Определение № 218 от 23.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 341/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 11449/24.11.2021 г., подадена от С. С. Б. и Г. С. Д., чрез адвокат В. У., срещу решение № 414 от 8.10.2021 г. по гр. д. № 620/2021 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е отменено решение № 904067 от 10.05.2021 г. по гр. д. № 978/2020 г. на Районен съд – Благоевград за уважаване на предявените искове за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК, като вместо е постановено друго, с което въззивният съд е отхвърлил исковете на С. С. Б. и Г. С. Д. срещу Б. С. Д. за признаване за установено по отношение на последния, че всяка от ищците е собственик, на основание наследствено правоприемство от баща им С. П. Д., починал на 8.11.2011 г., на: 1/3 ид. ч. от имот с № * по плана на землището на [населено място], общ. Благоевград, обл. Благоевград, местност „К. д.“, начин на трайно ползване - „друга селищна територия“, площ - 0.623 дка, при граници и съседи на имота: имот № *- друга селищна територия на [община], имот № *- полски път на [община], имот № *- полски път на [община], имот № *- друг жилищен терен на [община], и имот № *- нива на Б. С. Д., който недвижим имот е заснет с идентификатор * в КККР на [населено място], общ. Благоевград, обл. Благоевград, одобрени със заповед № РД-18-142/13.03.2019 г., с адрес на имота: местност „К. д.“, с площ от 623 кв. м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, при съседи: *, *, *, *, * и *; 1/3 ид. ч. от изградената в северната част на същия имот сграда с друго предназначение, площ - 96 кв. м, заснета с идентификатор по КККР на [населено място], общ. Благоевград, обл. Благоевград, разположена в поземлени имоти с идентификатори * и * и принадлежаща към поземлен имот с идентификатор *, със застроена площ от 98 кв. м, брой етажи - 1, предназначение - селскостопанска сграда; 1/3 ид. ч. от изградената в източната част на имота жилищна сграда - къща, площ - 53 кв. м, включваща мазе и един жилищен етаж, свързани посредством външно стълбище, заснета с идентификатор ** по КККР на [населено място], общ. Благоевград, обл. Благоевград, разположена в поземлен имот с идентификатор , застроена площ - 53 кв. м, предназначение - еднофамилна жилищна сграда; 1/3 ид. ч. от изградения в югоизточната част на имота надземен гараж за автомобил, площ - 16 кв. м, отразен с идентификатор в КККР на [населено място], общ. Благоевград, обл. Благоевград, разположен в поземлени имоти с идентификатори * и * и принадлежащ към поземлен имот с идентификатор *, застроена площ - 18 кв. м, брой етажи - 1, предназначение - хангар, депо, гараж, както и за отмяна на издадения в полза на Б. С. Д. нотариален акт за удостоверяване право на собственост върху недвижим имот на основание давностно владение № 85, том III, peг. № 7517, дело № 431 от 2017 г. на нотариус И. К., за 2/3 ид. ч. от описаните в същия имот и сгради.

