Определение № 75 от 01.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1739/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на А. С. С. срещу определение № 260293 от 05.02.2021 г. по в.ч.гр.д. № 26 от 2021 г. на Бургаския окръжен съд, гражданско отделение, I-ви въззивен граждански състав, с което е потвърдено определение № 261472 от 25.09.2020 г. на Бургаския районен съд за прекратяване на гр.д.№ 186 от 2020 г.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на определението, чл.280, ал. 1, т.1 ГПК /противоречие с решение № 123 от 14.11.2019 г. по гр.д.№ 4370 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о., Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2 от 1993 г. на ОСГК на ВС, Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.д.№ 3 от 2010 г. на ОСГК на ВКС, определение № 451 от 14.04.2011 г. по гр.д.№ 1271 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 1191 от 24.11.2008 г. по гр.д.№ 3403 от 2007 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 81 от 17.02.2012 г. по гр.д.№ 506 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 196 от 10.10.2014 г. по гр.д.№ 2362 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 97 от 03.05.2016 г. по гр.д.№ 125 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о./ и чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следния правен въпрос, посочен от жалбоподателя и доуточнен от ВКС както следва: Допустим ли е иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР за установяване, че един имот не е съсобствен /че в кадастралната карта има непълнота, изразяваща се в непосочване на границата между два самостоятелни и собствени на различни лица имоти и заснемането им като един общ имот /парцел//, при влязло в сила решение за допускане на делбата на този имот и при липса на настъпили след решението за допускане на делбата промени в регулационния план или в ПУП относно границите на имота ?

В писмен отговор от 23.03.2021 г. пълномощникът на ответника [община] оспорва частната жалба. Моли обжалваното определение на Бургаския окръжен съд да не бъде допускано до касационно обжалване, а евентуално- частната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира и за присъждане на юрисконсулско възнаграждение по делото на ВКС.

Останаланите ответници А. М. Д., В. С. Д. и З. С. С. не вземат становище по частната жалба.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение, приема следното: Частната жалба е подадена от легитимирана страна /ищец по делото, което е прекратено/, в срока по чл.275, ал.1 ГПК и срещу акт на въззивен съд, с който по същество се оставя без уважение частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд за прекратяване на делото. Съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК, този акт подлежи на касационно обжалване при наличие на някое от посочените в чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК основания за това.

В случая не са налице сочените в частната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационното обжалване на определението на Бургаския окръжен съд поради следното: За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на делото по предявения от А. С. С. срещу [община], А. М. Д., В. С. Д. и З. С. С. иск по чл.54, ал.2 ЗКИР за поправка на непълнота в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-9 от 30.01.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, изразяваща се в неотразяването на бивши имоти с пл.№ ..... и № ..... като два самостоятелни имоти /а напротив- заснемането им като един общ имот с идентификатор ....., идентичен с УПИ III-....., кв. ..... по действащия дворищнорегулационен план /сега ПУП/ на [населено място], одобрен със заповед № РД-02-14-142 от 19.04.1989 г., изменян със заповеди през 1993 г., 1995 г., 1999 г. и 2005 г., въззивният съд е приел, че е налице процесуалната пречка за предявяване на иска по чл.299, ал.1 ГПК. За да достигне до този извод, съдът е взел предвид, че предявеният по делото иск по чл.54, ал.2 ЗКИР за непълнота в кадастралната карта по своята същност е иск за собственост и с него по същество се иска да бъде установено между страните, че имот с идентификатор ..... не е съсобствен между тях, а поради отпадналото отчуждително действие на дворищнорегулационния план от 1989 г., изменян през 1993 г., 1995 г., 1999 г. и 2005 г., е възстановена собствеността на двата имота, включени в общия парцел III-..... /имоти с пл.№ ..... и № ...../. Съдът е отчел, че с влязло в сила решение за допускане на делба по гр.д.№ 3025 от 2010 г. на Бургаския районен съд между страните със сила на пресъдено нещо вече е установено, че имот с идентификатор ..... е съсобствен между тях при посочени в решението квоти, поради което на основание чл.299, ал.1 ГПК е недопустимо този спор за собственост да бъде пререшаван в производството по предявения иск по чл.54, ал.2 ЗКИР.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното определение не са налице основания по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението:

1. Определението не противоречи на посоченото решение № 123 от 14.11.2019 г. по гр.д.№ 4370 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о., в което е прието, че ако в хода на втората фаза на съдебна делба съдът установи разлика в границите на имотите по решението за допускане на делбата, кадастралната карта и подробния устройствен план, в резултат на настъпили след решението за допускане на делбата нови юридически факти, той следва да съобрази тези факти и да предприеме действия за установяване на действителните граници на собствеността, вкл. като укаже на страните да предприемат действия по отстраняване на грешката в кадастралната карта или за изменение на подробния устройствен план чрез привеждане на вътрешните регулационни линии в съответствие с имотните граници. По конкретното дело на ВКС е било установено, че е била допусната делба на имот по неговите граници, съгласно действащ регулационен план от 1995 г. и че в хода на втората фаза на делбата границите на допуснатия до делба имот са били променени /с регулационен план, одобрен със заповед № 276 от 26.11.2001 г./. Това е налагало съдът да предприеме действия по установяване на действителните граници на допуснатия до делба имот към момента на извършване на делбата.

Приетото в горепосоченото решение на ВКС, ГК, II г.о. е напълно неотносимо към настоящото дело, по което няма изменение на действащия подробен устройствен план след влизане в сила на решението за допускане на делбата. Напротив, делбата е допусната на имот с идентификатор по кадастралната карта от 2009 г., чийто граници съответстват на границите на УПИ III-..... по действащия подробен устройствен план на [населено място]. След влизане в сила на решението за допускане на делбата по гр.д.№ 3025 от 2010 г. няма изменение на подробния устройствен план, тоест не са променяни границите на допуснатия до делба имот. Твърдяното от жалбоподателя отпадане по силата на пар.8 от ПР на ЗУТ на отчуждителното действие на дворищнорегулационния план /настъпило по силата на закона през 2001 г./ също е много преди завеждане на иска за делба през 2010 г. /искова молба, подадена на 29.04.2010 г./, съответно преди влизане в сила на решението за допускане на делбата № 1667 от 25.11.2010 г. по гр.д.№ 3025 от 2010 г. на Бургаския районен съд, както и преди влизането в сила на действащата кадастрална карта на населеното място през 2009 г.

2. Няма противоречие между обжалваното определение и останалата посочена от жалбоподателя практика на ВКС, в която се приема, че кадастралната карта няма вещноправно действие и че по силата на пар.8 ПР на ЗУТ отпада отчуждителното действие на неприложени в сроковете по пар.6, ал.2 и ал.4 ПР на ЗУТ дворищнорегулационни планове, предвиждащи включването на два маломерни имота в един общ парцел. Тези въпроси не са обусловили изводите на съда в обжалваното определение. В него съдът въобще не се е произнасял, а и не е дължал произнасяне по тези въпроси. Доколкото те касаят основателността на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР, по тях съдът би дължал произнасяне с решението по делото, ако бе приел, че искът е допустим и следва да се разгледа.

Въпросът дали в исковата молба имотът следва да се индивидуализира по действащия дворищнорегулационен план /по който също има произнасяне в посочената от жалбоподателя практика на ВКС/ също не е обусловил изводите на съда в обжалваното определение: делото е прекратено не защото исковата молба по чл.54, ал.2 ЗКИР е била нередовна поради неточна индивидуализация на имота, а защото е била налице процесуалната пречка на чл.299 ГПК за предявяване на този иск.

3. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за докускане на касационно обжалване е налице или когато в закона е налице празнота, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия; или когато приложимата към конкретния спор правна норма е неясна, което налага нейното тълкуване; или когато са променени законодателството или обществените условия, което налага промяната на едно вече дадено от ВКС тълкуване на приложимата правна норма. В конкретния случай обуславящият за решаващите изводи на съда въпрос за недопустимостта на иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР за установяване, че един имот не е съсобствен /че в кадастралната карта има непълнота, изразяваща се в непосочване на границата между два самостоятелни и собствени на различни лица имоти и заснемането им като един общ имот /парцел//, при влязло в сила решение за допускане на делбата на този имот и при липса на настъпили след решението за допускане на делбата промени в регулационния план или в ПУП относно границите на имота, не е свързан с неяснота или празнота в закона. По този въпрос има практика на ВКС /напр.Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/, според която искът по чл.54, ал.2 ЗКИР е иск за установяване на право на собственост, а практиката на ВКС е постоянна и безпротиворечива и по въпроса, че с решението по допускане на делбата се разрешава със сила на пресъдено нещо въпроса за собствеността /съсобствеността/ върху имота- предмет на делбата. Не са настъпили и промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази установена съдебна практика.

4. Не са налице и основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на определението на Бургаския окръжен съд. Няма вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо: същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна частна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на същата.

Определението не е и очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, въззивният съд е приложил относимите към спора норми на ГПК и ЗКИР, в тяхната действаща редакция. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Предвид на всичко гореизложено касационно обжалване на определението на Бургаския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата [община] разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определени съобразно чл.78, ал.8 ГПК, чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25а, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение