Определение № 1350 от 20.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4475/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Районна прокуратура – Монтана (РП – Монтана) чрез административния ръководител – районен прокурор Е. О. против решение № 482 от 08.08.2024 г. по гр. д. № 391/2024 г. на Окръжен съд - Враца.

Ответникът по жалба И. Д. Н. чрез адв. С. в писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК счита, че липсват предпоставки за допускане на касационен контрол и претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което след отмяна на решение № 3 от 03.01.2024 г. по гр. д. № 1098/2023 г. на Районен съд – Лом са уважени предявените от И. Д. Н. против РП – Монтана искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ – признато е за незаконно и е отменено уволнението на ищеца на основание чл. 340а, ал. 6 ЗСВ, извършено със заповед № 4/04.01.2023 г. на районния прокурор на РП – Монтана като ищецът е възстановен на предишна работа на длъжността „съдебен администратор“ в РП – Монтана и в тежест на ответника са възложени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение с източник трудов договор № 1/02.08.2010 г. и допълнително споразумение към него № 15/01.03.2021 г., по силата на което ищецът е заемал длъжността „съдебен администратор“ при РП - Монтана. Посочил е, че трудовата функция на ищеца по длъжностна характеристика се изразява в ръководство дейността на администрацията в съответната прокуратура при прякото подчинение на административния ръководител, като основните му задължения и отговорности са разписани в 16 пункта. Съобразени са данните от атестационен формуляр без дата, при проведена годишна атестация за периода 01.12.2019 - 30.11.2020 г. на работата на ищеца, според които той е получил оценка „отличен“ – максималните 36 бр. точки, както и тези при следващата годишна атестация за периода 01.12.2020 - 30.11.2021 г., при която е получил оценка 4 – „задоволителен“ - 18 точки. Тази атестация е връчена на служителя на 04.04.2022 г. Прието е, че на 31.05.2022 г. е утвърден от работодателя работен план на атестирания служител И. Н., касаещ периода 01.12.2021 г. – 30.11.2022 г., в който е поставена една цел: да повиши нивото на показателите за оценка съгласно атестационния формуляр за предходния атестационен период. Втората инстанция е установила също, че със заповед № 1271/23.06.2022 г. на работодателя, на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „забележка“ за извършени от него системни сериозни нарушения на Етичния кодекс на съдебните служители, за периода 23.06.2021 г. - 15.03.2022 г. Заповедта е била предмет на обжалване по гр. д. № 1098/2023 г. на РС – Лом, но в хода на производството по него е била отменена от работодателя, поради което и то е прекратено с влязло в сила определение от 01.09.2023 г. На 24.06.2022 г. между ищеца и прекия му ръководител – районен прокурор на РП – Монтана е проведена междинна среща, съгласно нормата на чл. 117, ал. 1, т. 2 ПАПРБ, за което е изготвен и подписан формуляр в две части - доклад на служителя за изпълнение на поставените в работния план цели и мнение на прекия ръководител. При проведената годишна атестация за периода 01.12.2021 г. - 30.11.2022 г. ищецът е получил оценка 5 – „Слаб“ - 14 точки, удостоверена в изготвения атестационен формуляр от 14.12.2022 г., връчен на атестирания на 15.12.2022 г. Поставената оценка е била предмет на обжалване по вътрешно служебен ред пред административния ръководител на РП – Монтана (районния прокурор) и е потвърдена на 23.12.2022 г. с решение, връчено на служителя на същата дата. Със заповед № 4/04.01.2023 г. на административния ръководител на РП – Монтана трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 340а, ал. 6 ЗСВ - без предизвестие поради получаване от съдебния служител на възможно най - ниската годишна оценка на изпълнението на длъжността, в едномесечен срок от получаване на окончателната оценка. Съдът е установил, че свидетелските показания по делото сочат на неизпълнение на основните задължения на ищеца и създадени от него междуличностни конфликти с други служители в съответния орган на съдебната власт (системния администратор на ответната прокуратура) и подкрепят данните от приложените писмени доказателства, при преценка на достоверността им с оглед правилото на чл. 172 ГПК. При горните факти е направен решаващ извод за незаконосъобразно упражнено от работодателя потестативно право на уволнение по чл. 340а, ал. 6 ЗСВ, тъй като не се установява наличие на третата кумулативно разписана предпоставка от фактическия състав на визираното специално основание, а именно законосъобразно проведена процедура по оценяване (наред с получена най - ниска годишна оценка за изпълнение на длъжността от съдебния служител и извършено прекратяване на трудовото правоотношение в едномесечен срок от получаване на окончателната оценка - при изчерпан вътрешно служебен ред за обжалването й пред работодателя. Решаващият състав е приел, че допуснатите нарушения в хода на атестационната процедура са съществени, доколкото се отразяват върху обективността, безпристрастността и компетентността на проведеното оценяване. На първо място, те се изразявали в липсата на работен план, съставен съгласно изискванията на ПАПРБ и Методиката за оценка при атестиране на съдебните служители в Прокуратурата на Република България (ПРБ). В частност е прието, че при атестирането на ищеца не е спазено изискването на чл. 117, ал. 1, т. 1 ПАПРБ за изготвяне на работния план в периода от 15 до 31 декември (в случая работния план на ищеца за периода 01.12.2021 г. – 30.11.2022 г. е изготвен от атестирания служител на 31.05.2022 г. и е утвърден от административния ръководител на същата дата), тъй като периодът на атестиране на съдебен служител е от 1 декември на предходната година до 30 ноември на следващата година. Изготвянето на работен план по средата на периода за атестиране е счетено да ограничава възможността на атестирания да изпълни поставените в него цели, препятства изготвянето на обективна оценка за изпълнението за целия период на оценяване, не покрива изискването за годишна оценка и е самостоятелен порок в процедурата по атестиране. Мотивирани са доводи, че работодателят не може да се освободи от задължението да си организира законосъобразното провеждане на цялостната процедура по атестиране на служителя по съображения, че не е получил необходимото съдействие от последния, респ. че то е било извън нормативно разписания срок (в частност, че служителят твърде късно е представил работния си план за утвърждаване от административния ръководител на РП - Монтана). Изтъкнато е, че отговорността за спазване на относимите правни норми при атестиране, вкл. тези, които регламентират срока за изготвяне на работния план, е на работодателя, защото на него му е предоставена възможността да се възползва от правните последици на законосъобразно проведената процедура по атестиране - да прекрати едностранно трудовото правоотношение с атестирания служител по реда на чл. 340а, ал. 6 ЗСВ. На второ място е счетено, че изработеният в случая работен план не отговаря на изискванията/критериите за съдържание според нормите на горецитираната Методика и Приложение № 1 към нея и отразява възприет дълбоко формалистичен подход към изискванията на закона, без да е изпълнен с предвиденото от него съдържание. На следващо място е направено съждение, че проведената работна среща между ищеца и прекия му ръководител е била обективно негодна да постигне заложените в чл. 5, ал. 1, т. 2 на приложимата Методика цели и задачи - обсъждане на постигнатите до средата на периода за атестиране резултати, коментиране на изпълнението на целите по работния план и отчитане постиженията в работата, тъй като е осъществена едва 24 дни след изготвянето на работния план за периода 01.12.2021 г. – 30.11.2022 г. Наред с това е прието, че на въпросната междинна среща прекият ръководител не е отправил никакви препоръки за отстраняване на описаните недостатъци, каквото е изискването на чл. 5, ал. 1, т. 2 от Методиката и не е предложил изменение на работния план, което да доведе до подобрение на дейността по задачите, по които е констатирано непълно изпълнение. Изтъкнати са аргументи, че така не е постигната целта на този етап от оценяването. Като резултат на тези съществени нарушения в хода на процедурата по атестиране е направен извод, че тя е проведена в отклонение с нормативните предписания, което има за последица незаконност на извършеното по чл. 340а, ал. 6 ЗСВ уволнение на ищеца. Основателността на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е обусловила основателност и на акцесорната претенция за възстановяване на предишна работа (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните питания (уточнени и конкретизирани от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 с ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК), имат следното съдържание:

1. „Какво е значението на датата на изготвяне на работен план в атестационна процедура на съдебен служител с оглед нормативното изискване за периода на атестирането (оценяване изпълнението на длъжността)?“;

2. „Чие е задължението за изготвяне на работен план за атестация на съдебен служител и може ли прекият му ръководител да се освободи от отговорност за несвоевременното му съставяне и при какви предпоставки?“;

Двата въпроса са повдигнати за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи за липса на формирана съдебна практика на ВКС по тях.

3. „В кои случаи определените от самия атестиран съобразно заеманата от него длъжност и изпълнявани трудови функции, цели, срокове и критерии за изпълнение в предложения за утвърждаване от прекия ръководител работен план обосновават незаконосъобразност на процедурата по оценяване при уволнение на основание чл. 340а, ал. 6 ЗСВ?“

Това питане се мотивира с доводи за противоречие с решение № 266/26.04.2024 г. по гр. д. № 2638/2023 г. на ВКС, IV г.о. – основание за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК

4. „Провеждането на междинна среща твърде скоро след изготвянето на работен план съставлява ли съществено нарушение на процедурата по атестиране след като тя не е задължителна и се провежда при необходимост?;

Питането се прави на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и обосновава с твърдения за отклонение с горецитираното решение (№ 266/26.04.2024 г. по гр. д. № 2638/2023 г.) на ВКС, IV г.о.