Въззивният съд е посочил, че исковата претенция се основава на твърдения за наследствено правоприемство. Противно на първоинстанционния съд, обаче, е заключил, че по делото не се установява, че процесният имот се е намирал в наследствената маса при откриване на наследството на общия наследодател С. П. Д. и че последният е бил негов собственик към момента на смъртта си. Визирал е, че по този въпрос ищците се позовават на нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност, издаден през 1988 г., като в тяхна тежест е да установят наличието на идентичност между имота по този нотариален акт и процесния. Окръжен съд – Благоевград е приел, че по делото не са ангажирани убедителни доказателства за идентичност. Не е кредитирал заключението на вещото лице по изготвената съдебно-техническа експертиза (оспорено от ответника по исковата молба), сочещо на идентичност на имотите, като се е позовал на разпоредбата на чл. 202 ГПК. За да обоснове извода си за липса на идентичност, въззивният съд е посочил, че отразените в титула за собственост от 1988 г. съседи на имота не съответстват на нито един съсед на имота, начертан от експерта, като идентичен с него. Изложил е съображения, че при липса на отразяване на самостоятелен имот по плановете към 1988 г. с граници и площ, идентични на описаните в нотариалния акт, всички изводи на вещото лице се явяват предположения, а не изводи въз основа на конкретни обективни факти и във връзка с необходимите специални знания; в нито едно от приложенията към експертизата не са посочени такива съседи на начертания „предполагаем“ имот по нотариалния акт от 1988 г., каквито са отразени в самия документ - М. Д. и Г. Д.; в нито едно от събраните по делото доказателства не са установени необходимите белези, които да индивидуализират спорните имоти по нотариалния акт от 1988 г. и да докажат идентичността им със сега спорния имот, а именно: няма съвпадане в съседите, в площта на имота, в застроените площи на сградите, нито пък в предназначението им. Съдът е визирал, че ищците не доказват наличие на идентичност както по отношение на поземлените имоти, предмет на нотариалните актове от 1988 г. и 2017 г., така и по отношение на построените сгради в тях, а оттам недоказано се явява и твърдението им, че на основание наследство от С. П. Д. са придобили общо 2/3 ид. ч. от процесните недвижими имоти. Окръжен съд – Благоевград е приел, че безспорно се установява несъответствие между описаните в нотариалния акт от 1988 г. сгради и тези, които са на място и са били заснети в ЕТК от 1987 г. В последната е отразена масивна сграда с форма и предназначение, каквато в процесния недвижим имот не съществува, докато в нотариалния акт са описани две самостоятелни постройки, една от които - стопанска (плевня). Плевня в ЕТК не е отразена, което навежда на извод за липса на идентичност на начертания от вещото лице имот по експертизата и този по нотариалния акт от 1988 г., а оттам - и липса на идентичност със сега спорните земя и сгради. В титула за собственост от 1988 г. не са описани като цяло сгради, които да са идентични с построените в спорния имот, вкл. стопанските такива, тъй като липсва идентичност на земята, върху която тези сгради се намират. Налице е и съществена разлика между тяхната застроена площ, посочена в декларациите, на които първоинстанционният съд е основал съдебния си акт, и площта им на място, описана и в нотариалния акт от 2017 г. Въззивният съд е намерил за неправилен и извода на Районен съд - Благоевград, че към датата на смъртта на общия наследодател С. Д. спорният имот е бил в неговия патримониум. Приел е, че по делото не е доказано от С. Б. и Г. Д., че общият наследодател е придобил имота по давност към датата на неговата смърт, доколкото издаденият през 1988 г. акт за собственост не се ползва с абсолютна доказателствена сила и в производството е наведено твърдение за придобиване на имота по давност от страна на ответника, т. е. въведен е спор относно това, в чия полза е изтекла придобивната давност. Посочил е, че от страна на ищците са изложени само твърдения, че имотът е бил изцяло стопанисван и поддържан от общия наследодател, но от тях не е проведено пълно, главно и пряко доказване на изтекла придобивна давност в негова полза, като данните в данъчните декларации също не подкрепят тезата, застъпена в исковата молба. По тези съображения – тъй като по делото не са доказани правата на наследодателя на страните върху сега спорния имот, върху описания в нотариалния акт от 1988 г., както е недоказана и идентичността между тези имоти, възззивният съд е приел, че ищците не са собственици, всяка една от тях, на по 1/3 ид. ч. на основание наследствено правоприемство.

Съдът е намерил за необоснован и извода на първоинстанционния съд, че ответникът не е доказал придобиване на спорните имоти на основание давностно владение. Посочил е, че придобивната давност е оригинерен способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време. Нормата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС - в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС, и добросъвестност и юридическо основание - в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. Фактическият състав на владението, съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС, включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя. Правната последица - придобиване на вещното право - е нормативно свързана само с тези юридически факти, но до момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие правото на собственост. При наличие на позоваване правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законово определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 или ал. 2 ЗС. Нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС изисква упражняването на фактическа власт с намерение за своене в продължение на 10 години, като упражняваното владение трябва да е било спокойно - да не е установено с насилие, явно - фактическата власт да е упражнявана така, че всеки заинтересован да е имал възможност да научи за това, постоянно - упражняването му да няма случаен характер, а да е израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица, непрекъснато - да не е било прекъсвано изобщо, в частност - за период по-дълъг от 6 месеца (чл. 81 ЗС), като се съобразява и презумпцията на чл. 83 ЗС, и несъмнено - да няма съмнение, че лицето е държало вещта, както и че я е държало за себе си. Владението по правило се осъществява върху чужда вещ; без правно значение е обстоятелството дали владелецът знае кой е собственик на вещта, съответно - дали е осведомил собственика за намерението си, че свои вещта му.

Въззивният съд е посочил, че при постановяване на решението си Районен съд – Благоевград е кредитирал единствено показанията на свидетелите на ищците, без да изложи мотиви за причините, поради които не дава вяра на разказаното от свидетелите, доведени от ответника. Навел е принципни съображения, че съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Това се отнася и до гласните доказателства, които, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката (ден, нощ, виелица, дъжд и пр.), психическото състояние на свидетеля, възрастта му към онзи момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане (притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето) и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. При оценката на разказаното от тях следва да се изхожда от: степента му на съответствие с безспорните доказателства по делото, степента на обоснованост, степента на разностранност и степента на автентичност, като се съобразят и вътрешната хармоничност, последователност и изчерпателност на дадените показания.

Въззивният съд е намерил, че Районен съд - Благоевград не е съобразил важното и безспорно обстоятелство, че наследодателят С. П. Д. в последните си години е живял при една от своите дъщери. Приел е, че от показанията на свидетелите на ответника Б. Д., които са непротиворечиви, почиват на техни лични впечатления и са на незаинтересовани лица, се установява по категоричен начин, че именно последният е упражнявал фактическа власт върху процесните имоти с намерението да ги свои. Владението му е било постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно. Свидетелите са посещавали процесния имот многократно и в продължение на десетилетия, като никога не са заварвали там други лица, освен ответника. Съдът е заключил, че извършваните от Б. Д. действия в имота по неговото стопанисване, обработване и отглеждане на животни сочат на трайно установена от същия фактическа власт. Тези действия предполагат и постоянното присъствие на ответника в имота, както и демонстрират неговото собственическо поведение. Като доказателство за явно манифестиране на собственически права е счел и факта, че той е построил гараж в имота, като за целта не само не е искал разрешение от когото и да било, а и никой не се е противопоставил на тези му действия. Въззивният съд е посочил, че владението на ответника е било демонстрирано пред всички трети лица, които са се съобразявали с това. Намерил е за необорена по делото презумпцията по чл. 69 ЗС. В тази връзка е съобразил и обстоятелството, че в процесния недвижим имот се намират не само сградите, предмет на делото, но и други стопански постройки, които не само са реализирани от ответника, но и се владеят от него, тъй като в тях той отглежда животни. Отделно е посочил, че липсват установени действия на ищците по прекъсване придобивната давност, осъществявана от ответника. Същевременно е счел за ирелевантна за казуса адресната регистрация на Б. Д., тъй като фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения там, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица; необходимо е владелецът да си служи с имота, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му, застрояване с нови сгради и др. (какъвто е и настоящият случай), но не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя; достатъчно е владелецът във всеки момент, когато пожелае, да може да реализира владелческата си власт. Изрично е посочил, че в случая е доказано ежедневно пребиваване в имота от страна на ответника. Също за ирелевантно е прието от въззивния съд обстоятелството, че ищците са заплащали данък за имота, още повече, че в случая от представените доказателства не може да се установи данъците за кои имоти са плащани.

Окръжен съд – Благоевград изрично е обсъдил показанията на свидетелите Р. Ц. и С. Н., сочещи, че в продължение на около 30 години именно Б. Д. е стопанисвал имота, отглеждал е животни и го е своил по начин, който не е оставял съмнение, че именно той упражнява фактическа власт за себе си, като за осъществяваното владение всеки заинтересован е могъл да узнае. Ето защо съдът е заключил, че ответникът е придобил процесните имоти по давност далеч преди 2011 г., когато е починал общият наследодател на страните, като началото на владението не съвпада със смъртта на последния, а датира от много преди това. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са обусловили правните изводи на въззивния съд и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните в процеса, както и да изложи мотиви по правилността на основните мотиви на атакуваното първоинстанционно решение и в частност, при преценка основателността на направено възражение за давност, достатъчно ли е обсъждане само на свидетелските показания или те следва да бъдат ценени при съпоставка и анализ на всички събрани по делото доказателства;

2. Относно приложението на чл. 172 ГПК при преценка на свидетелските показания на лице, при противоречиви показания на свидетелите може ли да се приеме, че е проведено необходимото пълно и главно доказване на възражението за давност, за да бъде прието същото за основателно;

3. Предекларирането на имота от ответника и вписването на ищците като съсобственици от самия него, както и впоследствие заплащането на данъци за имота от ищците, израз ли е на намерение за своене на имота и прекъсва ли фактическия състав на придобивната давност;

4. При липса на несъмнени данни за началото на установено владение, може ли да тече давностен срок за придобиване на собственост;

5. Изграждането на гараж, без да се пречи на другите съсобственици, и запазването на старата порта, чрез която е останало възможно осъществяване на достъпа до имота, основание ли е да се отхвърли възражението за придобиване по давност. Може ли да се счита, че чрез отглеждане на животни от страна на ответника осъществяваното владение е било достатъчно явно манифестирано на собствениците, за да се осъществи фактическият състав на придобивната давност;

6. След като достъпът до имота не е препятстван по никакъв начин, може ли да се приеме, че е налице цялостно и явно отблъскване на фактическата власт на собственика, без да са налице и никакви други действия в тази насока. Жалбоподателите считат, че по първия въпрос въззивният съд е действал в противоречие с т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, І г. о. и решение № 220/12.06.2012 г. по гр. д. № 1118/2011 г. на ВКС, І г. о. Твърдят, че за да достигне до извода за придобиване по давност, въззивният съд е кредитирал само показанията на свидетелите Р. Ц. и С. Н., които не са местни жители и съседи на спорния имот, а са посещавали имота само от време на време. В същото време съдът не е дал вяра на свидетелите на ищците - П. и А.. Окръжен съд – Благоевград не е обсъдил другите доказателствата по делото, противоречията в показанията на свидетелите, декларирането на имота през 2012 г. от самия ответник, когато същият сам е признал, че ищците са наследници на общия им наследодател, заплащането на данъци от 2012 г. до момента.

В нарушение на приетото в решение № 643/12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 717/6.12.2010 г. по гр. д. № 232/2010 г. на ВКС, І. Г. о., решение № 346/25.11.2011 г. по гр. д. № 1387/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 271/15.10.2013 г. по гр. д. № 1403/2012 г. на ВКС, IV г. о. съдът не е изпълнил задължението си, като решаваща инстанция по същество, да изложи и да изготви собствени мотиви.

Жалбоподателите считат, че наличието на задължителна съдебна практика, с която въззивният съд не се е съобразил, и липсата на обосновка, съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, какво налага тази практика да бъде изоставена или променена, са основания за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Относно втория въпрос жалбоподателите сочат, че обсъждайки по горепосочения начин гласните доказателства и излагайки съображения защо не поставя в основата на съдебния акт показанията на свидетелите П. и А., въззивният съд не е съобразил задължителната съдебна практика по приложението на чл. 172 ГПК, като не е съпоставил показанията на двете групи свидетели, не се е мотивирал защо според него свидетелите на ответника имат най-преки, непосредствени и дълготрайни впечатления и защо техните показания са обективни и безпристрастно дадени, а тези на ищците – не; не е обсъдил изобщо показанията на свидетелите на ищцовата страна в първата инстанция.

По третия въпрос са изложени съображения, че въззивният съд е мотивирал извода си за недоказаност на възражението за придобиване по давност, макар и безспорно да е установеното по делото, че през 2012 г. имотът е бил деклариран именно от самия ответник, който е посочил като съсобственици двете си сестри и ищци по делото, както и факта, че от 2012 г. до момента ищците заплащат данъци за имота; намерил е заплащането на данъци от Б. и Д. за ирелевантно за спора.

Във връзка с четвъртия въпрос е визирано, че в атакуваното решение е приет за важен фактът, че докато е бил жив общият наследодател, в последните 5 години той е живял при една от дъщерите си. Установявайки по този начин началото на владението, съдът по-нататък е приел, че като последица от упражняваното непрекъснато, явно и спокойно владение през период от време, по-дълъг от десет години, ответникът е придобил правото на собственост на основание чл. 79, ал. 1 ЗС преди предявяване на исковете по делото; едновременно с придобиване на собствеността от ответника, ищците са изгубили своето право на собственост съгласно чл. 99, пр. първо ЗС и не се легитимират за собственици.

Във връзка с петия формулиран въпрос е наведено, че при наследствени имоти се смята, че упражнявайки фактическа власт върху целия имот, сънаследникът владее своята идеална част и държи частите на останалите сънаследници, като в този случай, за да се приеме, че владее целия имот само и изключително за себе си, е необходимо този сънаследник да е противопоставил на останалите своето намерение за това. Жалбоподателите считат, че доказателства за промененото намерение на ответника – от държател във владелец на техните части от имота, не са налице по делото.

Относно шестия въпрос се излага, че липсата на реални и недвусмислени фактически действия, чрез които да е манифестирано спрямо другите сънаследници субективното отношение за своене на процесния имот, както и липсата на доказателства, установяващи, че останалите сънаследници са разбрали за промененото отношение на владеещия сънаследник да упражнява фактическата власт само за себе си, дават основание да се приеме, че не е налице явно и необезпокоявано владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС, което да е довело до придобиване на собствеността по давност от Б. Д..

От ответника по касационната жалба Б. Д. е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Същевременно, съгласно постановките на т. 4 на визираното по-горе тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

В случая въззивният съд е аргументирал извода си за неоснователност на предявените установителни искове за собственост на две отделни, самостоятелни основания. На първо място, Окръжен съд – Благоевград е приел, че по делото не се установява процесният имот да е идентичен с имота на общия наследодател на страните С. П. Д., описан в нотариален акт № 39/30.03.1988 г., респ., че е бил част от наследството, оставено от последния, поради което всяка от страните по делото да е получила по 1/3 ид. ч. на основание чл. 5, ал. 1 ЗН. На второ място, съдът е намерил за основателно възражението на ответника, направено с отговора на исковата молба, за изтекла в негова полза придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Всички въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, формулирани в изложението към касационната жалба, съобразно доводите на жалбоподателите, имат отношение единствено към съображенията на въззивния съд за изтекла в полза на Б. Д. придобивна давност. Не са посочени основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение във връзка с основните решаващи мотиви на Окръжен съд – Благоевград – за липсата на идентичност между процесния имот и този, собственост на наследодателя С. Д.. Доколкото в случая са предявени положителни установителни искове за собственост, основани на твърдения за наследствено правоприемство от С. Д., в тежест на ищците С. Б. и Г. Д. е било да докажат наличието на такова по отношение на имота, описан в исковата молба. Недоказването, при условията на пълно и главно доказване, на тези факти е достатъчно за отхвърляне на заявените претенции. Доводите за изтекла придобивна давност са наведени от ответника Б. Д. като защитно възражение и имат значение за изхода на спора, само при установена идентичност на имотите. Ето защо настоящият съд приема, че въпросите от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са обуславящи изхода на делото, тъй като се отнасят единствено до допълнителните съображения на въззивния съд за неоснователност на исковете.

Същевременно настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответникът по касационната жалба има право на 400 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,