Определение № 214 от 19.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3790/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. В. А. и Д. Т. К., и двамата чрез адв. М., срещу въззивно решение № 78 от 30.04.2025 г., постановено по гр. д. № 73/2025 г. на Апелативен съд - Бургас, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 354 от 04.12.2024 г. по гр. д. № 98/2022 г. на Окръжен съд – Сливен за отнемане в полза на държавата на имущество на двамата жалбоподатели на стойност 151 545.57 лв. по предявените срещу тях искове по реда чл. 153 от ЗОНПИ /Загл. Изм. ДВ бр. 84/2023 г./. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането към касационния съд е касационното обжалване да бъде допуснато, въззивното решение да бъде отменено и предявените искове за отнемане на посоченото имущество – отхвърлении. В изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК към касационната жалба касаторите се позовават на наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, както и kd очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. Като разрешени в противоречие с практиката на ВКС, която не е посочена конкретно, са поставени въпросите: 1/ „Относно критериите и доказателствата, имащи значение при определяне наличието на фактическо съжителство между две лица, с оглед отнемане на незаконно придобито имущество“; 2/ „Длъжен ли е ищецът да докаже всички, или е достатъчно да докаже само някои, и кои, и колко от приетите в съдебната практика критерии за установяване на фактическо съжителство между две лица – наличие на емоционални и духовни отношения между тях, да обитават общ дом, да споделят и управляват общо домакинство, да полагат общи усилия за задоволяване нуждите на семейството и да осигуряват неговото благополучие, да имат общи финанси, да полагат съвместно грижи за децата, за да приеме съдът, че искът е допустим и по отношение на лице по чл. 142, ал. 2, пр.1 ЗОНПИ“. В същия пункт е формулирано и следното питане: „Тогава, когато не е доказан нито един от изброените критерии, а съдът се позовава на „признание“ на отв. К. за наличие на фактическо съжителство и полагани грижи за децата към дата 13.11.2020 г. и „признание“ на отв. А. за съжителство в един предходен момент, неуточнен по време и продължителност, явява ли се допустим искът по отношение на съжителката за периода пред 2017 г., за който няма никакви доказателства, вкл. и признание на страните“. Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество чрез процесуалния си представител Е. Д., гл. инспектор към ИРМ – Я., оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете на КОНПИ за отнемане от В. В. А. и Д. Т. К. в полза на държавата на имущество на двамата на стойност 151 545.57 лв., въззивният съд е приел, че ответникът К. е бил привлечен като обвиняем и осъден за две престъпления по чл. 354а, ал.1 НК за отглеждане и съхранение на високорисково наркотично вещество с цел разпространение, които попадат в изброените в чл. 108, ал. 1 ЗОНПИ, с ответницата А. са живели на съпружески начала в рамките на проверявания период, като между придобитото и притежавано от тях имущество към края на проверката и нетните им доходи е налице значително несъответствие, надвишаващо прага от 150 000 лв. Оспорването от страна на ответниците, че са били във фактическо съжителство, съдът е намерил за неоснователно. Въз основа на анализ на събраните в тази връзка доказателства в тяхната съвкупност е намерил, че декларацията на ответника К., че семейството му се състои от ответницата А. и двете им деца, съпоставена с показанията на последната, дадени в наказателното производство, че живее с ответника от десет години и че има две деца от него, налагат извод за наличие на фактическо съжителство между двамата по смисъла на § 1, т.18 от ДР на ЗОНПИ, който извод не се разколебава от свидетелските показания, които са преценени като нелогични, противоречиви и непоследователни, при отчитане по реда на чл. 172 ГПК и на вероятната заинтересованост на разпитаните свидетели. По отношение на правно релевантното за спора „значително несъответствие“ според съдържанието, вложено с § 1, т.3 от ДР на ЗОНПИ, въззивният съд е възприел заключението на съдебно-икономическата експертиза, според което за целия проверяван период нетният доход е останал отрицателен, т.е. лицата не са разполагали с парични средства с установен законен източник, с които да могат да придобиват имущество. Възражението, че след 2017 г. двамата ответници са били преимуществено на издръжката на дядото и бабата на ответницата, а дотогава – изцяло издържани от тях, съдът е намерил за недоказано. Също като недоказани са ценени твърденията, че родителите на ответника са работили в Б. четири години и през този период изцяло го издържали, доколкото от събраните доказателства е установено, че в тригодишен период те са работили само лятото като сезонни работници, като получаваните от тях средства от около 2400 евро месечно са били недостатъчни, за да му изпращат по 4500 евро, както се твърди в отговора на исковата молба. Изложени са и съображения, че е невъзможно четирите автомобила с марки Ф., Б. ***, А. и Р., с цена на придобиване от около 17 000 евро, да са били закупени на името на ответника от родителите му с парите, които те са били спечелили в Б., тъй като получените от тях доходи са обективно недостатъчни за това. Като практически невъзможно съдът е намерил и твърдението, лекият автомобил „М.“ да е придобит с цената, получена от продажбата на лекия автомобил „Р.“, тъй като последното МПС е било продадено след като М. вече е бил закупен. Освен като недоказано, като житейски нелогично е преценено твърдението, че парите, които лицето Д. Ж. изпращал на дядото на ответника, за да го подпомага, са били предавани впоследствие на внука му К., както и твърденията, че сумите, които са били превеждани по сметката му, всъщност били предназначени за бизнеса на ответницата, която към същия период е разполагала със собствени банкови сметки. При горните фактически изводи, обосновани с последиците от разпределението на доказателствената тежест в процеса, съдът е заключил, че тъй като разходите на двамата ответници превишават приходите им, техният нетен доход се равнява на нула; придобитото имущество, включващо недвижими имоти, моторни превозни средства и налични парични средства, възлиза на 170 739 лв; и тъй като тази стойност е по-голяма от 150 000 лв.,то значителното несъответствие по § 1, т.3 ДР на ЗОНПИ в случая е налице. Ето защо и оглед наличието на предпоставките за уважаване на иска, съдът е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която е постановено конфискуване на имуществото на двамата ответника стойност от 151 545.57 лв. В допълнение въззивният съд е посочил, че в хипотезата на доказано значително несъответствие за съда съществува задължение да извърши проверка, дали престъпната дейност е довела до придобиване на имущество, подлежащо на отнемане, и каква е връзката между тази дейност и въпросното имущество, като се е позовал на решението на Европейския съд по правата на човека по делото Й. и др. срещу България от 26.09.2023 г. Приел е, че тази връзка може да бъде пряка или косвена, както и че тя може да бъде установена при условията на пълно и главно доказване или чрез обосновано въз основа на обстоятелствата по делото и правилата на формалната логика предположение. За конкретния случай е счел, че с оглед характера на извършената престъпна дейност по производство и съхранение на наркотични вещества в голямо количество с цел разпространение, такова обосновано предположение може да се направи, тъй като престъпленията, за които ответникът е осъден, са годни да генерират приходи в значителни размери. От друга страна фактът, че почти всички недвижими имоти са придобити на името на ответницата, не изключва възможността средствата за това да са били от престъпната дейност на лицето, с което тя живяла на съпружески начала, с оглед на това, че по делото не са доказани нейни законни доходи, които да са достатъчни за закупуването им. Въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване, като съображенията са следните: На първо място, нито един от поставените въпроси не е обуславящ за изхода на спора. Първият от тях, „относно критериите и доказателствата, имащи значение при определяне наличието на фактическо съжителство между две лица, с оглед отнемане на незаконно придобито имущество“, изобщо не съдържа питане. Съгласно разясненията в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.20210 г. на ОСГТК на ВКС и дадените със същото задължителни указания, касационното обжалване не се допуска при липса на формулиран от страна на касатора правен въпрос, като в този случай не е необходимо да се изследват сочените от жалбоподателя допълнителни основания по т.1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, освен ако не се касае до служебна проверка по валидността и допустимостта на въззивното решение, каквато хипотеза в случая не е налице. Независимо от това, както той, така и следващият въпрос са изцяло фактологични, тъй като почиват на събрания доказателствен материал и неговия анализ. Въззивният съд в решението си изобщо не се е занимал с изброените в изложението към касационната жалба критерии за установяване на фактическо съжителство между две лица, нито е поставил на самостоятелно изследване връзката между доказването на такова съжителство от една страна и процесуалната допустимост на иска срещу лице по чл. 142, ал. 2, пр.1 ЗОНПИ, от друга. Очевидно, за да разгледа предявените искове по същество, съдът имплицитно е приел, че страните в гражданския процес се предопределят от предмета на спорното правоотношение, така както то е очертано в обстоятелствената част и с петитума на исковата молба, като пасивно процесуално легитимирани са тези лица, срещу които е насочен искът. Въззивният състав, обаче, не е градил изводите си върху твърдяната в изложението обусловеност на допустимостта на иска от доказването на признаците на фактическото съпружеско съжителство. Последният въпрос, посочен във втория пункт на изложението, касае възприетата от съда фактическа обстановка, поради което решаването му би имало значение за правилността на съдебния акт и по-специално за неговата обоснованост, която не е предмет на разглеждане на настоящата фаза на касационното производство. От друга страна, касационното обжалване на поставените въпроси не може да се допусне и защото не е обосновано наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК. По отношение на нито един от въпросите касаторите не са посочили съдебна практика, на която даденото от въззивния съд решение да противоречи, за да е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Същевременно, липсват твърдения и доводи, които да обосновават приложимостта на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В тази връзка настоящият състав съобрази, че съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно, разпоредбата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай касаторите не са посочили конкретно коя правна норма считат за приложима и защо да бъде тя подлагана на тълкуване. Не е налице и очевидна неправилност на решението по чл. 280, ал. 2 ГПК. По силата на посочената разпоредба хипотезата на очевидна неправилност е налице, когато неправилността на решението е толкова съществена, че може да се установи несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща /вкл. отменена/ правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай такива квалифицирани форми на неправилност не се установяват. Ето защо, няма основание за допускане на обжалването и по чл. 280, ал. 2 ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро за касационното производство. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,