5. „Следва ли при постановяване на решението си въззивният съд да обсъди всички относими доказателства и всички доводи на страните?“;

6. „Налице ли е неизпълнение на задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото когато те са обсъдени частично и едностранно?“

Искането за достъп до касация по последните два въпроса се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се аргументира с доводи за противоречие на въззивното решение с решение № 225/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. и решение № 327/03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г., и двете по описа на IV г. о. на ВКС.

Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Повдигнатите в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК първи два въпроса са обусловили изхода на делото, доколкото е изведен решаващия мотив, че процедурата по атестирането на ищеца е опорочена, обоснован с нарушение на чл. 117, ал. 1, т. 1 ПАПРБ – изготвяне на работен план извън там указания календарен период. Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка на соченото селективно основание. Питането за значението на датата на изготвяне на плана е обвързано с приложението на горната разпоредба, а тя е ясна и точна, и не се нуждае от тълкуване. Аналогични са съображенията в подкрепа на извода за отсъствие на специалния селективен критерий и относно питането чие е задължението за изготвяне на работния план, може ли да се освободи от отговорност прекия ръководител на атестирания служител за несвоевременно изпълнение от последния на това задължение и при какви условия. Предвидено е, че изготвянето и съгласуването на индивидуалния работен план е съвместна дейност на атестирания и оценяващия го (пряк) ръководител съгласно приложимата в случая Методика за оценка при атестиране на съдебните служители в Прокуратурата на Република България. Правилото ясно и точно е разписало задължението на участващите в атестационната процедура субекти по съставяне и приемане на плана - съгласувано/координирано/ съвместно като нормативно е определено и календарното време, в което документът следва да бъде изготвен. Затова липсва и необходимост от тълкуването на тази правна уредба.

Третият поставен въпрос е фактически, а не правен, защото отговорът му предполага обсъждане на доказателства по делото. Така формулиран, той е изводим от становището на страната, че индивидуалният работен план е изготвен от ищеца, относим е към изпълняваната от него длъжност при отчитане на съществените й трудови функции и заложени цели, които сам атестираният си е поставил, и изразява несъгласието й с извода на въззивния съд, че в случая поставените цели и задачи не са съобразени с конкретните трудови задължения на атестирания служител, което опорочава уволнението и обуславя извод за неговата незаконност. Този въпрос е с характер на касационно оплакване (чл. 281, т. 3 ГПК) срещу правилността на въззивното решение, която обаче е извън обсега на проверка в производството по селектиране на касационната жалба (чл. 288 ГПК). Ето защо и това питане не може да обуслови достъп до касация.

Въпросът за значението на междинната среща в процедурата по атестиране, проведена твърде скоро след изготвяне на работния план, не е обуславящ за изхода на спора. Незаконосъобразността на разглежданата процедура (като кумулативна предпоставка на основанието по чл. 340а, ал. 6 ЗСВ) в етапа й по провеждане на междинна среща, не е единственото съображение за уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Други, наред с този, са установените пороци на тази процедура Затова, при решаващите мотиви на въззивния съд за незаконосъобразност на атестационната процедура поради нарушение на нормативните изисквания за срока за изготвяне на индивидуалния работен план и за показателите и задачите, които следва да се предпишат за изпълнение с него (по които, както се посочи няма основание за допускане на обжалването), само по себе си, питането за значението на междинната среща, не е от значение за изхода на спора по иска за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна.

Няма основание за допускане на касационен контрол и по повдигнатите процесуалноправни въпроси. Те касаят задължението на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, да обсъди в решенето си всички доказателства за релевантните за спорното право факти, както и твърденията, доводите и възраженията на страните. По този въпрос е установена последователна съдебна практика на ВКС, вкл. задължителна такава, изразена в ТР № 1/2000 г., ОСГК – т. 19 (запазило действието и при новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г.), ТР № 1/2013 г.– т. 2 и доразвита в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно тази практика въззивният съд трябва да обсъди правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото доказателства относно тези факти и аргументирано да отговори кои от тях счита за установени и кои не, да направи собствени изводи за основателност или неоснователност на исковата претенция и всички тези негови изводи намерят отражение в мотивите на решението. В случая това е сторено от второинстанционния съд. При съвкупна преценка на доказателствения материал и твърденията и доводите на страните, съдът е обсъдил предпоставките от фактическия състав на специалното уволнително основание по чл. 340а, ал. 6 ЗСВ и обосновано е приел, че процедурата по атестиране не е законосъобразно проведена (в отклонение с нормативните предписания за условията, сроковете и относимите за длъжността комплексни показатели за атестиране). Несъгласието на страната с тези изводи на въззивния съд дава основание да инициира проверка правилността на решението му и да послужи за касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК, но е без значение в производството по селектиране на жалбата при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което искането за достъп до касация не може да се уважи.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІII г. о.