Определение № 195 от 22.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1689/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Дирекция „Национален парк Централен Балкан“ обжалва Решение № 42/08.05.2025 г. по в.т.д. № 227/2024 г. на АС-Велико Търново, с което е потвърдено Решение № 50/03.08.2024 г. по т.д. № 8/2024 г. на ОС-Габрово за осъждането й да заплати на „БГ Телеком мрежи“ ЕООД на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 41 370 лв. – неустойка за забава, дължима от нея като купувач по договор за продажба.

Заявени са касационните основания за отмяна по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Касаторът сочи, че присъдената неустойка надхвърля с повече от 13 пъти размера на законната лихва, с която се съизмеряват претърпените от кредитора вреди, и поради това е прекомерна, а също така противоречи на принципите на равнопоставеност, справедливост и забрана за неоснователно обогатяване. Черпи аргументи от разпоредбата на чл. 136 ЗЗД от 1892 г. Като основание за допускане на касационно обжалване поставя въпроси, които счита за решени в противоречие с практиката на ВКС и чиито отговори намира за значими за точното прилагане на закона и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК).

Ответникът по касационната жалба „БГ Телеком мрежи“ ЕООД заявява, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като първият въпрос е неотносим, а вторият не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Изразява съображения за неоснователност на жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Делото е образувано по предявен от „БГ Телеком мрежи“ ЕООД срещу касатора осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 41 370 лв. - неустойка, дължима за забавено плащане по договор за продажба, ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването.

Първоинстанционният съд е установил следните факти: на 07.08.2023 г. по силата на договор от 03.08.2023 г. ищецът като продавач доставил на ответника договорената стока и издал фактура за дължимата цена в размер от 236 400 лв., която обаче купувачът не заплатил в предвидения срок (три работни дни след одобряване на фактурата), а със забава от 35 дни; страните уговорили за всеки ден забава да се дължи неустойка в размер от 0,5 % от цената, но не повече от 20 %. Позовавайки се на чл. 81, ал. 2 ЗЗД, съдът е отхвърлил защитното възражение на ответника, че забавата се дължи на късното финансиране на договора от страна на трето лице (управляващия орган по съответната европейска оперативна програма и Министерство на околната среда и водите), чийто бенефициер е той. Стигнал е и до извод, че неустоечната клауза не нарушава добрите нрави, а уговореният с нея размер е съответен на присъщите за неустойката функции, включително санкционираща и възпираща, нито е прекомерен. С тези съображения искът е уважен.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е възприел идентична фактическа обстановка, като е отказал да разгледа поради преклузия направеното едва във въззивната жалба оспорване на факта на получаване на фактурата. Споделил е извода за валидност на неустоечната клауза, посочвайки, че изпълнението на задължението за плащане на цената не е обезпечено по друг начин, а клаузата е уговорена при условията на равнопоставеност, тъй като сроковете за изпълнение и неустойките са еднакви за двете страни. Съдът е счел още, че е надлежно сезиран с възражение за прекомерност по чл. 92, ал. 2 ЗЗД (релевирано в отговора и доразвито в първото открито заседание), но е намерил същото за недоказано от длъжника, носещ тежестта за установяване размера на действително претърпените вреди. Във връзка с последното въззивният съд е аргументирал, че заявяването на твърдение за съизмеряване на вредите от забавата с размера на законната лихва е недостатъчно да изпълни вменената на длъжника доказателствена тежест. Съобразено е, че кредиторът е търговско дружество, нуждаещо се от оборотни средства за функционирането си, че забавеното задължение е на значителна стойност, че забавата в целия си период е обхващала пълния му размер, както и че неустойката следва да прояви и своята наказателна функция. Отчетено е още съотношението между размера й и стойността на договора (под 20 %), сравнен е срокът за изпълнение (3 дни) с този на забавата (35 дни), а също така е извършено позоваване на съдебна практика за сходен случай.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства. В случая касаторът обосновава очевидната неправилност със съотношението между присъдената неустойка и дължимата за същия период законна лихва за забава (1 към 13,72), като счита, че този размер явно нарушава основополагащите принципи на равнопоставеност, справедливост и недопускане на неоснователно обогатяване. Видно от мотивите на въззивното решение обаче, спазването на принципа на равнопоставеност е аргументирано с уговарянето на идентични неустойки в полза на двете страни, а на принципа за справедливост – с разрешаването на други сходни случаи. Съдът също така е изтъкнал санкционната неустоечна функция, което има отношение към преценката за спазване на забраната за неоснователно обогатяване. По възражението по чл. 92, ал. 2 ГПК пък се е позовал и на други факти извън размера на законната лихва, с които е обосновал фактическата си преценка за недоказаност на прекомерността (напр. нуждата от оборотни средства за функциониране на ищеца-търговец). При такава аргументация решението не може да се окачестви като очевидно неправилно, защото и да е налице грешна преценка на съда по изложените въпроси, тя няма явен характер (съобразени са именно релевантните критерии за валидност и прекомерност), а евентуално би могла да произтича от неправилна оценка на доказателствата.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Представлява ли законната лихва за забава по чл. 86 ЗЗД критерий за определяне на размера на претърпените от кредитора вреди от забавено изпълнение на парично задължение при възражение за прекомерност на неустойка за забава? Въвежда ли чл. 86 ЗЗД оборима презумпция (предполагаем размер) на претърпените вреди от забавено изпълнение на парично задължение?

2. Как се разпределя доказателствената тежест между ищеца-кредитор и ответника-длъжник при възражение за прекомерност на неустойка за забавено изпълнение на парично задължение? Следва ли в тежест на ответника да бъде възложено доказване на размера на претърпените от ищеца вреди и по какъв начин (чрез какви доказателствени способи) той би могъл да проведе пълно и главно доказване на този факт?

Въпросите по т. 1 са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като засягат един от възможните критерии за определяне на размера на действителните вреди при заявено възражение за прекомерност на неустойката. Те обаче не са решени в противоречие със соченото от касатора (а и от самия въззивен съд) Решение № 108/23.12.2020 г. по гр.д. № 1113/2020 г.на ВКС, ГК, ІІІ отд., тъй като последното не дефинира размера на законната лихва като единствен и задължителен ориентир за вредите при забава на парично задължение. Въпросът дали са налице вреди над тази ориентировъчна стойност, е фактологичен, на него въззивният съд е дал отговор, преценявайки търговското качество на кредитора и размера на неизпълнения дълг, а правилността на преценката му не може да е предмет на разглеждане в настоящата селективна фаза на касационното производство. Поради това въпросите не удовлетворяват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За тях не е покрит и допълнителният критерий на второто заявено основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото касаторът не е обосновал коя конкретна норма поради неточното си прилагане или поради промяна в обществените условия се нуждае от разяснително или ново тълкуване.

Втората група въпроси също удовлетворяват общия селективен критерий, тъй като при надлежно заявено материалноправно възражение за прекомерност по чл. 92, ал. 2 ЗЗД, неминуемо се поставя и процесуалният въпрос относно това кой дължи да докаже предпоставките му. Те обаче не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, защото касаторът не е посочил практика на ВКС, в противоречие с която въпросите да са решени от въззивния съд, нито разпоредба, която да е необходимо да бъде тълкувана от настоящия състав с цел точното прилагане на закона или развитието на правото. Напротив, относно тежестта на доказване на вредите при възражение за прекомерност на неустойката е постановена константна практика на ВКС, в съответствие с която е и въззивното решение – тежестта се носи от ответника (Решение № 104/13.03.2012 г. по к.гр.д. № 1745/2010 г. на ВКС, ГК, ІV отд., Решение № 7/23.05.2018 г. по к.т.д. № 2378/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.).

По изложените съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,