Определение № 529 от 09.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5014/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. Д., чрез адв. П. К. срещу решение № 260266 от 02.08.2021 г. по в. гр. дело № 232/2021 г. на Окръжен съд – София, с което се потвърждава решение № 102 от 16.11.2020 г. по гр. д. № 575/2019 г. на Районен съд – Пирдоп. С него съдът е предоставил упражняването на родителските права върху децата А. и Й. на тяхната майка Д. Г. Д., определил е режим на лични отношения с бащата и е осъдил последният да заплаща месечна издръжка в размер на 200 лв. за всяко от децата. При съобразяване на установените в ППВС № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г. критерии въззивният съд е достигнал до извод, че упражняването на родителските права следва да бъде предоставено на майката с оглед по-голямата важност на критериите „родителски качества“ и „възраст“, отколкото критерия „помощ на трети лица“ – единственият, по отношение на който бащата има преимущество. Що се отнася до останалите критерии съдът е заключил, че родителите са равнопоставени. В мотивите си съдът приема за установен добрият родителски капацитет на майката, като е отчел, че за бащата липсват достатъчно обективни данни, доколкото същият сам е отказал среща с експертите и по този начин е препятствал изготвянето на заключение по отношение на собствения му родителски капацитет. Прието е също така, че по делото липсват доказателства за съществени отклонения на някоя от страните от общоприетите нравствени стандарти, както и не се установява обстоятелствата свързани с раздялата на двамата родители да са оказали негативно отражение върху децата. За периода след раздялата на родителите е безспорно, че грижи за децата се полагат предимно от страна на майката, при която те живеят и понастоящем, а баща им се грижи за тях само през регламентираното време на лични отношения. Децата се развиват по нормален за възрастта им начин, което сочи, че не се неглижират техни битови, емоционални и други потребности. И двамата родители изявяват силно желание и готовност за тяхното отглеждане, а от своя страна децата се отнасят с еднаква привързаност към тях. Съобразявайки критерия възраст /към момента на постановяване на решението – петгодишна/ съдът приема, че по този показател е налице превес в полза на майката, доколкото ниската възраст на децата обосновава по-голяма нужда от непосредствена майчина грижа. С оглед помощта на трети лица и двамата родители не са сами в грижите за децата, като по отношение на бащата се установява лек превес. Съпоставяйки жилищните условия съдът намира, че разликата не е съществена и не може да бъде решаващ фактор за предоставяне родителските права на бащата. Освен това, от данните по делото се установява, че майката на децата получава стабилен месечен доход, докато за трудовата ангажираност и доходите на бащата няма данни, което поставя под съмнение способността му да задоволява текущите потребности на децата. Досежно определения режим на лични отношения въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния, като е подчертал, че в случая правилно е постановен максимално разширен режим, който да способства за запазване и укрепване на отношенията между децата и техния баща. Що се отнася до издръжката – при установения минимален размер от 162,50 лв. определената издръжка в размер на 200 лв. за всяко от децата не го надвишава значително. В мотивите си съдът е посочил, че не е длъжен винаги да присъжда само минималния размер на издръжката, като последната се определя както от нуждите на лицето, което има право на издръжка, така и от възможностите на лицето, което я дължи. В допълнение е акцентирано и върху твърденията на бащата за материална обезпеченост, макар и същият да не е представил надлежни доказателства за това. В жалбата касаторът поддържа, че решението е неправилно поради незаконосъобразност, немотивираност, необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила, поради произнасяне на въззивния съд по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Последните са пространно формулирани в изложението към жалбата, разделено на двадесет точки. Също така се поддържа и че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответницата по касация Д. Г. Д., чрез адв. А. П., оспорва жалбата в писмен отговор. Излага становище за липса на предпоставки за допускането ѝ до касационно обжалване с аргумент, че в изложението касаторът единствено е оспорил доводите на въззивния съд по същество на спора, без изобщо да е изведен общият критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Моли да ѝ бъдат присъдени сторените пред касационната инстанция разноски за адвокатска защита. След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По въпроса за предоставяне упражняването на родителските права Върховния съд на РБ е постановил задължителна тълкувателна практика, съобразена от въззивния съд в решаващата му преценка. С оглед интереса на детето, водещи са критериите, свързани с притежаваните родителски качества и проявата им. Решаващите изводи на съда са обосновани с констатацията му за по-добър родителски капацитет на майката, както и наличието на съмнителни данни по отношение поведението на бащата, засягащи моралния му облик, макар и по делото да не е безспорно установено дали и по какъв начин тези прояви на бащата пряко засягат децата. Вещите лица правят заключение за наличие на емоционална връзка на децата и бащата, без данни за родителско отчуждение или риск от такова, но с провокирано от него въвличане на децата в конфликта между родителите им. Факт е, че с решение № 24 от 12.02.2019 г. по гр. д. № 738/2019 г. по описа на Районен съд – Пирдоп, по реда на чл. 12 ЗЗДН е допусната защита на майката и близнаците от домашно насилие, извършено от техния баща и неговата майка /баба на децата/. С решението не е допуснато спорни и недоказани факти да се отразят на водещ мотив при решаващите изводи на съда – последният е подходил критично с оглед съществуващото противоречие в събраните доказателства и евентуалната заинтересованост на свидетелите. Положителен извод за по-добрите родителски качества на майката е допълнително утвърден с аргумента, че майката е по-пригодна от бащата за отглеждането и възпитанието на деца в ниска възраст, в който смисъл са постановките на т. II от ППВС № 1/12.XI.1974 г. В тази връзка следва да бъдат посочени разясненията в решение № 254 от 21.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 940/2019 г., III г. о., съгласно които фактът на упражнено домашно насилие от единия родител спрямо другия в присъствието на детето сочи на недостатъчни възпитателски и морални качества за упражняване на родителските права. От друга страна, когато по време на фактическата раздяла по съгласие на родителите или по обективни причини децата са отглеждани продължително време при единия родител, в техен интерес е те да продължат да бъдат отглеждани от същия родител, ако той разполага с необходимите качества и условия за това и децата се чувстват добре при условията, при които са отглеждани – в този смисъл решение № 437 от 28.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1145/2011 г., IV г. о. Въпроси от т. 1 до т. 4 от изложението касаят задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по предмета на спора, като обсъди доводите на страните и относимите доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. При изложените мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че е съобразена трайно установената съдебна практика във връзка с разрешаването на спорове за предоставяне на родителски права /напр. решение № 158 от 28.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3316/2015 г., III г. о., решение № 39 от 09.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3857/2017 г., IV г. о. и цитираните в тях/. Решението е основавано на вътрешното убеждение на съдебния състав за конкретната оценка на критериите от значение за най-добрия интерес на децата, които са критично изследвани, обсъдени и анализирани както поотделно, така и в тяхната съвкупност. Ясно е обективирана волята на съда по отношение елементите, които са счетени за имащи отношение към оценката на най-добрия интерес на децата, тяхното съдържание в конкретния случай и как те са претеглени, за да се определи в полза на кого да бъде предоставено упражняването на родителските права. С това задължението за мотивиране на съдебния акт е изпълнено, а несъгласието на касатора с фактическите изводи на съда не представлява основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по формулираните процесуалноправни въпроси за необходимостта да се събират служебно доказателства за установяване на обстоятелства, имащи значение за изброените критерии в ППВС № 1/12.XI.1974 г., както и да уважи всички доказателствени искания на страните по делото – въпроси под т. 5, 6, 11, 12 и 13 от изложението. Установената съдебна практика на ВКС не изразява виждане за необходимост да се уважава всяко доказателствено искане по делата за родителски права. В необходимата степен следва да се отчита нуждата от своевременно и стабилно съдебно решение, което да сложи край на ескалиращото напрежение, да внесе ред и спокойствие в живота на децата, особено в случаите, при които е допуснато те да бъдат въвлечени и използвани в конфликта между родителите за разрешаване на съдебния спор кой да упражнява родителските права. След като съдът приема, че делото е изяснено от фактическа страна и е попълнено с необходимия доказателствен материал за постановяването на правилно и обосновано съдебно решение, то за него не съществува задължение да продължи да събира доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. Родителските качества на касатора са изследвани от въззивния съд, а обстоятелството, че същият е отказал да се яви пред вещите лица за изготвяне на социален доклад е ценено в негов ущърб. Заключението за липса на обективни данни в тази насока не може да бъде тълкувано като липса на доказателства, налагаща извършването на допълнителни процесуални действия от страна на съда. Видно от изложеното по-горе, решението е базирано на множество косвени доказателства по отношение качествата на двамата родители. От друга страна, следва да бъде подчертано, че необоснованото създаване на пречки за установяване на правнорелевантни обстоятелства от страна на касатора превратно се изтъква като пропуск на съда, в това число чрез едностранчиво и тенденциозно пресъздаване на пасажи от мотивите към съдебното решение. Въпросите за възможността съдът да определи размера на дължимата издръжка над минимума за страната при липсата на конкретно установен размер на доходите на родителя, на когото не е възложено упражняването на родителските права /т. 7 и 8/ също не обосновават наличие на някоя от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 или 3 ГПК. В практиката на ВКС е установено разбирането, че размерът на издръжката следва да се определи като се съобразят възрастта, образованието и всички обстоятелства от значение за случая, както и доходите, имуществото и квалификацията на лицата, които я дължат /решение № 9 от 29.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4657/2013 г., IV г. о./. Ниската възраст на децата не е основание за задължително определяне на издръжка към минималния размер. Указанията на ППВС № 5 от 30.XI.1981 г. не поставят като абсолютен критерий за определяне на издръжката възрастта на детето /респективно възможността на родителя да я дава/, а неговите нужди – в този смисъл решение № 43 от 22.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 894/2012 г., III г. о. Следва да бъде посочено и решение № 154 от 16.07.2013 г. по гр. д. № 1435/2012 г., III г. о., в което състав на ВКС приема за без значение обстоятелството, че по делото не са представени писмени доказателства, установяващи конкретните доходи на ответника. В допълнение, разпоредбата на чл. 143, ал. 2 СК предвижда, че родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо от това дали са трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. По отношение на ненавършило пълнолетие дете правото да получи издръжка е безусловно. Възможността съдът да обоснове решението си на базата на косвени доказателства е изрично възприета в установената съдебна практика - решение № 57 от 08.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7493/2013 г., II г. о. и цитираните в него. Ето защо оплакванията на касатора в тази насока не удовлетворяват изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване по формулираните въпроси под т. 9 и 10 от изложението относно доказателственото значение на косвените данни за имущественото положение на бащата с оглед възможността му да дава издръжка, както и по отношение на родителския му капацитет. При изложените фактически констатации от въззивната инстанция, поставените въпроси под т. 14 до т. 18 са неотносими към конкретния изход по делото, а именно: следва ли да се вземе предвид поведението на майката преди постановените в хода на производството привременни мерки, за да се установи дали същата създава пречки и ограничаване контактите между бащата и децата; осъществяването на личните контакти на публични места за кратко време по усмотрение на майката и в нейно присъствие, както и възпрепятстването децата да присъстват на лични празници на бащата и неговите роднини, представляват ли ограничаване на личните права и свободи на бащата, съответно на децата. Въпросите са поставени с оглед собствената интерпретация на касатора за установените по делото факти и обстоятелства, без да кореспондират с действително извършените от въззивния съд оценка и анализ на доказателствения материал. Всички тези твърдения са приети за недоказани, като на база съвкупната преценка на целия доказателствен материал е формиран безспорен извод за това, че привременните мерки относно режима на лични отношения се спазват, за което свидетелства и силната емоционална привързаност на децата към техния баща, без данни за родителско отчуждение или риск от такова. Извън това е изложено съображението, че посещенията на децата на лични празници на бащата и неговите роднини не са нито нормативно гарантирани, нито обхванати от действащия режим на лични отношения. Последните два въпроса от изложението /т. 19 и 20/ касаят местоработата на родителя и отдалечеността му от населеното място, в което отглежда децата, като критерий за определяне на родителските права и задължението на въззивния съд да извърши съпоставка между възможностите за образование, медицински грижи и социални услуги, когато родителите живеят в различни населени места. В практиката на ВКС /решение № 51 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 4140/2019 г., III г. о., решение № 385 от 23.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2537/2013 г., IV г. о., решение № 193 от 24.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4781/2018 г., IV г. о./ е прието, че когато родителите живеят в различни населени места, при определяне режима на лични контакти, съдът следва да преценява и как би се отразило на здравето и общото благополучие на детето твърде честото му пътуване и смяна на обичайните условия на живот. В този случай режимът на лични контакти следва да бъде определен като се отчита и възрастта на детето, разстоянието на което следва да бъде придвижвано и възможностите му за адаптация при честа промяна не само на дома, но и на населеното място. Във всички случаи съдът е длъжен да обсъжда дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки. За да се счете, че е налице изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 във връзка с чл. 127, ал. 2 от СК, обосноваващи промяна на установения режим на упражняване на родителските права, е необходимо да са възникнали нови обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, който упражнява родителските права, или да се установи, че неговото положение би се подобрило, ако родителските права се предоставят на другия родител – в този смисъл решение № 176 от 10.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2246/2018 г., IV г. о. В разглеждания случай не е достигната такава констатация, не са регистрирани данни за неблагоприятно въздействие върху развитието на децата вследствие преместването им след раздялата на родителите от [населено място] в планинското [населено място], Софийска област. Напротив, прието е, че потребностите на децата от подслон, храна, облекло, здравеопазване и образование са задоволени, като същите имат нормално за възрастта им емоционално състояние и поведение. Определен е максимално широк режим на лични отношения, като в тази връзка е съобразена и близостта на двете населени места. С това указанията на ВКС по приложението на закона са изпълнени и липсва основание за допускане на решението до касационно обжалване. Доводите на касатора в основната си част се свеждат до оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, без реално да е обоснована някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Бланкетното позоваване на тези основания, без да е цитирана конкретна съдебна практика, респективно да е обоснована необходимостта от произнасяне по въпросите с оглед осъвременяването, изменението или създаването на съдебна практика по приложението на закона, не удовлетворява изискването за точно и мотивирано изложение по смисъла на задължителните указания, обективирани в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК. След като по поставените въпроси е налице трайно установена съдебна практика и същата е съобразена от въззивния съд, няма как да бъде споделена поддържаната от касатора теза за наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. По „особеното искане“ на касатора за изменение на наложените привременни мерки настоящият съдебен състав в случая не следва да се произнася. С постановяване на определението по чл. 288 ГПК, с което не се допуска касационно обжалване, въззивното решение влиза в сила, а необходимостта от привременни мерки отпада. Съобразно изхода на делото на ответницата по касация следва да се присъдят сторените във връзка с настоящото производство разноски за адвокатска защита в размер на 1 200 лева, заплатени в брой, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 18.11.2021 г. и приложената разписка от 01.12.2021 г. Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.