Определение № 60816 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2548/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Т. Т., подадена чрез адв. П. П. срещу решение № 29/14.04.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 112/2021 г. на Сливенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановена отмяна на обжалваната част от първоинстанционното решение № 1/08.01.2021 г. по гр. дело № 2945/2020 г. на Сливенския районен съд, въззивният съд е определил режим на лични контакти между малолетното дете на страните Р. С. Д. и бащата С. Ж. Д., както следва: всяка първа и трета събота и неделя от всеки месец от 9 ч. до 17 ч. през всеки от дните (без преспиване) – до навършване на петгодишна възраст на детето, а след тази дата – всяка първа и трета събота и неделя от всеки месец от 9 ч. в събота до 17 ч. в неделя (с преспиване); за календарната 2021 г. – две седмици през лятото, несъвпадащи с годишния платен отпуск на майката (жалбоподателката), а за всички следващи години – един месец през лятото, несъвпадащ с годишния платен отпуск на майката. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката С. Т. (също подписано от адв. П.) не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК; единствено е цитирана практика на ВКС и буквално са преповторени оплакванията за неправилност на въззивното решение, изложени в касационната жалба. Ответникът по касационната жалба С. Д. в отговора си излага становище и доводи, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, като съображенията за това са следните: Както вече беше посочено, в изложението към касационната жалба не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от жалбоподателката практика на ВКС, респ. – който правен въпрос в случая да съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение (каквито единствено са наведени в изложението на жалбоподателката в случая) представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което липсата на формулиран правен въпрос съгласно последната разпоредба, е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо да се изследва дали е налице соченото от жалбоподателката допълнително основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Независимо от горното, с оглед правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи в случая, че не е налице соченото от жалбоподателката противоречие между обжалваното въззивното решение и практиката на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, цитирана от страна на жалбоподателката, при всеки спор относно родителски права и конкретно – при определянето на режима (мерките) на лични отношения между детето и родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, съдът следва да извърши комплексна, съвкупна преценка на всички конкретни обстоятелства, установени по делото, които са от значение за интересите на детето. Извършвайки тази преценка, съдът следва да изхожда изключително от интересите на детето и с оглед тяхната защита. В разпоредбите на чл. 59, ал. 4 от СК и § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД, като критерии за извършването на тази преценка са посочени най-съществените от тези обстоятелства, без те да са изброени изчерпателно, нито са степенувани в строго определен ред. Съдът следва да положи и максимални усилия, за да бъдат установени във възможно най-пълен обем тези обстоятелства, които в конкретния случай са от значение за интересите на детето. Желанията и чувствата на същото както и на двамата му родителите, са само част от тези обстоятелства (критерии), като съдът следва да ги вземе предвид и да извърши преценка в съвкупност с всички останали релевантни, конкретно установени обстоятелства по делото. Макар да не е обвързан от желанията на детето, във всички случаи съдът следва да вземе предвид и зачете неговите чувства, както и да отчете ефекта на принудата при изпълнението на съответния режим на лични отношения, с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрялост, и най-вече – с оглед конкретното му психоемоционално състояние. В случая окръжният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС, сочена от жалбоподателката. В производството пред него въззивният съд е съдействал на страните и е събрал посочените от тях доказателства, които не са били събрани пред първата инстанция. Обсъдил ги е в мотивите към решението си и е взел предвид, установените от тях обстоятелства относно влошаването на отношенията между двамата родители, включително – данните за леки случаи на физическо посегателство от всеки един от тях спрямо другия, както и данните за случай на употреба на алкохол и използване на цинични думи от бащата в присъствието на детето. По-натам възивният съд е изложил съображения, че режимът на лични контакти между детето и бащата следва да е съобразен с местоживеенето, времето и възможностите на двамата родители, с възрастта и общото състояние на детето. В тази връзка съдът е взел предвид, че детето е родено на 13.10.2017 г. и е на три години и половина (към момента на приключване на съдебното дирене във въззивното производство), както и обстоятелството, че бащата живее с друга партньорка и двете им деца. Окръжният съд е приел още, че макар по делото да са установени отношения на взаимна привързаност между бащата и детето, то в интерес на същото – с оглед крехката му възраст, необходимостта от създаване на трайни ежедневни навици, свързани с хигиена, хранене, спане, свободни занимания, както и с оглед задължението на бащата да се грижи и за другите си две по-големи деца, по-удачно е до навършване на петгодишна възраст от Р. посещенията при баща му в събота и неделя да са без преспиване. Съдът е изложил и съображения, че това няма да създаде затруднения на страните, доколкото и двамата родители живеят в [населено място], а от друга страна по този начин ще се осигури по-голям комфорт и сигурност на малкото дете. По отношение на пребиваването на детето при бащата през лятото, въззивният съд е намерил за по-подходящо през календарната 2021 г. то да бъде две седмици вместо един месец, като в тази връзка съдът е препратил към горните си съображения, а наред с това е съобразил необичайната обстановка в страната, свързана с неовладяната още епидемия от ковид-19. По така изложените съображения окръжният съд е намерил въззивната жалба на майката за основателна и като е отменил частично първоинсанционното решение, е постановил описания по-горе режим на лични отношения между детето и бащата, който съществено редуцира постановения от първата инстанция и е много близък до искания от жалбоподателката във въззивното производство. Оплакванията на последната в касационната ѝ жалба (буквално преповторени в изложението) са многословни, но бланкетни – не се сочат конкретни обстоятелства, които да не са били взети предвид от въззивния съд, нито пък се сочи конкретен интерес, желания или чувства на детето, които да не са били зачетени при определения с въззивното решение режим на лични отношения с бащата. Както вече беше посочено, при постановяването му окръжният съд е съобразил цитираната по-горе практика на ВКС. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени такива от страна на жалбоподателката. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, жалбоподателката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касационната жалба, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, а именно – сумата 600 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение