Определение № 495 от 12.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2553/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационната жалба вх. № 1005744/08.07.2020 год. на Й. А. К. от [населено място] заявена чрез процесуалния му представител адв. А. Ч. АК-В. Т. срещу въззивно Решение № 325 от 18.06.2020 година, постановено по гр. В. д. № 1184/ 2019 год. на ОС- Велико Търново в производство по чл. 124, ал.1 ГП и чл. 537, ал.2 ГПК. С посоченото решение окръжния съд, в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил Решение № 1478 от 25.11.2019 г. по гр.д. № 980/2019 г. на РС– Велико Търново по уважения положителен установителен иск на З. Н. О., М. В. О., Е. В. Б., В. Х. Н., А. Д. Х. и С. Д. Д., с което е прието за установено на основание чл. 124, ал.1 ГПК по отношение на Й. А. К., че В. Х. Н., в качеството на наследник на А. К. И., е придобила 6/36 идеални части от правото на собственост на НИВА от 16.586 дка в м.“Д. Б.“ имот № * по плана за земеразделяне на землището на [населено място] [община], 6/36 идеални части от правото на собственост на НИВА от 5.502 дка в м.“Л.“ имот № * по плана за земеразделяне на землището на [населено място], [община], 6/36 идеални части от правото на собственост на НИВА от 9.979 дка трета категория в м.“ В.“ имот № * по плана за земеразделяне на землището на [населено място], [община], на 6/36 идеални части от правото на собственост на НИВА от 16,099 дка трета категория в м.“ Ч. “ имот № * по плана за земеразделяне на землището на [населено място], [община], 6/36 идеални части от правото на собственост на НИВА от 2.715 дка трета категория в м.“П. с. “ имот № * по плана за земеразделяне на землището на [населено място], [община], 6/36 идеални части от правото на собственост на НИВА от 2.999 дка трета категория в м.“ П. с.“ имот № * по плана за земеразделяне на землището на [населено място], [община], 6/36 идеални части от правото на собственост на НИВА от 1.002 дка трета категория в м.“ П. с.“ имот № * по плана за земеразделяне на землището на [населено място], [община], 6/36 идеални части от правото на собственост на НИВА от 18.398 дка в м.“П.“ имот № * по плана за земеразделяне на землището на [населено място], [община] и 6/36 идеални части от правото на собственост на НИВА от 11.998 дка в м.“Г.“ имот № * по плана за земеразделяне на землището на [населено място], [община]; че А. Д. Х. и С. Д. Д., в качеството на наследници по закон на А. К. И., всеки от тях е придобил по 3/36 идеални части от описаните земеделски земи,; че З. Н. О., М. В. О. и Е. В. Б., в качеството на наследници по закон на А. К. И., всяка от тях е придобила по 2/36 идеални части от собствеността на описаните земеделски земи, както и в частта, с която на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен констативен НА № 115/2016 година до размер на 1/2 идеална част от описаните недвижими имоти- земеделска земя. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложен материален закон, нарушения на съдопроиводствените правила и е необосновано, основание за отмяна по смисъла на чл. 281, т.3 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на решението на въззивния съд с практиката на ВКС защото не е изложил собствени мотиви, по въпроса:“ Допустимо ли е въззивният съд да не изложи собствени мотиви по съществото на спора като препраща към мотивите на първоинстанционния съд ?“. Посочени са множество решения по чл. 290 ВКС - Решение № 40 /04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на IV – г.о., Решение № 283/ 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на IV – г.о., Решение № 42/ 05.03.2014 г. по гр.д. № 5488/2013 г. на IV – г.о., Решение № 191/ 25.03.2013 г. по гр.д. № 63/2013 г. на III – г.о., Решение № 415 / 25.01.2012 г. по гр.д. № 1322/2012 г. на I – г.о. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по въпроса: „ Когато съществува възможност за ищеца да предяви осъдителен иск, има ли правен интерес от предявения установителен иск“, с довод, че е произнесен в противоречие с Решение № 855 от 17.04.1972 год. II г.о., Определение № 172 от 03.04.2001 год. по ч.гр.д.№ 70/2000 год. на ВКС, IV г.о. Искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК се поддържа с довод: за възможността решаващите мотиви на съда да почиват на оспорен документ - оригинал, може ли в мотивите си второинстанционният съд да се позовава на починало лице и да сочи лице ,което е различно от наследодателя, от който ищците черпят правата си и води ли това до очевидна неправилност ? Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК с доводи, че по въпроса „ за допустимостта в мотивите на второинстанционния съд, същият да се позовава на починало лице и да посочва лице, което е различно от наследодателя, от който черпят правaта си ищците и води ли това до очевидна неправилност на решението? без да е посочена съдебна практика на която въззивното решение противоречи. Искането се поддържа и по въпрос в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: несъобразяването с установената по категоричен начин с гласни и писмени доказателства придобивна давност води ли до очевидна неправилност на решението? без да е посочена съдебна практика на която въззивното решение противоречи. На следващо място в касационната си жалба касатора излага и съображения, че постановеното въззивно решение е очевидно неправилно. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника в касационното производство З. О., М. О., Е. Б., В. Н., А. Х. и С. Д. всички представлявани от адвокат С. П. от АК – В. Т., в който се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Съставът на ВКС- второ отделение на гражданската колегия след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал.3 ГПК намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение по предявен и разгледан иск за собственост, поради което се явява процесуално допустима. За да постанови решението си, въззивният съд е приема за правилни изводите на първоинстанционния съд и препраща към тях съобразно разпоредбата на чл. 272 ГПК, в мотивите си първоинстанционния съд приема, че въз основа на конститутивното действие на решенията на ПК, с които по реда на ЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост на процесните земеделски земи на общия на страните наследодател, последните се легитимират като съсобтвеници- сънаследници. Прието е, че основанието на което наследодателят на ответника К. е започнал да упражнява фактическа власт спрямо тях се основава на наследствено правоприемство. По отношение на процесните имоти фактическата власт от самото начало е упражнявана от него като наследник на дядо си, поради което е направен извод, че към момента на въвода същият се е явявал съсобственик и съвладелец на възстановените земеделски земи и в това си качество е бил владелец на собствената си идеална част и държател на идеалните части на останалите сънаследници. Това от своя страна води до неприложимост на презумпцията на чл. 69 от ЗС в отношенията между сънаследниците. Прието е че, за да придобие по давност идеалните части от правото на собственост на останалите съсобственици е необходимо да бъде доказано, че наследодателят на ответника е превърнал с едностранните си действия държанието им във владение. Тези действия е следвало да бъдат от такова естество, че недвусмислено да показват отричане владението на останалите съсобственици, което да е доведено до тяхното знание или завладяването на идеалните им части да бъде манифестирано пред тях. На базата на събраните по делото доказателства е прието, че наследодателят на ответника не е извършил такива действия, с които да обективира промяна в намерението си да държи общата вещ като своя, а в случая е ирелевантно субективното му отношение, с което е държал веща след като намерението му за своене на идеалните части на съсобствениците не е доведено до тяхното знание. Сключването на договори за аренда и обработката на площи предоставени за лично ползване по отношение на земите както и получаването на рента за периода от възстановяване правото на собственост до смъртта на наследодателя на ответника, не представляват действия демонстриращи намерение за своене и съответно противопоставяне на останалите сънаследници, доколкото са актове на обикновено управление на общите имоти, които на основание чл. 31 от ЗС могат законосъобразно да се извършват от всеки един от съсобствениците. Въззивния съд приема, че след като наследодателя на ответника не е владял идеалните части от правото на собственост спрямо процесните земеделски земи в срока по чл. 79, ал. 1 от ЗС, той не ги е придобил по давност. След като тези права не са станали част от имуществото му, те не са могли да преминат и в патримониума на ответника по силата на наследствено правоприемство. Ответникът не е могъл да се възползва от разпоредбата на чл. 82 от ЗС, след като праводателят му не е владял идеалните части на останалите сънаследници и поради факта че и той самият не е установил такова фактическо положение след неговата смърт чрез сключването на договори за аренда за земите и получаването на рента за тях. Въззивния съд приема, че ищците по настоящото дело са доказали че са лица от кръга на наследници на А. И. ( поч. 03.10.1955 г.) и съответно са установили, че са носители на претендираните права на собственост по силата на наследяването. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения: По първия формулиран от касатора въпрос касаещ допустимостта на заявения установителен иск за собственост в случаите при които ищците имат интерес да водят осъдителен иск. На този въпрос е даден отговор със задължителните разяснения по т.2 на ТР № 8/27.03.2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което се приема, че „ в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално право има нужда при възникналия правен спор и е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Решението на въззивния съд, разгледал установителен иск, а не ревандикационен, който иск дава по широка правна защита, не е в отклонение от посочената задължителна практика на ВКС, доколкото ищците са преценили, че правата им ще бъдат защитени от само от заявения установителен иск. По изложените съображения касационно обжалване по формулирания въпрос в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК не следва да бъде допуснато. Относно въпроса касаещ правомощията на второинстанционният съд с оглед задълженията си по чл. 12 ГПК, чл. 272 ГПК, чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, свързани с начина на вземане на съдийското решение и неговото обосноваване чрез обсъждане в мотивите всички възражения и доводи страните, са предмет на обстоен отговор с разясненията по ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване, Твърденията на касатора, че е налице противоречие между разрешението на съда и задължителната съдебна практика по естеството си съставлява навеждане на довод за допуснато нарушение на процесуалните норми на въззивно обжалване, който касае преценка за законосъобразността на обжалвания съдебен акт. Искането на касатора, така като са изведени конкретните въпроси, не може да бъде предмет на преценката по чл. 288 ГПК като етап по селекция и допускане на касационното обжалване защото по естеството си е искане за преценка извън правомощието на касационния съд за допускане на касационното обжалване. По формулираните от касатора въпроси свързани с очевидната неправилност на постановеното въззивно решение. Очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за допускане на касационното обжалване би била налице, когато такава незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт може да се констатира при такова процесуално нарушение на въззивното решение или материално-правна незаконосъобразност, които пороци правят невъзможно съществуването му като законосъобразен съдебен акт в правния мир. В тази насока преценката на касационния съд може да бъде обусловена от констатация за грубо нарушение на общите принципи на правото, на императивна материално-правна норма или на процесуални правила, гарантиращи на страната правото на справедлив съдебен процес. Очевидната неправилност, като основание или като общ критерий за селекция на касационната жалба, се обуславя от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъде констатирани без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, който страда от видимо нарушение на общите принципи на правото в степен, че законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдебното решение почива на несъществуваща или отменена правна норма, при несъобразяване на императивни процесуални правила. В конкретния случай, не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение страда от тежък и/или очевиден порок, доколкото решение е постановено (като валидно и процесуално допустимо) в съответствие на закона и практика на ВКС по приложението му, доколкото данните по делото сочат, че при постановяването на своето решение решаващият съд е съобразил изцяло както фактите, така и закона във връзка с дадените от ОСГТК на ВКС задължителни разяснения с ТР 4/2012 година по приложението на разпоредбата на чл. 69 ЗС по отношение на съсобствениците на недвижим имот, както са съобразени и задължителните разяснения обективирани в ТР № 8/27.03.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. По направеното искане за присъждане на разноски: С отговора на исковата молба е направено искане от страна на защитата на ответната страна за присъждане на разноски за настоящата инстанция. Съобразно задължителните разяснения обективирани в т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според което съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, но в процесния случай с отговора на касационната жалба не е представен договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК, от които да се установи, че в действителност са направени разноски пред касационната инстанция, които от своя страна да бъдат присъдени на ответната страна в касационното производство, поради което разноски пред касационната инстанция не могат да бъдат присъдени, а искането обективирано в отговора на касационната следва да бъде оставено без уважение. По изложените съображения, ВКС - състав на второ отделение на гражданската колегия и на основание чл. 288 ГПК, състав на Върховният касационен съд- второ отделение на гражданската колегия