Определение № 3907 от 05.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1905/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. З. М., чрез адв. Т. М., срещу решение № 28/06.01.2023 г. по в.гр.д. № 1162/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265428/13.08.2021 г. по гр.д. № 16157/2018 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Р. З. М. срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за сумата от 230 000 лв., представляваща претендирано обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило ПТП на 10.12.2013 г., при което е причинена смъртта на брата на ищеца И. З. М., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.12.2013 г. до окончателното плащане. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила. В изложението към касационната жалба касаторът поставя следните въпроси във връзка с основаниeто по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК: 1/ Възможно ли е съвместното съжителство през детската и юношеската възраст на двама братя да бъде разглеждано като фактор или обстоятелство, което е в състояние да придаде на определена родствена връзка качеството изключителна? – твърди се противоречие с решение № 60133 от 2021 г. по т.д. № 1902/2020 г. на ВКС; 2/ Предвид индивидуалните особености на характера на двама братя, които като деца са отглеждани при нормални условия и от двама живи родители, възможно ли е дори и при липса на тежки стресиращи фактори /например смърт на родителите и отглеждане на единия брат от другия/ да бъде развита изключителна по своя характер връзка, която надхвърля обичайните за подобен вид отношения? В тази връзка възможно ли е интензитетът на подобна връзка да бъде доказан и установен с квалификации и съждения, които включват оценка на взаимната привързаност между двамата братя? – по този въпрос се твърди, че е налице непълнота в съдебната практика. Ответникът по касационната жалба ЗК „Лев Инс“ АД взема становище за неоснователност на касационната жалба. Третото лице-помагач Агенция „Пътна инфраструктура“ взема становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Предявен е иск от Р. З. М. срещу ЗК „Лев Инс“ АД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 230 000 лева от смъртта на неговия брат И. З. М. в резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 20.12.2013 г. по вина на С. В. Г., като водач на лек автомобил марка „БМВ“ с рег. [рег.номер на МПС], застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с полица № 221139000771725 при ответника. Първоинстанционният съд е направил фактически констатации за деликтно поведение на водача на автомобила като единствена причина за възникналото ПТП и настъпилата при него смърт на пътувалия в автомобила брат на ищеца; застраховането на МПС-то по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника и настъпването на ПТП в срока на действието й. Предмет на спора пред въззивната инстанция е съществуването на обстоятелствата, които съставляват основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И. М.. Въззивният съд се е позовал на ТР от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г., в което е прието, че материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от смъртта му продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Присъждането на обезщетение в полза на това „друго лице“ е обусловено от пълното и главно доказване на така посочените в тълкувателния акт критерии. В тази връзка са събрани гласни доказателства, от които се изяснява, че двамата братя живели непрекъснато заедно с родителите си до идването на ищеца в София като студент. Братята били близки, обичали се и към 2013 г. продължили вече при условията на разделно живеене да поддържат връзка – често се посещавали взаимно, чували се, били в обща компания от приятели и познати. Ищецът бил пример за малкия си брат, който му подражавал в поведение и начин на обличане; възхищавал му се и изпитвал респект към него. Двамата братя планирали да развиват общ бизнес в сферата на готварството. Съдът е приел, че част от свидетелските показания съставляват изявления с оценъчен характер и нямат доказателства стойност. Правнорелевантни са установените по делото конкретни обстоятелства от живота на братята, въз основа на които могат да се правят доказателствени изводи за съдържанието на връзката между тях. От съобщеното от свидетелите въззивният състав е стигнал до извода, че връзката между братята е била изграждана при нормално стекли се в живота и на двамата обстоятелства: живели са под грижите на родителите си, после ищецът се отделил от семейството, за да учи в друг град, като братята са продължили да общуват, да се виждат и подкрепят. Отношенията им са били наситени с взаимна обич, подкрепа, духовна и емоционална близост, но според съда липсват конкретни житейски, нетипично сложили се обстоятелства, които да сочат, че между тях е имало толкова силна и трайна привързаност, която да обуславя търпенето от преживелия брат на морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка. Затова предявеният иск е приет за неоснователен и първоинстанционното решение е потвърдено. По първия въпрос и първата част от втория въпрос следва да се посочи, че съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.У1961 г. и ППВС № 5/24.Х1.1969 г., както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в съответния установен по делото случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите на тълкувателното решение се подчертава, че най-близките на починалия с оглед на цитираните постановления се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. С ППВС № 5/24.Х1.1969 г. е допълнен кръгът на най-близките, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, извън тези, изброени в ППВС № 4/25.У.1961 г.,/ низходящи, съпруг и възходящи/ и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане. Изрично е изяснено обаче в тези задължителни за правосъдните органи тълкувателни акта на ВС, респ. на ВКС, че правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно - то може да бъде упражнено, ако претендиращият обезщетение докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно нормативните правила, уредени в чл. 52 ЗЗД. В тълкувателното решение е прието, че макар и братята и сестрите да са част от най-близкия родствен и семеен кръг, поради което връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, при смъртта на някой от тях, причинена от деликт, за преживелия близък се поражда субективно право да получи заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди само по изключение, а именно когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Както тълкувателното решение, така и трайната съдебната практика (напр. решение № 92 от 17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, IІ т. о. и решение № 115 от 22.07.2021 г. по гр. д. № 3069/2020 г. на ВКС, III г. о.) приемат, че следва да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма близост от тази, считана за нормална за съответната родствена връзка – затова вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик е понесъл такива морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават правото на заместващо обезщетение за тях. Макар в отделни решения да се посочват примерни ситуации за възникване на такава близка връзка, установено е разбирането, че преценката за тези житейски обстоятелства е конкретна по всяко дело. Въззивният съд не се е отклонил от това разбиране, тъй като е направил съвкупна преценка на всички обстоятелства, сочещи какви са били отношенията между ищеца и покойния му брат, без да обосновава изводите си само на база част от установените факти. Затова липсва основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по тези въпроси. Втората част от втория въпрос се свежда до това как се доказва изключителността на връзката между двамата братя. По този въпрос е налице съдебна практика, включително цитираното от касатора решение № 60133 от 2021 г. по т.д. № 1902/2020 г. на ВКС, в което се изяснява, че присъждането на обезщетение в полза на брата е обусловено от провеждането на пълно и главно доказване на възприетите в ТР № 1/2016 г. на ВКС критерии – наличие на особено близка духовна и емоционална връзка с починалия и проявление на неимуществени вреди в правната сфера на претендиращия обезщетение, чиито интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за отношенията между братя и сестри морални болки и страдания. Съдебната практика не поставя ограничения относно доказателствените средства, с които ищецът провежда доказването. Преценката за тяхната годност и достоверност се прави от решаващия съд, който в мотивите на решението си следва да посочи защо е приел дадени доказателства за негодни да обосноват защитната позиция на страната. Това е сторено от въззивния съд, който подробно е мотивирал позицията си относно оценъчните съждения на разпитаните по делото свидетели. Оплакванията на касатора, свързани с анализа на свидетелските показания, налагат проверка за правилността на решението, каквато не се извършва в настоящата фаза на касационното производство. Поради изложеното и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. С оглед изхода на делото на ответника по касационната жалба при направеното искане за разноски се дължат такива за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.