Определение № 2591 от 28.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 863/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №280024/30.08.2023г. на З. Г. К. – Мехова и Д. М. М. срещу решение от 20.04.2023г., постановено по въззивно гр. дело №16772 по описа за 2019г. на СГС, с което е потвърдено Решение №160052 от 08.07.2019г., постановено по гр. дело №75440/2017г. по описа на СРС, с което предявеният от тях иск с правно осн. чл. 109 ЗС е отхвърлен. Касаторите считат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като изводите му не кореспондират нито на доказателствата, нито на наведените от ищците твърдения и възражения. Твърдят, че в решението липсва самостоятелна преценка на доказателствата, което навежда на извода, че решението е в противоречие с ТР №1/2001г. Считат, че по делото се установява, че процесният тавански етаж е станал съсобственост между всички етажни собственици, в т.ч. и на техните праводателите, предвид което предявеният от тях иск е основателен. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК посочват основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане до касационно обжалване, като поставят следните въпроси: 1. „Съществува ли правна възможност за придобиване по давност на недвижим имот- частна общинска или държавна собственост в периода 01.06.1996г. до 01.06.2006г. с оглед разпоредбите на чл. 86 ЗС /отм. § 1 от ЗД на ЗС/?“, по който въпрос според касаторите съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Твърди се, че съдът е изключил обстоятелството, че 1/3 от земята и първия етаж са станали общинска собственост по силата на осъществена замяна между И. П. и Общината на 10.03.1989г., т.е. те са загубили частнособственическия си произход, тъй като 33.33% от земята е общинска, поради което искането за придобиване по давност на имота по предназначение противоречи на закона. Излагат, че като е уважил алтернативно заявеното искане на ответниците за придобиване по давност, съдът се е произнесъл в противоречие с решение №251/27.12.2012г. на ВКС по гр. дело № 420/2012г. Вторият въпрос: „Води ли до порочност на съдебните изводи процесуалното поведение на съда, което е изключило от обсъждане повечето доказателства, а се фиксира върху едно-две и на това основание гради изводите си?“ се поставя във връзка с твърдението, че въззивният съд е обсъдил само доказателствата, обсъдени от първата инстанция, без тези, които страните са коментирали, в какъвто смисъл е ТР №1/2013г. Касаторите считат, че първият формулиран въпрос е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т.е. налице е основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед изложеното молят обжалваното решение да бъде отменено като неправилно, а на негово място постановено друго, с което предявеният от тях иск бъде уважен. Чрез постъпилия писмен отговор, ответниците по касационната жалба – И. Д. П., Б. И. П. и С. И. Д., конституирани по делото с определение №261621/28.02.2024г. на осн. чл. 227 ГПК на мястото на починалия на 30.12.2023г. първоначален ответник И. Б. П. оспорват същата като недопустима. Считат, че развитите в жалбата съображения както и поставените въпроси не кореспондират с фактическата обстановка по делото, нито на събраните доказателства. В случай, че същата се приеме за допустима, молят да бъде счетена за неоснователна, тъй като обжалваното решение е правилно, законосъобразно и мотивирано. Молят за присъждане на разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Производство е образувано по иск с правно основание чл. 109 от ЗС, предявен от З. Г. К. – Мехова и Д. М. М. срещу И. Б. П. и Б. С. П. да бъдат осъдени последните да премахнат незаконно поставени стени и врати, като осигурят на ищците достъп до тавана в сграда, находяща се в [населено място], [улица], в съответствие с притежаваните от тях идеални части. Ищците твърдят, че са собственици на апартамент №1, находящ се на посочения адрес, с идентификатор [№], заедно с прилежащите избено помещение и 33.33% идеални части от общите части на сградата, в т. ч. и толкова идеални части от подпокривното пространство /таван/ на сградата, което било обща част. Излагат, че ответниците ограничават достъпа им до тавана, поради което молят да бъдат осъдени да премахнат незаконно поставените преградни стени и врати, както и да осигурят на ищците достъп до тавана в сградата в обема на съсобствеността им. В подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор ответниците молят предявеният иск да бъде отхвърлен. Оспорват твърдението, че таванският етаж е обща част, като излагат, че този етаж бил построен през 1971г. от ответника Б. П., в качеството му на единствен собственик на етажа, за което били издадени позволителен билет за пристройка и надстройка от 09.04.1971г., архитектурен проект за узаконяване на таванския етаж от 1974г., както и акт за узаконяване №40 от 23.07.1982г. Твърдят, че таванският етаж не е обща част, а отделен самостоятелен обект в сградата, с предназначение жилище, което предназначение не било променяно. Твърдят, че с договор за делба от 15.07.1970г. единствен собственик на жилищната сграда бил Б. П.. През 1973г. с решение на СРС, за окончателен бил обявен предварителен договор от 20.07.1972г., по силата на който Б. П. продал на И. И. партерния етаж от западната къща-близнак, находяща се на [улица], заедно с 1/3 ид. ч. от общите части, както и 1/12 ид. части от цялото място, заедно с избено помещение. В предварителния договор от 20.07.1972г. било изрично записано, че етажът се продавал без таванско помещение и без право на надстрояване. През 1989г. И. прехвърлил на държавата партерния етаж, след което на 30.08.1990г. имотът бил придобит от А. Д. и И. К.. Собствеността върху партерния етаж била прехвърлена неколкократно, като ищците придобили същия по силата на договор за покупко-продажба, посочен в нотариален акт №193, дело №ЗЗ8/2013г. Освен това ответниците релевират възражение за придобивна давност, считано от 1971г. По изложените съображения молят предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. От фактическа страна, въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на апартамент №1 с идентификатор [№], находящ се в [населено място], [улица] на първи етаж в триетажна сграда с идентификатор [№], заедно с избено помещение, и 33.33% ид. части от общите части на сградата и ид. части от правото на строеж върху държавна земя по силата на договор за покупко-продажба обективиран в нотариален акт №193, том II, рег. № 6820, дело № ЗЗ8/2013г. От нотариален акт за продажба №123, том X, дело №5239/1956г. се установява, че ответникът Б. П. /починал в хода на процеса/ се легитимира като собственик на 1/3 идеална част от празно урегулирано място от 866 кв. м. по плана на [населено място], землището на Дървеница, местност "Герено". С договор за доброволна делба от 15.07.1970г. в дял на Б. П. е поставена западната част от къщата близнак на [улица], кв. Дървеница, която се състои от мазе под тази част от близнака, с етаж над него, както и 1/2 част от целия парцел. С решение от 31.10.1973г. по гр. д. №1089/1973г. по описа на СРС съдът е обявил за окончателен предварителен договор от 20.07.1972г., съгласно който Б. П. продава И. И. втория партерен етаж от западната къща-близнак, заедно с 1/3 ид.ч. от общите части на западния близнак от къщата, както и 1/2 ид.ч. от цялото място, състоящо се от 450 кв. м., представляващо парцел X. -13 от кв. 14. От Акт за узаконяване №40 от 23.07.1982г., издаден от главен архитект на СНС се установява, че през 1975г. етажната собственост от [населено място], [улица]е построила жилища в тавански етаж в сградата, които са узаконени. С договор за замяна на държавен недвижим имот с имот собственост на граждани от 10.03.1989г., И. И. и Й. Ц. прехвърлят на държавата недвижим имот, находящ се на [улица]в кв. Дървеница с избено помещение, 1/3 ид. ч. от общите части на сградата и 1/12 ид. ч. от дворното място. С договор за замяна на държавен (ведомствен) недвижим имот с имот собственост на граждани от 30.08.1990г., праводателите на праводателите на ищците получават апартамент във вх. 1 на [улица]с площ от 79, 20 кв. м., с избено помещение, таванско помещение- няма, и с 33,33% от идеалните части от правото на строеж върху държавна земя. От заключението на приетата СТЕ, кредитирано от съда като неоспорено от страните, се установява, че в процесната сграда има четвърти тавански етаж, за който има издаден акт за узаконяване №40 от 13.01.1982г. Процесният имот бил в завършен вид. Таванският етаж на сградата отговарял на проекта- заснемане за узаконяване, одобрен на 21.07.1982г., приложен по делото, съгласно който на таванския /четвърти/ етаж в сградата е предвидено едно жилище, състоящо се от дневна, преходна стая, кухня, столова, баня с тоалетна и тоалетна, два балкона, един на кухнята и един пред дневната и коридора. Установява се също така, че в процесната сграда достъпът до покрива се осъществява през стълбищната клетка на сградата, като стълбището е продължено от таванския етаж към покрива. Установява се също така, че таванският етаж е узаконен като таванско жилище. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорно, че страните по делото притежават отделни етажи от жилищната сграда на [улица] [населено място], от което следва, че е учредена етажна собственост, в който случай съгласно чл. 38 ЗС стълбищата и подпокривното пространство представляват общи части на сградата, чието предназначение е да осигурят пълноценното ползване на отделните обекти в етажната собственост. Всеки от съсобствениците има право на гарантиран непосредствен достъп до тях, независимо дали те пряко обслужват неговия имот, а останалите етажни собственици са длъжни да не предприемат действия, които да затрудняват това ползване, като при неизпълнение, заинтересованият съсобственик може да защити своето вещно право с негаторния иск по чл. 109 ЗС. Въззивният съд е посочил, че спорно по делото е обстоятелството дали процесният таван е обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС. Позовавайки се на посочената разпоредба, съдът е посочил, че общите части на сграда в режим на етажна собственост, са такива по естеството си или по предназначение. Изложил е, че според разясненията в ТР №34/83г. на ОСГК на ВС, когато подпокривното пространство представлява само пространство /обем/ между последната етажна плоча и покрива, то е обща част по естеството си, но когато има нужната височина и в него могат да се изградят складови помещения, тогава е обща част по предназначение. Промяната в предназначението може да се извърши по общо съгласие на собствениците, за което не се изисква особена форма, като може да бъде дадено и мълчаливо или да следва недвусмислено от поведението им- ТР № 39/87 г. на ОСГК на ВС. Общите части по предназначение могат да преминат в самостоятелна собственост на някои от собствениците или на трети лица, а също и да се придобиват по давност. Предвид тези разяснения, въззивният съд е посочил, че в настоящия случай подпокривното пространство е било от втория вид, чието предназначение е променено от Б. П., и доколкото няма данни към момента на преустройството другият собственик в жилищната сграда - И. И. да се е противопоставял, е направен извод, че промяната в предназначението на таванския етаж е станало със съгласието на двамата собственици на обекти в жилищната сграда в режим на етажна собственост. Предвид което за основателно е прието своевременно направеното с отговора на исковата молба от ответника И. П. и от неговия наследодател Б. П. възражение за придобиване по давност на процесното подпокривното пространството /таван/, представляващ обща част по предназначение, тъй като от разпитаните свидетели е установено, че от изграждането на жилището в таванския етаж на сградата от началото на 70-те години на миналия век, респективно от издаването на 23.07.1982г. на акта за узаконяване на жилището в таванския етаж, това жилище в таванския етаж на сградата е владяно и ползвано първоначално от Б. П., а впоследствие и от ответника И. П., без да има спорове с останалите собственици в сградата. Прието е, че в продължение на повече от 40 години, считано от узаконяването на жилището в процесния тавански етаж с акт за узаконяване от 23.07.1982г., ответниците са осъществявали фактическа власт върху процесното таванско помещение, със съзнанието на собственици и демонстрирайки поведение на такива. Доколкото след промяна на предназначението му чрез обособеното в него жилище, таванският етаж е престанал да бъде обща част на сградата, то не е имало пречка да бъде придобито по давност от ответниците. Въззивният съд е посочил, че спорният таван, разположен в подпокривното пространство на процесната жилищна сграда не е обща част на сградата, поради което и правата на ищците върху общите части не се разпростират върху него. С оглед на което като неоснователен е отхвърлил предявеният иск по чл. 109 ЗС. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. По първия поставен въпрос не се установява наличието на общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК във връзка с разясненията, съдържащи се в ТР № 1/19.02.2010г. по т. дело №1/2009г., тъй като по същия съдът не е формирал решаващата си воля. Въззивният съд никъде в мотивите си не е приел, че се касае за имот общинска собственост, поради което поставеният в тази връзка въпрос е извън предмета на спора. Напротив, след съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, съдът е направил извод, че общите по предназначение части /в каквато се е превърнало процесното помещение след обособяването му в жилище от началото на 70-те години на миналия век, респективно от издаването на 23.07.1982г. на акта за узаконяване на жилището в таванския етаж/ могат да преминат в самостоятелна собственост на някои от собствениците, вкл. да се придобиват по давност, поради което е счел за основателно възражението на ответниците в тази насока. Несъгласието на ищците с този извод на съда касае правилността на решението, което не може да бъде обсъждано в този етап на производството, в което се преценява само наличието на основанията за допускане на касационно обжалване. По така формулирания въпрос освен, че не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, не се констатира и противоречие с цитираното от касаторите решение №251/27.12.2012г. по гр. дело № 429/2012г., тъй като в него са развити съображения относно /не/възможността да се придобие по давност недвижим имот- частна общинска собственост, каквото процесното таванско помещение не. Не се установява и основанието по т.3 от чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като за да е налице същото според разясненията, съдържащи се в т. 4 на ТР №1/19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г., следва да се посочи текст на законова разпоредба, както и аргументирано изложение на съображенията, че повдигнатият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквито мотиви и аргументи в касационната жалба липсват. Не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика във връзка с втория поставен въпрос. Не се установява въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с цитираното от касатора тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК, в което се посочва, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Напротив, именно в съответствие с тези разяснения и множество съдебни решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. и на експертизата и свидетелските показания, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба. След като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, е обсъдил същите като е развил съображения кои факти намира за установени в контекста на въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактически констатации и правни изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. В заключение следва да се посочи, че по тези въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Не се установява и очевидна неправилност на решението, тъй като това е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, събрани по делото по отделно и в тяхната цялост, вкл. във връзка с приетите по делото заключение на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общо приложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, на ответниците, направили такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 2500 лева, определен съобразно представеното пълномощно. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.