Определение № 1829 от 11.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2246/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Софийски университет „Свети Климент Охридски“, представляван от Ректора проф. Вълчев чрез адв. А., срещу решение № 17 от 11.01.2024 г., постановено по в.гр. д. № 316/2023 г. по описа на Окръжен съд- Добрич, с което е отменено изцяло решение № 22/2023 г. по гр. д. № 17/2022 г. на Районен съд Каварна и вместо него е постановено отхвърляне на иска по чл.108 от ЗС, във връзка с чл. 15 ал.2 изр.1-во и чл. 14, ал.3 от ЗДС на Софийски университет „Св.Климент Охридски“ да бъде установено по отношение на “Делано бийч“ ООД правото му на управление върху пристроено пространство с площ от 32 кв.м., долепено до сграда с площ от 10 кв.м. с идентификатор 02508.7.157.21 и включено под общ покрив с нея от дървена конструкция върху носещи дървени греди и колони, покрита със старобългарски керемиди, което пространство е заключено между точки 1,2,3 и 4 и оцветено в зелен цвят в комбинирана скица, съставляваща приложение № 3 към заключение на вещото лице инж.В. Г. А.,неразделна част от решението на съда, находящо се в имот –публична държавна собственост с идентификатор 02508.7.157 по КККР на гр.Балчик с площ от 183 488 кв. м., предоставен му за безвъзмедно управление с решение № 218 от 07.04.2011 год. на МС и за осъждането на ответника да предаде на ищеца описаните пристроени 32 кв.м., както и е отхвърлен иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и акцесорния по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от правото на ползване на имота за периода от 29.03.2018 год. до 28.08.2019 г. Касационният жалбоподателят счита, че въззивното решение е недопустимо, по същество- неправилно, необосновано, незаконосъобразно, постановено при неправилно приложение на материалния закон и грубо нарушение на процесуалните правила и в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че съдът не е съобразил и приложил разпоредбата на чл.26, ал.4 от ГПК, която го задължава да конституира като страна в производството и лицето, чието право е предявил. Поддържа, че като е пропуснал да конституира държавата като страна в производство, съдът е постановил недопустимо решение, което следва да бъде отменено. Оспорва изводите на съда, че собственик на процесната пристройка съобразно правилото на чл. 98 ЗС се явява ползвателят на сградите в поземления имот - ДКИ „КЦ Двореца“ - гр. Балчик, а не ищецът, който е получил право на ползване на земята. Счита, че по силата на чл. 14, ал. 3 ЗДС държавните учреждения и предприятия, на които е предоставено правото на управление на имоти държавна собственост, са овластени и да владеят, ползват и поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност откъдето произтича процесуалната му легитимация да води искове за защита на държавната собственост, включително и за обекти, които се намират на територията на поверения му имот. По отношение на иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД поддържа, че липсват отхвърлителни мотиви, поради което правото му на защита е накърнено. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено и делото върнато за разглеждане на нов състав на въззивния съд след конституиране на държавата като съищец в производството, евентуално моли решението да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Моли да му бъдат присъдени направените пред трите съдебни инстанции разноски по делото. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси, като жалбоподателят поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, тъй като те са разрешени в противоречие с практиката на ВКС по чл. 280, ал.2, пр.2 и чл.280, ал.1, т. 1 от ГПК, а именно: 1/ При предявен от процесуален субституент на държавата собственически иск следва ли държавата да бъде конституирана като главна страна в производството съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ГПК? /противоречие с Решение №60083/02.08.2021 г. по гр.д.№ 3632/2020 г., I г.о. на ВКС/ Поддържа, че активната процесуална легитимация е абсолютна предпоставка за предявяване на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Като е пропуснал да конституира като съищец държавата, чийто права ищецът защитава в процеса според жалбоподателят съдът е допуснал грубо процесуално нарушение и е постановил недопустимо решение. В допълнение, този пропуск води и до неправилност на изводите на съда, защото ако държавата участваше в производството съдът не би могъл да отхвърли иска, тьй като независимо дали процесната пристройка е придобита на основание чл. 92 ЗС или на основание чл. 98 ЗС, то и в двата случая приобретател е държавата. 2/ Може ли процесуалният субституент да защитава както своето право на ползване, така и собствеността на държавата (независимо дали публична или частна) и в по-широк обем върху териториите, конто са предоставени за управление, а не само върху конкретно предоставените обекти? / противоречие с Решение №127/19.07.2021 г. по гр.д. №2719/2020 г., III г.о. на ВКС; Решение № 60083/02.08.2021 г. по гр.д. №3632/2020 г., I го. на ВКС и др./ Поддържа, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че както ищецът, така и неучастващото в процеса лице ДКИ „КЦ Двореца“ - гр Балчик, владеят, ползват и поддържат недвижимите имоти от името на държавата, и собствеността, както на земята, така и на сградите в този имот, са публична държавна собственост, респективно държавата е собственик на процесната постройка и правото да се иска установяване на това обстоятелство следва да принадлежи както на ищеца в настоящото производство, така и на ДКИ „КЦ Двореца“ - гр. Балчик. Въпреки че ищецът предявява собственически права не за себе си, а за държавата, въззивният съд е отхвърлил иска дори в установителната му част досежно правото на собственост. Поддържа противоречие на решението с чл. 14 ал.З ЗДС. 3/ Неоснователното ползване на незаконно изградена пристройка пораэкда ли правото на собственика на земята да иска обезщетение на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за лишаването му от възможността да ползва имота си? /противоречие с Решение № 293/30.09.2015 г. по гр. д. № 119/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение № 18/04.02.2016 г. пот. д. № 32/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 409/20.06.2012 г. по гр. д. № 1411/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение № 193 от 2.10.2010 г. по т. д. № 1087/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 398/06.08.2014 г. по гр. д. № 1933/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о; Решение № 98/26.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6186/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 409/20.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1411/2010 г., IV г. о., ГК и др./ Касаторът сочи,че с претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се иска обезщетение за неоснователното лишаване от правото да се ползва част от земята под процесната пристройка, за изграждането на която собственикът не е дал съгласие. След като съдът приема, че правото на ползване на земята принадлежи на ищеца, то напълно неясно остава защо е отхвърлен като неоснователен предявеният иск за обезщетение, тьй като мотиви в таз и връзка не са формирани. Поддържа, че решението противоречи на установената съдебна практика, обективирана и в посочените по-горе решения, която приема, че всяко неоснователно владение води до обогатяване на владелеца за сметка на собственика, поради което се дължи обезщетение по силата на чл. 59, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както и че владение може да се упражнява чрез различни действия, включително и чрез застрояване на имота. Ответникът по касационната жалба, ответник в производството, не е депозирал отговор на касационната жалба. След изтичане на срока за отговор е депозирал становище, с което оспорва жалбата, като сочи, че процесната пристройка към съществуващ сграда има издадено удостоверение за търпимост и е част от сграда, чието управление е предоставено на трето лице за спора от държавата, поради което правото на управлрение върху постройката не принадлежи на ищеца Поддържа, че по делото няма доказателства ,че стопанисва и държи обекта. Поддържа, че ищецът няма право и на обезщетение за лишаване от ползване на терена, след като върху него е построена сграда, управлението на която е предоставено на трето лице. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че ПИ с идентификатор 02508.7.157 по КККР в гр. Балчик с площ 183 488 кв. м. и всички намиращи се в този поземлен имот сгради и съоръжения са публична държавна собственост. Установил е, че с решения на Министерския съвет №№ 218 от 07.04.2011 год. и № 309 от 14.05. 2010 год., безвъзмездното управление на поземления имот е предоставено на ищеца Софийски университет “Св. Климент Охридски“, а управлението на сградите и съоръженията, застроени върху имота е предоставено на Министерството на културата за нуждите на Държавния културен институт – Културен център „Двореца” – Балчик“. Прието е, че правата на ползвателите са уредени от решенията на МС, а актът за публична държавна собственост № 5192/20.12.2012 год. няма правопораждащо действие. Приел е, че въз основа на решението на МС всички сгради, разположени в поземления имот във вида, в който са съществували към 14.05.2010 год. са предоставени на Министерството на културата. Приел е, въз основа на заключенията на вещи лица, изслушани по делото и събраните свидетелски показания, че към сграда с идентификатор 02508.7.157.21 е изграден навес/тента/пристроена веранда –полуотворена постройка във времето преди 1997 год., който обект е заснет по кадастралния план от 2000 год. като обект материализиран на място,т.е. към момента на постановяване от Министерския съвет на решение № 309 / 14.05. 2010 год., допълващото застрояване е налично, поради което то е било предоставено за управление на Министерство на културата.Това пространство е с площ от 32 кв.м., същото не представлява преместваем обект по смисъла на § 5 т.80 от ДР на ЗУТ. Приел е, че обектът следва да бъде третиран като постройка по смисъла на § 1 т.1б от ДР на ЗКИР според заключението на в.л. инж. А., а съобразно показанията на свидетелите изграденото на обща площ от 42 кв.м. функционира общо и като едно заведение. Приел е, че съобразно разпоредбата на § 5, т.15 от ДР на ЗУТ и установените характеристики на пространството от 32 кв.м. на навес, тента, полуотворена веранда и височината на ограждащата каменна зидария от 1.10 метра, неговата площ не се включва в застроената площ на сграда с идентификатор № 02508.7.157.21, поради което и са неоснователни доводите на ищеца, че предоставеното на Министерството на културата за нуждите на ДКИ– КЦ “Двореца” – Балчик право на управление е ограничено до обема на отразената в акта за публична държавна собственост застроена площ от 10 кв.м. на сградата. Приел е, че тентата /навес/ полуоткрита веранда с площ в обем от 32 кв.м. към сградата с площ от 10 кв.м. с идентификатор 02508.7.157.21 е свързано функционално със сградата под общ покрив, предназначено е за достъп до нея и да я обслужва, няма самостоятелен характер и се експлоатират сезонно като едно заведение за обществено хранене. Приел е въз основа на това, че допълнително пристроената площ съставляваща принадлежност към основната сграда с площ от 10 кв.м., поради което следва главната вещ съобразно разпоредбата на чл. 98 от ЗС. С оглед установеното конкретно предназначение на допълнително пристроеното пространство, ограждащо основната сграда, то не обслужва земята ,а павилиона- тента “Корона“ и на основание чл. 98 от ЗС принадлежи на носителя на правото на управление на сградата, а не на носителя на правото на управление на земята. Ето защо съдът е приел, че правото на управление върху пристроено пространство с площ от 32 кв.м., принадлежност на сграда с площ от 10 кв.м. с идентификатор 02508.7.157.21 не принадлежи на ищеца, а на Министерството на културата, приел е, че претенцията на ищеца по чл.108 от ЗС за защита на пристрояването с площ от 32 кв.м. на сградата с идентификатор 02508.7.157.21, извършено върху управлявания от него терен е неоснователна, което води до неоснователност и на претенцията по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. По изложените съображения, въззивната инстанция е приела, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено, а исковите претенции- изцяло отхвърлени. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Съгласно т.9 от ППВС №1/1985 г. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска и др. или за да бъде недопустимо решението следва да не са налице процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или съда да се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало- когато съда се произнася извън предмета на иска. В случая обжалваното решение не е недопустимо, за което е наведено и изрично твърдение за наличието му като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на правомощията си и в рамките, в които е сезиран, без да се установява по делото наличие на процесуална пречка по съществуването или надлежното упражняване на право на иск. За да бъде допуснато до касация въззивно решение следва да се установят предпоставките за касационна проверка съгласно чл. 280, ал. 1- ал.2 ГПК. В разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК са предвидени директните предпоставки за допускане до касационен контрол на обжалвано въззивно решение. Съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставка за допускане до касационен контрол на въззивно решение е касаторът да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Съгласно ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При формулирането на такъв възпрос, представляващ обща предпоставка за допускане до касация на въззивно решение, на следващо място следва да се установи, че въпросът е разрешен от съдът в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, с практиката на ВКС, с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. По първия поставен въпрос/ При предявен от процесуален субституент на държавата собственически иск следва ли държавата да бъде конституирана като главна страна в производството съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ГПК/- въпросът е поставен във връзка с твърденията на касаторът за недопустимост на поставеното решение, но този въпрос не е относим към разглеждания спор и не е разрешен от въззивния съд в противоречие със закона и цитираните от жалбоподателя решения. Съгласно чл. 26, ал.4 от ГПК по делото, по което е предявено чуждо право, се призовава като страна и лицето, чието право е предявено. В настоящият случай не се разглежда спор за защита на предявени чужди права от процесуален субституент. Напротив, по делото се установява от твърденията, наведени от ищеца в исковата молба, формулирания петитум и уточненията на предявения иск по чл. 108 от ЗС, направени в о.с.