поставен въпрос не е релевантен, тъй като е хипотетичен и несвързан с решаващите изводи на състава обусловили правният резултат. Този извод се налага от това, че вззивният съд не е отрекъл принципния правен интерес на синдика от водене на отменителен иск по чл. 647 ТЗ за обявяване на недействително по отношение кредиторите на несъстоятелността на споразумение от 05.02.2015 г. и анекс от същата дата, с което „Гамор“ ООД /н./ се задължило да заплати на А. Е. сумата 119 913,76 лева и което парично задължение произтича от договор за цесия, сключен между А. Е. и „Улъйбка“ ЕООД от 10.03.2015 г., а се е позовал на приключило по отношение на същото вземане съдебно производство, в което със сила на пресъдено нещо то е установено за съществуващо. Именно установителното действие на влязлото в сила решение по чл. 694 ТЗ по отношение процесното вземане е прието като изключващо правния интерес, разбиран като потенциалната възможност за настъпване на положителен резултат в правната сфера на касатора от решение по иска по чл. 647 ТЗ. Освен липсата на релевантно общо основание, касаторът не е обосновал и допълнителен критерий, тъй като сочената практика на ВКС е неотносима към разглеждания случай, като разрешаваща различни правни въпроси от разглежданите в настоящото производство. Нещо повече константната практика на ВКС е изцяло съответна на изводите на въззивния съд – така определение № 141/21.03.2018 г. по т.д. № 2026/2017 г. на ВКС, 1-во т.о. решение № 15 от 1.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 535/2009 г., 1-во т. о. и др.- с които е прието, че сила на пресъдено нещо относно съществуването и вида на приетите вземания се постига едва с произнасянето на съда по установителния иск по чл.694 ТЗ, респ. след постановяването на решението по исковете с правно основание чл. 646 или чл.647 ТЗ. Или, стабилитетът по отношение на вземанията на кредиторите на длъжника по несъстоятелност се обуславя алтернативно от решение по иск по чл. 694, респ. по чл. 646 или чл. 647 ТЗ. Следователно, с първия въпрос и поддържания допълнителен критерий не се обосновава довод за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият формулиран въпрос също не е релевантен, тъй като не е свързан с решаващите изводи на състава,обусловили постановения правен резултат. Формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК,като само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Следва да се отбележи и това по развитите от страната доводи по допълнителния критерий, че така поставен въпросът не позволява съпоставка между мотивите на въззивния съд и посочената практика на ВКС, която освен това е неотносима към разглеждания случай. В тези актове изобщо не е третирана правната проблематика на настоящия процесуален спор, поради което дори и правен въпрос да бъде изведен, то касационната жалба отново не следва да се разглежда по същество поради необосноваване на допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият въпрос също е неотносим към решаващите изводи на състава, обусловили постановения правен резултат. По него, въззивният съд не е формирал изводи,като е мотивирал, че оплакванията, обосновали въпроса, касаят влязъл в сила съдебен акт / определение по чл.229 ГПК/, спрямо който преценката им би била решаваща, но в случая вече е постановено решение / влязло в сила/ по чл.694 ТЗ, поради което и въпросите за съотносимостта на двата иска са извън предметния обхват на процесуалния спор въобще. Извън това и по основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът не е развил никакви съображения за приложимостта на сочената хипотеза, от които да се обоснове необходимостта от създаване на съдебна практика по прилагането на нормите на чл. 647 и 694 ТЗ или от осъвременяване на вече съществуващата предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът е поддържал основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната лаконично е обвързала единствено с оплаквания за неправилност, препращайки към оплакванията си за допуснати от съда нарушения изложени в касационната жалба.. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение