Определение № 5 от 10.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4850/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответниците Д. В. К. и „Лоджистик” ЕООД срещу определение № 2329 от 01. 09. 2021г. по ч. гр. д № 2576/2021г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав, с което в едната му част е потвърдено разпореждане от 29. 04. 2021г. на съдията - докладчик по гр.д. № 176/2014г. на Софийски градски съд за връщане на въззивната жалба на настоящите жалбоподатели срещу първоинстанционното решение от 18. 02. 2019г. по делото, образувано по мотивирано искане на КПКОНПИ за отнемане в полза на Държавата на имущество на стойност 435 035. 84 лв., а в останалата му част е оставено без уважение искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС относно тълкуването и приложението на чл. 47 ХОПЕС и на чл. 8, пар.1 Директива 2014/42/ЕС. Жалбоподателите поддържат като пороци на атакуваното определение - нищожност, недопустимост и неправилност. Твърдят, че обжалваният акт представлява отказ от правосъдие и заради това е недопустим. Поддържат, че в нарушение на принципа за примат на правото на европейския съюз /ПЕС/, въззивният съд не е оставил неприложена националноправната разпоредба на ГПК и на Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, относно размера на държавните такси, определяща 2 % дължима държавна такса за въззивно обжалване от частноправни субекти на решение по иск за гражданска конфискация на имущество в полза на Държавата, при положение, че държавният орган - ищец е освободен от заплащането на каквито и да е държавни такси, което противоречи на чл. 47 ХОПЕС и на чл. 8 Директива 2014/42/ЕС. Счита, че в нарушение на ПЕС, апелативният съд не е отправил преюдициално запитване до СЕС съвместима ли е с ПЕС национална правна уредба, предвиждаща такъв размер на държавната такса, както и уредба според която юридическите лица - ответници по иск за гражданска конфискация не подлежат на освобождаване от такси и разноски по делото, защото притежават имущество, макар то да е запорирано и възбранено. В настоящата частна касационна жалба, касаторите отново правят искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, ако не бъдат възприети за основателни оплакванията в нея, по въпроса „Следва ли чл. 47 ХОПЕС и чл. 8, пар.1 Директива 2014/42/ЕС да се тълкуват в смисъл, че ПЕС не допуска национална правна уредба и съдебна практика, която предвижда при обжалване в производството по конфискация държавна такса в размер на 2 % от материалния интерес при положение, че държавният орган е освободен от заплащането на каквито и да било държавни такси, както и националноправна уредба, според която юридическите лица не подлежат на освобождаване от държавни такси, а физическите лица, чието имущество е запорирано и възбранено за обезпечаване на иска на Държавата, не могат да бъдат освободени от държавна такса, тъй като притежават именно същото запорирано и възбранено имущество, с което не могат да се разпореждат?“. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, жалбоподателите поставят следните въпроси: 1. Допустимо ли е освобождаване на юридическо лице - търговско дружество от задължение за внасяне на държавна такса за производство пред съд, при условие, че в националното законодателство не е предвидена възможност за освобождаване на юридическите лица, но ПЕС не изключва принципната възможност за освобождаване от такса, когато това се налага за осигуряване правото на ефективен достъп до съд и на ефективна съдебна защита?, по който твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 170 от 15.04.2020г. по ч.т.д. № 209/2020г. на ВКС, II т.о. и определение № 524/30.07. 2019г. по ч.т.д. № 908/2019г. на ВКС, II т.о.; 2. „ Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви при произнасянето си по частна жалба?“, по който навежда противоречие с ТР № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, и 3. „ За задължението на националния съд, пред който делото е висящо да спре производството до произнасянето на СЕС по преюдициално запитване, отправено от друг български съд по същите въпроси, относими и приложими по висящото дело “, по който твърди, че въззивният съд е процедирал в противоречие с определение № 138 от 21.03.2019г. по ч.гр.д. № 631/2019г. на ВКС, IV г.о. и определение № 262 от 11.08.2020г. по ч.т.д. № 844/2020г. на ВКС, I т.о.. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторите навеждат противоречие на въззивното определение с решение № 4 от 09. 04. 2019г. на КС, обнародвано в ДВ бр.32/16.04.2019г., досежно правото на защита. Твърдят произнасяне на въззивния съд в атакувания акт в противоречие с практиката на СЕС по следните въпроси: 1. Допустимо ли е освобождаване на юридическо лице /търговско дружество/ от задължението за внасяне на държавна такса за производство пред съд, при условие, че в националното законодателство не е предвидена възможност за освобождаване на юридическите лица от държавна такса и съдът длъжен ли е да върне въззивна жалба при наличие на определение, с което юридическото лице не е освободено от държавна такса, но ПЕС не изключва принципната възможност за освобождаване от такса, когато това се налага за осигуряване правото на ефективен достъп до съд и на ефективна съдебна защита?, който счита за разрешен в противоречие с решение от 22. 12. 2010г. по дело С-279/09 на СЕС, с определение от 13. 06. 2012г. по дело С-156/12 на СЕС и с решенията по дела С-69/14 и С-571/16 на СЕС; 2. За задължението на въззивния съд служебно да прилага ПЕС като остави неприложена всяка вътрешноправна разпоредба, която противоречи на ПЕС, каквато е тази за размера на държавната такса от 2 % при обжалването на решения по искове за гражданска конфискация и за отнемане на имущество, за което се твърди, че принадлежи на лице, различно от извършителя на престъплението, без това лице да има възможност да се конституира като страна в процеса, който счита за разрешен в противоречие с решенията на СЕС по дела С-240/98, С-244/98, С-168/05, С-618/10, С-472/11, С-32/14, С-845/2019 и С-863/2019; 3. За задължението на съда да отправи преюдициално запитване за тълкуване нормите на чл.47 ХОПЕС и чл.8, пар. 1 от Директива 2014/42/ЕС за допустимост на национална правна уредба, допускаща 2% държавната такса при въззивно обжалване по искове за гражданска конфискация от страна на ответниците, докато държавният орган - ищец е освободен от внасянето й, и невъзможност ответниците да бъдат освободени от внасянето й, който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решенията на СЕС по дела 170/82, 44/65, 126/80, 166/73, С-348/89 и 107/76. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поставят въпроса: Следва ли да се остави неприложена като противоречаща на ПЕС националната разпоредба за дължимост от частноправаните субекти на държавна такса от 2 % върху материалния интерес при обжалване на решението по иск за гражданска конфискация, като държавният орган - ищец е освободен от заплащането на каквито и да било държавни такси?, който е релевиран и в горепосочените хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Жалподателите се позовават и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, като твърдят, че атакуваното определение е нищожно, съставлява отказ от правосъдие, поради което е недопустимо, както и че е очевидно неправилно като постановено в нарушение на принципа за примат на ПЕС спрямо вътрешната национална уредба. Ответникът по частната касационна жалба - КПКОНПИ подава писмен отговор, в който оспорва наличието на наведените основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, както и нейната основателност. Моли да бъде оставено без уважение искането на жалбоподателите за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по поставения горепосочен въпрос. Ответникът по частната жалба - „Стария дъб”ООД подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване, преграждащо определение на въззивен съд, в частта му, с която е потвърдено разпореждането за връщане на въззивната жалба, поради което в тази част тя е допустима. В частта срещу атакуваното определение, с което е оставено без уважение искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, частната жалба е недопустима като насочена срещу акт, който не подлежи на обжалване съгласно чл. 629, ал. 2, изр. 2 ГПК и поради това, в тази част, тя следва да бъде оставена без разглеждане. Досежно допустимата част от частната касационна жалба не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване. За да потвърди разпореждането на Софийски градки съд за връщане на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, Софийски апелативен съд е приел следното: С разпореждане от 02. 04. 2019г. СГС е указал на Д. В. К. и „Лоджистик” ЕООД, подали въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, в едноседмичен срок от съобщението да представят препис от нея за главно встъпилото лице, както и доказателства за внесена държавна такса в размер на 4 004лв.. В срока за изпълнение на горепосочените указания за отстраняване на нередовности на въззивната жалба, с молба от 03. 05. 2019г., адвокатът на жалбоподателите е поискал продължаване на срока за внасяне на дължимата държавна такса; освобождаване на въззивника Д. К. от задължението за внасяне на държавната такса; спиране на исковото производство до произнасяне на СЕС по дело С-234/18 по отправено преюдициално запитване от друг съд, и отправяне на преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на чл. 47 ХОПЕС и чл.8, пар. 1 Директива 2014/42/ЕС, с оглед изискванията на националното законодателство за внасяне на 2% държавна такса върху материалния интерес при обжалване в производство по гражданска конфискация. Последните две искания СГС е оставил без уважение с определение от 12. 07. 2019г.. Със същото определение, на въззивника „Лоджистик“ ЕООД е дал нов едноседмичен срок за внасяне на дължимата държавна такса, а на въззивника – физическо лице е указал да представи доказателства за гражданското, семейното и имущественото си състояние в двуседмичен срок във връзка с искането по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от държавна такса. На 23. 08. 2019г. въззивниците Д. В. К. и „Лоджистик” ЕООД са подали нова молба, с която са поискали ново продължаване на срока за внасяне на държавната такса; освобождаване от държавна такса и на двамата въззивници–ответници; спиране на делото до постановяване на тълкувателно решение от ВКС, както и отново спиране на процеса до произнасяне на СЕС по дело С-234/18, като доказателства за семейното и имущественото състояние на Д. К. не са били представени. С определение от 09. 10. 2019г., СГС е оставил без уважение исканено за продължаване на срока за внасяне на дължимата държавна такса по въззивната жалба, както и е оставил без уважение искането по чл. 83, ал. 2 ГПК на двамата въззивници - ответници по иска. Това определение е било обжалвано пред САС, който с определение от 24. 09. 2020г. по ч. гр.д. № 2975/2020г., в частта по чл. 83, ал. 2 ГПК го е потвърдил, а в частта по отказа за продължаване на срока за внасяне на държавната такса по въззивната жалба е оставил частната жалба без разглеждане, като недопустима. Срещу горепосоченото определение на САС е подадена частна касационна жалба, като с определение от 11. 03. 2021г. по ч.гр.д. №4169/2020г. на ВКС, III г.о., то е потвърдено в частта, с която е оставена без разглеждане частната въззивна жалба, а в частта досежно отказа на СГС да освободи въззивниците – ответници от заплащане на държавна такса, то не е допуснато до касационно обжалване. Със същото определение от 11. 03. 2021г., ВКС е оставил без уважение отправените до него искания за спиране на делото до приключване на тълкувателното дело на ВКС и на производството пред СЕС. След връщане на делото на СГС за продължаване на администрирането на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, с разпореждане от 29. 03. 2021г., съдията – докладчик отново е дал на жалбоподателите едноседмичен срок за внасяне на държавната такса в размер на 4 004лв., като им е указал изрично, че при неизпълнение на указанията в срок, въззивната жалба ще бъде върната. Разпореждането е връчено на процесуалния представител на въззивниците – адв. А., на 19. 04. 2021г.. В последния ден от определения едноседмичен срок, адв. А. е поискала ново продължаване на срока за внасяне на държавната такса с поне 30 дни – поради липса на връзка на адвоката с доверителите му. С разпореждане от 29. 04. 2021г., СГС е оставил молбата за продължаване на срока без уважение, тъй като посочената причина не може да бъде възприета като уважителна по смисъла на чл. 63, ал. 1 ГПК. При така установените гореизложени факти, апелативният съд е приел, че разпореждането за връщане на въззивната жалба е правилно, тъй като на въззивниците многократно са давани указания и възможност за изправяне нередовността на въззивната жалба чрез внасяне на дължимата държавна такса, но указанията на съда не са изпълнени, вкл. след произнасянето на ВКС с определението от 11. 03. 2021г. по ч.гр.д. №4169/2020г.. Поради това е потвърдил разпореждането на СГС за връщане на въззивната жалба на настоящите касатори от 29. 04. 2021г.. Поставените от касаторите въпроси не удовлетворяват изискването за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в нито една от наведените хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Това е така, тъй като те не са обуславящи за решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното определение и поради това не притежават характеристиките на правни въпроси. Основният формулиран въпрос: Следва ли да се остави неприложена като противоречаща на ПЕС националноправната уредба за дължимост от частноправаните субекти на държавна такса от 2 % върху материалния интерес при въззивно обжалване на решение по иск за гражданска конфискация, при положение че държавният орган - ищец е освободен от заплащането на каквито и да било държавни такси?, който е посочен като общо основание и в трите хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е без значение за изхода по настоящото частно производство, тъй като то има за предмет разпореждане за връщане на въззивна жалба срещу решение поради неотстранена нейна нередовност, а именно невнесена дължима държавна такса. Отказът на администриращият съд да освободи въззивниците от задължението за заплащане на държавната такса по въззивната им жалба по чл. 83, ал. 2 ГПК подлежи на самостоятелно триинстанционно обжалване, което е проведено и приключило с определение от 11. 03. 2021г. по ч.гр.д. №4169/2020г. на ВКС, III г.о., с което исканото касационно обжалване не е допуснато. Следователно е налице влязъл в сила съдебен акт по този процесуален въпрос, който не може да бъде повдиган отново в настоящото производство. След горепосоченото определение на ВКС от 11. 03. 2021г. и при последващото администриране на въззивната жалба, въззивниците не са отправяли до съда ново искане с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК, а само и единствено искане за продължаване на срока за внасяне на дължимата държавна такса, което е оставено без уважение. Поради това въпросът дали националноправната уредба, предвиждаща дължимост на държавна такса от частноправните субекти при въззивно обжалване на първоинстанционното решение в размер на 2% върху материалния интерес в производствата по искове за гражданска конфискация, съответства или противоречи на ПЕС, не е бил обсъждан и не е подлежал на обсъждане от въззивния съд в атакувания в настоящото производство съдебен акт. Този въпрос е относим към произнасянето на СГС по искането на въззивниците по чл. 83, ал. 2 ГПК, което обаче е приключило с влязъл в сила съдебен акт, стабилизиран по пътя на инстанционното обжалване, вкл. чрез касационно обжалване, и не може повече да бъде пререшаван, доколкото липсва последващо искане за освобождаване от държавна такса по въззивната жалба. Гореизложените съображения са относими и за въпроса: Допустимо ли е освобождаване на юридическо лице - търговско дружество от задължение за внасяне на държавна такса за производство пред съд, при условие, че в националното законодателство не е предвидена възможност за освобождаване на юридическите лица?, който също не удовлетворява общото основание за допускане на касационния контрол. Те са важими и за въпросите на касаторите за задължението на съда да спре исковото производство при висящо дело пред СЕС по преюдициално запитване на друг съд по същите въпроси, които са от значение по делото, и за задължението на съда да отправи преюдициално запитване до СЕС за допустимост на националноправна уредба, която може да противоречи на ПЕС, които нямат релевантност досежно конкретните основания, на които е върната конкретната въззивна жалба, а именно неизпълнени указания за отстраняване на нейна нередовност в дадения от съда и непродължен от него срок. Неосъществяването на общото основание за допускане на касационно обжалване по горепосочените въпроси прави безпредметно обсъждането на наведените от касаторите допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Следва да бъде посочено, че в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК жалбаподателите са навели като допълнително основание – противоречие с конкретно решение на КС, но не са извели какъвто и да било въпрос, който да е разрешен в противоречие с това решение на КС, поради което отново отсъства общо основание за допускане на касационния контрол. Въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви при произнасянето си по частна жалба съставлява правен въпрос, който е от значение за изхода на частното производство, но по него не е налице соченото допълнително основание–противоречие със задължителната практика на ВКС, цитирана от касаторите. Атакуваното въззивно определение е съобразена с последната, като то съдържа подробни фактически и правни изводи, аргументиращи извода за правилност на първоинстанционното разпореждане за връщане на въззивната жалба. Обжалваното въззивно определение е валидно като постановено от надлежен орган в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от съдебния състав и обективира ясно и разбираемо неговата правораздавателна воля. То е и допустимо, като постановено при наличието на положителните и отсъствието на отрицателните процесуални предпоставки за съществуването и упражняването на правото на частна жалба. Поради това не са налице основанията на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е осъществена и релевираната очевидна неправилност на въззивния акт, доколкото въпросът за примата на ПЕС спрямо националното право е извън предметния обхват на произнасянето на САС в обжалвания акт. Искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по въпроса: „Следва ли чл. 47 ХОПЕС и чл. 8, пар.1 Директива 2014/42/ЕС да се тълкуват в смисъл, че ПЕС не допуска национална правна уредба и съдебна практика, която предвижда при обжалване в производството по конфискация държавна такса в размер на 2 % от материалния интерес при положение, че държавният орган е освободен от заплащането на каквито и да било държавни такси, както и националноправна уредба, според която юридическите лица не подлежат на освобождаване от държавни такси, а физическите лица, чието имущество е запорирано и възбранено за обезпечаване на иска на Държавата, не могат да бъдат освободени от държавна такса, тъй като притежават именно същото запорирано и възбранено имущество, с което не могат да се разпореждат?“, е неоснователно. Това е така, защото този въпрос е без значение за изхода на настоящото производство, а и по същото искане за преюдициално запитване по същия въпрос и в същото исково производство, ВКС вече се е произнесъл в определението си от 11. 03. 2021г. по ч.гр.д. №4169/2020г., като изложените съображения се споделят напълно от настоящия съдебен състав. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,