з. на 17.06.2022 г. и с молба от 26.06.2023 г., че ищецът твърди, че държавата му е предоставила право на управление на имот- публична държавна собственост на осн. чл.15, ал.2 от ЗДС само върху поземлен имот с идентификатор 02508.157.21 по КККР, одобрени със заповед № 300-5-5 от 04.02.2004 г., без намиращите се върху имота сгради. Това твърдение на ищеца се установява безпротиворечиво от представените по делото доказателства- решение № 218 от 07.04.2011 г. на МС, че е вярно. Именно така предоставеното право на управление от държавата на ищеца е предмет на защита по настоящото дело. Ищецът в последното си уточнение на исковата молба е заявил претенция за установяване, че е носител на това право на управление върху поземлен имот, като претендира, че това право включва управлението на всичко, което е извън Акта за публична държавна собственост, включително и върху незаконно построения и ползван от ответника обект. От твърденията и формулирания петитум на исковата молба се установява категорично, че ищецът заявява като спорни правата, на които самият той е носител. Ищецът не въвежда в спора права на държавата, които да не са му прехвърлени и по делото той не брани чужди права. Напротив, ищецът твърди да е и се легитимира като носител на правото на управление на описания поземлен имот, като е спорно по делото дали правото на управление, което ищецът е получил от държавата включва и правото на управление на постройка, която се твърди да е незаконно изградена. След като заявява, че е носител на спорното право ищецът не се явява процесуален субституент, не защитава в процеса чужди права и съответно нормата на чл.26, ал.4 от ГПК не намира приложение. Обжалваното решение не е постановено в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. С решение № 60083/02.08.2021 г. по гр.д. № 3632/2020 г. на ВКС е даден отговор на въпроса „има ли процесуална легитимация държавно ведоство, на което е предоставено оперативно управление на държавен имот по реда на НДИ/отм/ да предяви иск за признаване на право на собственост на държавата?”. Цитираното решение, видно от гореизложените мотиви, няма вързка с настоящия спор, по който ищецът заявява за защита свои права, а не чужди. По отношение на втория поставен въпрос / Може ли процесуалният субституент да защитава както своето право на ползване, така и собствеността на държавата (независимо дали публична или частна) и в по-широк обем върху териториите, конто са предоставени за управление, а не само върху конкретно предоставените обекти?/ - въпросът няма характер на правен и обуславящ решаващите мотиви на въззивния съд. Този въпрос е предпоставен от първия въпрос и предположението, че ищецът действа като процесуален субституент. Въпросът не е обсъждан от въззивната инстанция и няма значение за възприетите от тази инстанция изводи за неоснователност на предявения иск за защита на право на управление на поземлен имот. Изводите на въззивния съд не касаят правото на собственост на държавата върху процесните земя и сгради, а въпросите на какви права е носител ищеца и включва ли се в правото на управление на държавен имот, на което той установява да е носител, право на управление върху постройка, обслужваща не земята, а друга постройка, чието управление е предоставено на трето лице от собственика. С оглед изложеното съдебният състав приема, че така формулираният въпрос не е правен и не покрива изискванията за обща предпоставка за допускане на обжалваното въззивно решение до касация. По отношение на третия въпрос / Неоснователното ползване на незаконно изградена пристройка пораэкда ли правото на собственика на земята да иска обезщетение на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за лишаването му от възможността да ползва имота си?/ -въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 от ГПК. Това е така защото този въпрос не е обуславящ произнасянето на въззивния съд по иска по чл.59 от ЗЗД. Въпросът е предпоставен от факта дали търсеното обезщетение се дължи на собственика на земята. По делото не се твърди и не се установява ищецът да е собственик на процесната земя, нито е заявена претенцията от името на собственика. Цитираната практика от касаторът също визира дадени разрешения на въпроса дали при неоснователно лишаване от ползване собственикът на ползваната вещ има право на обезщетение. Твърдяните и установени факти по настоящото дело са различни, поради което и постановеното решение на Окръжен съд- Добрич е по различни спорни въпроси и съответно- не противоречи на практиката на ВКС, посочена от касатора. С оглед изложеното настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че по делото не се установяват общите и специалните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1, т.1 от ГПК за селектиране на касационната жалба и допускане на обжалваното решение на Окръжен съд- Добрич до касация. Съдебният състав намира,че обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на решението до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. С оглед гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.