Определение № 366 от 28.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1143/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЙОНТЕХ ИНЖЕНЕРИНГ ООД, [населено място], чрез процесуален пълномощник, против решение № 3040 от 28.12.2018 г. по в. т. д. № 3480/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 6 състав в частите, с които след съответна отмяна на решение № 423 от 27.02.2017 г. по т. д. № 4146/2013 г. по описа на Софийския градски съд, ТО, VІ-6 състав, касаторът е осъден да заплати на ЕЛЕКТРУМ ООД, [населено място], допълнително следните суми: 1/ 11 701.57 лв., на основание чл.266 вр. чл.79 ал.1 ЗЗД, представляваща дължим остатък от възнаграждение по договор от 15.02.2011 г., ведно с лихвата върху нея, считано от 05.07.2013 г. до окончателното й изплащане; 2/ 585.09 лв., на основание чл.92 ЗЗД, представляваща 5 %-на неустойка за забавено плащане на дължимия остатък от възнаграждението по същия договор; 3/ 646.02 лв., на основание чл.86 ЗЗД, представляваща обезщетение за забавено плащане на общо дължимата сума от 23 774.90 лв. в размер на законната лихва за периода от 20.12.2012 г. до 05.07.2013 г., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявените от ЕЛЕКТРУМ ООД искове са били частично уважени. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост, евентуално – за неправилност на въззивното решение, като необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, въз основа на които се моли същото да бъде обезсилено, евентуално - отменено, с присъждане на разноските по делото. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 ГПК. Поддържа, че ищецът не е отстранил нередовностите на исковата молба досежно претенциите си за лихва за забава /неустойка/, поради което исковата молба е следвало да се върне, а не да се разглежда по същество. Това обуславя недопустимостта на постановените от двете съдебни инстанции решения. В противоречие с практиката на ВКС /решение № 192/28.10.2015 г. по дело № 6762/2014 г. на ІІІ г.о./ е разрешен въпросът, следва ли да бъде уважен иск за акцесорно вземане, при условие, че същото не е било индивидуализирано във времево отношение. Навежда и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, е депозирал писмен отговор за липса на основания за допускане на решението до касационно обжалване, по подробно развити съображения, като моли искането в този смисъл да не се уважава. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, за да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока за обжалване по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Не се доказват обаче предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване, по следните мотиви: Касационният съд е длъжен да допусне обжалване на основание чл.280 ал.2 ГПК, ако намери, че решението на въззивния съд е вероятно недопустимо, каквито доводи се поддържат от касатора. Оплакванията за наличието на вероятна недопустимост на съдебния акт са неоснователни. Видно от допълнения в първото публично съдебно заседание на 10.06.2014 г. доклад по делото, вземането за неустойка /както и това по чл.86 ЗЗД/ е уточнено като предявено за периода за забава, чието начало е посочено в исковата молба, а крайната му дата е датата на предявяване на иска. Следователно, не се касае за акцесорно вземане, спорът по което да е бил разгледан от съда, без предварителното му индивидуализиране във времево отношение. Освен това, неустойката се претендира в максималния уговорен размер от 5 %, който се натрупва за забава, продължила 5 седмици, а в случая забавата на ответника е продължила няколко месеца. На последно място следва принципно да се посочи, че наличието на неотстранена нередовност на исковата молба по отношение на един от обективно съединените искове /каквато в случая не се и установява/ не засяга допустимостта на решението, постановено по останалите искови претенции. По горните съображения отсъства и поддържаното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, доколкото липсва отклонение от практиката на ВКС, посочена от касатора, по въпроса относно индивидуализацията на акцесорното вземане. Решението на въззивния съд в обжалваните части не се преценява и като очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Очевидна неправилност би била налице, ако въззивният съд е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика, което е установимо пряко от съдържанието на обжалвания акт, или е приложил закона в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща – респ. отменена или предходна редакция на изменена правна норма. В настоящата фаза на процеса касационният съд не може да преценява необоснованост, която произтича от несъответствие между събрания доказателствен материал и направените от съда фактически изводи, в какъвто смисъл са изложените доводи по чл.281 т.3 ГПК. Следва да се посочи, че решението в частта относно акцесорните вземания е съобразено и с практиката на ВКС по чл.290 ГПК /решение по т.д.№ 1088/2009 г. на II т.о. и решение по т.д.№ 450/2011 г. на I т.о../, съответно цитирана от въззивния съд, като по тази причина е изключено квалифицирането му като очевидно неправилно. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение