Определение № 81 от 10.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 544/2021 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от М. И. М. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат П. против въззивно определение № VІ-260767 от 9.11.2020г. по в.ч.гр.д. № 2512 по описа за 2020г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 5598 от 28.07.2020г. по гр.д. № 1148/2020г. на БРС, като е прекратено производството по делото в частта досежно заявената претенция за установяване на факт за ползване от страна на ответника на съсобствения имот и досежно предявения иск, с правно основание чл.57, ал.2 СК, за определяне за в бъдеще на наем, в размер на по 200лв. месечно, за ползване на ид.част от същия съсобствен имот, бивше семейно жилище, находящ се в [населено място], и е върната исковата молба в тази част. Жалбоподателката счита обжалвания акт за неправилен, постановен в противоречие със закона и необоснован, поради което иска да бъде отменен, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Към жалбата прилага изложение, в което поставя следните въпроси като общо основание за допустимост, на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, на подадената частна касационна жалба, изискуемо с оглед препращането на чл.274 ал.3 ГПК: 1.Ограничено ли е със срок правото на иск на неползващия съсобственик /бивш съпруг/ срещу ползващия за заплащане на обезщетение, представляващо наемна цена за лишаването му от ползване на общия недвижим имот? Позовава се на противоречие с решение по гр.д.№ 154/2017г. на І г.о. На основание чл.280, ал.1 т.3 ГПК поставя въпросите: Допустим ли е, след постановяване на развод, установителен иск на неползващия съсобственик срещу ползващия за заплащане на обезщетение за бъдещ период, представляващо наемна цена за лишаването му от ползване на общия недвижим имот и каква е правната квалификация на иска? Допустим ли е осъдителен иск на неползващия съсобственик /бивш съпруг/ срещу ползващия за заплащане на обезщетение? Позовава се и на основанието за недопустимост – очевидна неправилност по чл.280, ал.2 ГПК. Претендира направените разноски в размер на 500лв. за адвокатско възнаграждение, реалното заплащане на които удостоверява с представена разписка от 20.11.2020г. Срещу подадената частна жалба е постъпил отговор от Т. К. Д., чрез процесуалния представител адвокат Д., с който се оспорва допустимостта и основателността на подадената частна касационна жалба. Счита поставените въпроси и представената практика за несъотносими, защото в конкретния случай няма произнасяне по въпроса за семейното жилище в производството по прекратяване на брака. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си за наличие на основания за допустимост, с оглед препращането по чл.274, ал.3 ГПК, че по поставените въпроси не може да се допусне касационно обжалване, тъй като същите не отговарят на условията за общо основание за допустимост, доколкото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд. В случая, М. М. е предявила срещу Т. Д. осъдителен иск за сумата от 14 000лв., обезщетение за лишаване от ползване на нейната 1/2ид.ч. част от съсобствения им имот, придобит по време на брака им. Претендирала е сумата за периода 1.04.2014г. до 31.01.2020г., по 200лв. месечно, с твърдението че бракът е прекратен на 17.03.2014г., след което имотът се е ползвал от ответника. Предявила е и иск за установяване на факт, че ответникът ползва съсобствения имот и иск, с правно основание чл.57, ал.2 СК, за осъждане на ответника, занапред да й заплаща наем. С определение № 5598 от 28.07.2020г. съдът е прекратил като недопустимо производството по делото досежно последните два иска и е върнал исковата молба в тази част. /Производството по първият предявен иск, с правно основание чл.32, ал.1 ЗС е висящо/. С обжалваното въззивно определение № VІ-260767 от 9.11.2020г., БОС е потвърдил определението на БРС със следните решаващи мотиви: При прекратяване на брака съдът не се е произнасял по въпроса за ползването на семейното жилище. След развода, бившите съпрузи са съсобственици при равни дялове и техните отношения -по повод съсобствения им имот- следва да се уредят по общия ред на чл.31, ал.2 ЗС. За тях специалния ред по чл.57, ал.2 СК е неприложим. Доколкото въпросът за това, кой ползва съсобствения имот е включен в предмета на иска по чл.31, ал.2 ЗС, за страната няма правен интерес да го установява самостоятелно.Освен това, съгласно чл.124, ал.4, изр.2 ГПК – иск за установяване на факт с правно значение е допустим само в предвидените в закона случай, а такъв не е налице. Имайки пред вид гореизложеното, според настоящият съдебен състав касационно обжалване не следва да се допуска, доколкото поставените от жалбоподателката въпроси са общи, без връзка с описаните решаващи мотиви на въззивния съд. Поставените въпроси, касаещи срок за предявяване на иска и допустимост – след развода – за предявяване на иск за присъждане на обезщетение за ползване на имот, не са от значение за спора, защото въззивният съд не е мотивирал с тях изводите си. Поставените от касационния жалбоподател въпроси не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, разяснени в т.1 от ТР №1/2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Ако се приеме, че поставените въпроси са във връзка с разграничаване на хипотезите за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот по чл.57,ал.2 СК и чл.31,ал.2 ЗС, то следва да се посочи, че въззивният акт е в съответствие с установената съдебна практика, която приема, че съотношението между двата иска е като специален към общ /вж.напр.решение по гр.д.№ 535/2012г. на ІV г.о.,гр.д.№ 154/2017г.на І г.о./ Основанието по чл.57 СК е приложимо само в случаите когато по силата на съдебното решение е предоставено ползването на семейното жилище по чл. 56, ал. 1, 2, 3 и 5 СК /а настоящият случай не е такъв, поради което и цитираната от касатора практика е ирелавантна/. Законодателят, изхождайки от принципа за възмездност в гражданските правоотношения /когато не е уговорено друго/ е предвидил възникване на наемно правоотношение. Ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на неползващия го съгласно решението, но очевидно изхождайки от идеята, че бившите съпрузи могат да се споразумеят за размера на наема, законодателят не е възприел разрешение, при което съдът служебно да се произнася по този въпрос. /От значение е и обстоятелството, че по правната си същност производството по претенцията за предоставяне ползването на семейното жилище не е исково, а спорна съдебна администрация и решението няма сила на пресъдено нещо и може да бъде променяно при промяна на обстоятелствата/. Когато имотът е съсобствен /включително и придобит по време на брака, но въпросът за ползването му не е изрично уреден при прекратяването на брака, както е в настоящия случай/, специалната норма на чл.57, ал.2 СК не намира приложение, а се прилага общата норма на чл.31, ал.2 ЗС, като отново обезщетението за лишаването от ползите от съсобствен имот се съизмерява със средния пазарен наем. Пред вид изложеното, настоящият съдебен състав не счита, че следва да се обсъжда последното посочено от касатора основание за недопустимост – очевидна неправилност по чл.280, ал.2 ГПК, неправилност до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценят съображенията по чл.281, ал.3 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение