Определение № 60318 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1661/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Капитолия-трейдинг 777“ ЕООД с ЕИК 200719325, гр. София, представлявано от управителя И. М. чрез адв. В. Г. срещу въззивното решение № 260587 от 15.10.2019 год. по в. гр. д. № 14989/2019 год. на Софийски градски съд. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Счита, че и двете инстанции са постановили решенията си при непълни и неясни фактически данни за статута на процесния имот, поради което моли за отмяна на решението и връщане на делото за разглеждане от друг съдебен състав, който да събере необходимите доказателства. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по въпросите: 1. „При отсъствието на специални знания у съда, когато са се породили съмнения относно правилността и яснотата на вече приетото по делото експертно заключение, длъжен ли е въззивният съд по свой почин /служебно/ да назначи нова експертиза и при какви предпоставки въззивният съд дължи назначаване на експертиза, която е необходима за изясняване на делото?“ и 2. „Следва ли съдът да обезпечи приложението на императивна правна норма?“. Твърди се първият въпрос да е разрешен в противоречие със задължителните указания, дадени в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС, а вторият – в противоречие с т. 1 и т. 2 от същото тълкувателно решение. Ответниците по касация оспорват жалбата в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Излагат съображения за липса на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и претендират присъждане на разноските за адвокатска защита пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното решение е потвърдено изцяло първоинстанционното решение № 147804 от 21.06.2019 год., постановено по гр. д. № 74032/2015 год. по описа на Софийския районен съд. С него е признато за установено по предявения от В. П. М., Х. П. Б., Б. П. С., М. П. С. и М. П. Х. срещу „Капитолия трейдинг 777“ ЕООД иск с правно основание чл. 108 ЗС, че ищците са собственици на имот с местонахождение в [населено място],[жк], местност „В. з. К.“, представляващ имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-69/14.12.2010 год. с площ 604 кв. м., с номер по предходен план *, кв. 24, парцел ****, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ***; ***; ***; ***; ***; ***; ***; *** и ответникът е осъден да им предаде владението върху описания имот, както и да им заплати сторените в производството разноски в размер на 3448.06 лв. За да постанови решението въззивният съд е констатирал, че имотът, описан в исковата молба като собствен на ищците и обективиран в Нотариален акт № 175, дело № 1828 от 1959 год., е идентичен с имота на ответното дружество, описан в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 154, том I, рег. № 3677, нот. дело № 129 от 27.12.2012 год. Въз основа на представените документи е приел за установено хронологично и последователно преминаването на правото на собственост върху процесния имот от първия собственик /М. Г. И./ към ищците. Съгласно мотивите на решението, идентичността на поставения в дял на наследодателите на ищците имот с процесния се потвърждава допълнително от приетото и неоспорено заключение по назначената СТЕ, както и от показанията на допуснатите свидетели. Освен това е отчетено обстоятелството, че продавачите по сделките, сключени с ищците, са наследодатели на прехвърлителите по сделката по продажбата на процесния имот на ответното дружество. При тези си констатации относно фактите, съдът е достигнал до извод, че процесният имот се притежава от ищците в съсобственост. В мотивите на съда е посочено, че по делото са налице достатъчно косвени доказателства, от които да се заключи, че към 1959 год. целият стар имот от 5 000 кв. м. е бил продаден на различни физически лица от първоначалния му собственик, легитимиращ се с крепостен акт от 1907 год. Отделно от това, съдебният състав е изтъкнал, че липсват доказателства имотът на М. Г. И. да е бил колективизиран и съответно да е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ в полза на неговите наследници /праводатели на ответното дружество/. Следователно, съдебният състав е заключил, че решение № 6887/16.02.2012 год. на ОСЗ „Овча купел“, с което имотът се възстановява в полза на праводателя на ответното дружество е незаконосъобразно, тъй като същият е бил продаден от наследниците на М. Г. И. на наследодателите на ищците още през 1959 год. Предвид изложеното и доколкото ответникът не е направил възражение за придобивна давност до изтичане на предвидения в закона преклузивен срок, съдът е мотивирал изводи за неоснователност на постъпилата от дружеството-ответник въззивна жалба и е потвърдил първоинстанционното решение като правилно. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е постановил валиден и допустим акт, поради което липсва основание за служебно произнасяне по хода на настоящото производство с оглед предвидените основания в чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Поставените в приложеното изложение въпроси не са обусловили правните изводи на съда относно основателността на предявения ревандикационен иск, поради което не могат да послужат като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В случая не са налице визираните в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, хипотези за служебно събиране на доказателства от страна на въззивния съд. В нея е посочено изрично, че такова задължение възниква за съда само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Въпросът би бил разрешен в противоречие с така формираната задължителна съдебна практика, ако съдът е достигнал до извод за необоснованост на заключението на вещото лице, липса на достатъчно доказателства, които да изяснят действителното правно положение и въпреки това, без да назначи служебно повторна или допълнителна експертиза, уважи предявените искове. След като е мотивирал изводи точно в обратната насока, а именно, че от съвкупната преценка на всички събрани доказателства /в това число титули за собственост, скици и други документи, свидетелски показания и заключение от СТЕ/ несъмнено се установява правото на собственост на ищците, то няма как съдът да бъде задължен служебно да събира допълнителни доказателства. В тази връзка, поставеният процесуалноправен въпрос изобщо не е бил предмет на обсъждане, още по-малко при положение, че приетото заключение не е оспорено от касатора, нито са били правени съответни искания за събиране на нови доказателства в хода на въззивното производство. Неясни и необосновани остават и твърденията за противоречие с т. 1 и 2 от горецитираното тълкувателно решение във връзка с правомощията на въззивния съд служебно да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Съгласно задължителните указания във връзка с тълкуването на закона, ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата страна на спора, като не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Налице ли са били предпоставките за прехвърляне на процесния имот по реда на Закона за реда на прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти предполага установяване със съответните допустими и относими доказателства на релевантните факти с оглед твърденията на страната, като несъгласието с направения извод представлява оплакване за неправилност, а не поставяне на въпроси относно приложението на императивна норма на закона въз основа на установените факти. С оглед на това, не може да бъде споделено твърдението на касатора за съществуването на служебно задължение за съда да изследва тези обстоятелства, а оттам и за наличие на противоречие по поставения въпрос с тълкувателната практика на ВКС. Поради тези съображения настоящият състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението. С оглед този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответниците по касационната жалба сторените от тях разноски за адвокатска защита в размер на 500 лв., съгласно представените с отговора договор за правна защита и съдействие, адвокатски пълномощни и списък по чл. 80 ГПК Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение,