Определение № 1693 от 01.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1218/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 12422/23.12.2024 г. на община Поморие, представлявана от кмета И. А., подадена чрез адвокат В. Ч., срещу въззивно решение № 210/06.11.2024 г. по в. гр. д. № 291/2024 г. на Апелативен съд - Бургас. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към подадената касационна жалба се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При липса на облигационна връзка и липса на законова трансформация на собствеността от държавна в общинска, може ли да се приеме, че упражняваната от общината фактическа власт върху държавен имот няма белезите на владение; 2. В случай че община е установила фактическа власт върху държавен имот преди повече от 30 години, като непрекъснато, необезпокоявано, явно и несъмнено стопанисва, облагородява укрепва и отдава под наем този имот и приходите от наема остават в полза на общинския бюджет, може ли да се приеме, че единствено чрез съставяне на акт за общинска собственост на имота, общината манифестира пред държавата намерението си за своене; 3. В случай че при влизане в сила на §42 от ПЗР на ЗИДЗОбС за процесния имот липсва застроително-регулационен план и ПУП-ПРЗ, длъжен ли е съдът да приеме, че предназначението на имота е съгласно предвижданията на одобрения и действащ към този момент ТУП, с което предназначение е длъжен да бъде съобразен и бъдещият ПУП, и на базата на това предназначение да приеме изводи за трансформация на собствеността на имота от държавна в общинска; 4. Длъжен ли е съдът при несъответствие между кадастралната карта и специализираната карта, съгласно което в част от имота има наличие на пясъчни дюни, да даде указания на страните, с оглед доказването на този факт, или да назначи служебно съдебно-техническа експертиза, чрез която да се установи безспорно съществуват ли дюни в имота, тяхната площ и граници; 5. При спор за собственост между община и държавата, приема ли се наличието на дюни за правнорелевантен факт, свързан с приложение на императивни изисквания на закона, за които съдът следи служебно; 6. В случай че в част от имота е безспорно установено наличие на дюни, следва ли да се приеме, че целият имот представлява публична държавна собственост. Ответникът по касационната жалба - Българската държава, представляван от областния управител М. Н., чрез юрисконсулт Р. К.-И., е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основанията за допускане на решението до касация, като оспорва жалбата и по същество. Претендира съдебни разноски – възнаграждение за юрисконсулт. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 120/25.04.2024 г. по т. д. № 243/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, с което на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на община Поморие, че Българската държава е собственик на поземлен имот с идентификатор *** и поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място] и общината е осъдена да предаде на ищеца владението върху тях. Въззивният съд е приел за установено, че до влизането в сила на Конституцията на Република България - 13.07.1991 г., процесните имоти са били държавна собственост, тъй като преди това общинска собственост не е съществувала. В чл.140 КРБ е прогласено, че общината има право на своя собственост, която използва в интерес на териториалната общност. Този принцип е доразвит с §6 и §7 от ПЗР на ЗМСМА, в сила от 17.09.1991г., като законодателят посочва лимитативно всички имущества, които по силата на закона стават общинска собственост, както и кои държавни имоти преминават в собственост на общините по силата на същия закон. В чл.2 на ЗОС, в редакциите му от 01.06. 1996г до 2004г., са изброени всички имоти вещи, които са общинска собственост. С §42 на ПЗР на ЗОС /ред.1999г./ е прието, че застроените и незастроени парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизане в сила на закона подробни устройствени планове, преминават в собственост на общините. За проверка на твърдението, че община Поморие е придобила процесните имоти на основание § 7 от ПЗР на ЗМСМА или на основание чл. 2, т. 2 ЗОбС, вр. § 42 от ЗИДЗОбС от 1991 г., съдът е анализирал градоустройствения статут на двата поземлени имота, считано от влизане в сила на ЗМСМА. От техническа експертиза е приел, че към 1954 г. и 1968 г. имотите са били извън обхвата на кадастралните и регулационни планове. Те са представлявали пясъчна ивица /пясъчна коса/, разделяща Черно море от Поморийското езеро. Местността „К.“ е на север от местността „М. е.“, но се застъпват в района на военно-почивния санаториум. От допълнителната експертиза е прието, че регулационният план от 1968 г. е засегнал южната част на имота с идентификатор ***, която обаче не е включена в кадастралния план. В него е предвиден парцел I, с отреждане: „резерва курортно-комплексно застрояване“, за който обаче не е начертана северна граница. Имотът с идентификатор *** не е засегнат в нито един от посочените регулационни планове. За първи път имотите са включени в регулационните граници на града с ПУП-ПР за кв. 249 от 2003 г., предвидени за УПИ *-*, с отреждане: „за курортно строителство“. Отбелязано е, че имот с идентификатор *** съответства на имот с пл. № *, а имот с идентификатор *** - на имот с пл. № *. Със заповед от 1997 г. на кмета на община Поморие е одобрен ТУП, според предвижданията на който двата процесни поземлени имота са отредени за „територии за обществени сгради и центрове“. Съдът е изложил съображения, че за да преминанат в собственост на общината на основание §42 от ПЗР на ЗИДЗОбС, процесните имоти трябва да имали статут на частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство или за обществени и благоустройствени мероприятия на общината по предвижданията на подробния градоустройствен план към датата на влизане в сила на закона. Прието е, че в случая относими са не предвижданията на териториално-устройствения план, одобрен през 1997 г., а тези на застроително-регулационния план /при действието на ЗТСУ/ и на подробния устройствен план /ПУП-ПРЗ при действието на ЗУТ/ на гр. Поморие. С тях предвижданията и мероприятията за устройството на конкретна територия се определят в окончателна форма. Одобреният през 1997г. ТУП не е релевантен за установяване на настъпила трансформация на собствеността от държавна в общинска съгласно §42 от ПЗР на ЗОС. От заключението на техническата експертиза е установено, че части от двата процесни имота попадат в територията на морския плаж. Специализираните карти на морските плажове не са съвместени с кадастралната карта въпреки събраните документи, които сочат частичното припокриване. В нея границите на имотите са нанесени по действащия ПУП, поради което е налице застъпване с морския плаж в североизточната им част с 48 кв.м. за имот с идентификатор *** и около 480 кв.м. за имот с идентификатор ***. При огледа на място вещото лице е констатирало, че има изградена висока ограда, която отделя пясъчната ивица към морето от имотите, които са по пясъчната коса. Съдът е посочил, че съгласно чл. 18, ал. 1 КРБ морските плажове са изключителна държавна собственост, а според чл. 2 ЗДС обектите, изключителна държавна собственост, са публична държавна собственост. Изрично в чл. 6, ал. 1 ЗУЧК е уредено, че към територията на морския плаж се включват и пясъчните дюни, разположени непосредствено зад плажната ивица или попадащи върху морски плаж. Съгласно чл. 6, ал. 4, т. 1 и т. 4 ЗУЧК морските плажове и пясъчните дюни са публична държавна собственост, която не може да бъде обявена за частна. Направен е извод, че части от двата имота попадат в територия на морски плаж и образуваните пясъчни дюни, поради което независимо от отреждането им с ПУП „за курортен хотел, почивен дом“ и неотразяването им в кадастралната карта, те са публична държавна собственост. Не е налице и другата предпоставка за трансформация на собствеността върху имотите от държавна в общинска, а именно – имотите да са частна държавна собственост. По евентуално поддържаното основание от община Поморие за придобиване на правото на собственост - §7 от ПЗР на ЗМСМА /ред. ДВ, бр. 49/1995 г./, съдът е посочил, че е необходимо провеждането на отчуждително производство, за каквото не са събрани доказателства да е реализирано. За неоснователно е преценено и поддържаното възражение за придобиване на имотите от общината въз основа на изтекла придобивна давност. Посочено е, че съгласно чл. 86 ЗС е налице забрана за придобиване на давност на имоти, които са публична държавна собственост, а доколкото частично процесните имоти попадат в територия на морски плаж, те са приети именно за публична държавна собственост. Съдът е допълнил, че дори да се приеме, че УПИ * в кв. 249, отреден за двата процесни имота, е частна държавна собственост и осъществяваното от общината владение е противопоставимо на Българската държава, то не са осъществени предпоставките от фактическия състав на придобивната давност. При наличие на правно основание за упражняване на фактическа власт върху имот към момента на установяването й, презумпцията по чл. 69 ЗС следва да се счита за оборена. Съгласно чл. 58, ал. 4 и ал. 5 ЗОбС за имоти, които са били държавна собственост и са станали общинска собственост по силата на правна сделка или по силата на закон, се съставя акт за общинска собственост след отписване на имота от актовите книги на държавната собственост по реда на ЗДС. В хипотезата на незаконосъобразно актуване на държавен имот като общинска собственост, актът се отменя от областния управител, а споровете за материално право се решават по съдебен ред. Съобразно чл.81 ЗДС държавните органи и кметовете на общини имат задължение да оказват на службите „Държавни имоти“ необходимото съдействие за опазването на имотите – държавна собственост. Упражняваната от общината фактическа власт върху държавен имот принципно няма белези на владение, а на държане. В случая за начален момент на владение може да се приеме манифестирането от община Поморие с конкретни действия на намерението да владее имота като свой – издаването на АЧОС. Безспорно е, че още преди 1991 г. е имало поставени временни постройки – бунгала, ползвани като почивни бази на различни държавни предприятия, без предоставени вещни права върху земята. Отдаването под наем на бунгалата обаче не представлява действие, с което общината е обективирала намерението си за своене на държавните имоти. Съдът е посочил, че няма и данни общината да е уведомила областния управител на [населено място], че отдава под наем части от тези имоти, нито да са вписани договори за наем. Като краен извод е прието, че началната дата, от която общината е установила владение е датата на съставяне на актовете за частна общинска собственост – 13.06.2012 г. за поземлен имот с идентификатор *** и 07.08.2018 г. за поземлен имот с идентификатор ***. Десетгодишният давностен срок не е изтекъл до момента на подаване на исковата молба. Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд по отношение на действието на § 1, ал. 1 ЗИД на ЗС, чиято противоконституционност е обявена с решение № 3 от 24.02.2022 г. по к.д. №16/2021 г. на КС на РБ. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият и вторият въпроси, касаещи предпоставките за установяване на владение от общината спрямо процесните имоти, не предпоставят допускане на касационно обжалване, тъй като са по съществото на спора и отразяват оплакванията на страната по правилността на въззивното решение. В установената практика на ВКС /решение № 55/24.07.2018 г. по гр.д. № 2517/2017 г., II г.о./ е прието, че елементите на давностното владение - упражняването на фактическата власт и намерението за своене, могат да бъдат осъществени от общината като юридическо лице чрез обективирането им в актовете и действията на кмета, като орган на изпълнителната власт, или на упълномощени от него лица в обема на правомощията му по закон, а установяването им с оглед предприетата защита при възникналия спор за собствеността е допустимо да се осъществи с всички относими и допустими доказателства. В случая въззивният съд е приел, че процесните имоти са публична държавна собственост, поради което е налице забрана за придобиването им по давност съгласно чл. 86 ЗС. С допълнителни мотиви е е посочил, че дори те да са частна държавна собственост, то упражняваната от община фактическа власт до актуването им като общинска собственост е имала характер на държане, доколкото към момента на установяването й е било налице правно основание за нейното упражняване. Ето защо, съобразно посочената практика, за преобръщане на държането във владение е било необходимо обективиране на елементите на давностното владение /corpus и animus/ в акт на кмета или упълномощени от него лица, което е станало с издаването на актове за частна общинска собственост. Посочената от касатора практика на ВКС е неприложима към случая. Решение № 180/2024г. по гр.д.№ 1173/2023г. касае хипотеза на владение, когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание /т.нар.завладяване/, каквато хипотеза не е приета в разглеждания случай. Така, както е формулиран третият въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Той не може да се приеме като правен въпрос. Задава се хипотетично - след като при влизане в сила на §42 от ПЗР на ЗИДЗОбС за процесния имот липсва застроително-регулационен план и ПУП-ПРЗ, длъжен ли е съдът да приеме, че предназначението на имота е съгласно предвижданията на одобрения и действащ към този момент ТУП, с което предназначение е длъжен да бъде съобразен и бъдещият ПУП, и на базата на това предназначение да приеме изводи за трансформация на собствеността на имота от държавна в общинска. Както бе посочено, в решаващите си изводи съдът е приел, че процесните имоти са публична държавна собственост, а съгласно § 42 от ПЗР на ЗОбС в собственост на общините преминават само застроените и незастроените парцели, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към 1999 г. подробни градоустройствени планове, които са частна държавна собственост. Въпросът дали при липса на одобрен ЗРП към датата на влизане в сила на разпоредбата на §42 ПЗР на ЗОбС следва да се вземат предвид предвижданията на общия ТУП, не е включен в мотивите на съда като релевантен за крайния изход на спора. По четвърти, пети, шести въпроси не следва да се допусне касационно обжалване, тъй като съгласно т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Касаторът не сочи отказ на съда за негови доказателствени искания., а необоснованост на приетите изводи. В случая по делото са изслушани две експертизи и са приети множество писмени доказателствени средства, поради което визираните в посоченото тълкувателно решение предпоставки, при които въззивният съд е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, не са били налице. От заключенията на експертизите съдът е приел, че части от имотите са заети от морския плаж, а останалата част е разположена върху пясъчна коса, която представлява ивица земя между морския бряг и Поморийското езеро, което съгласно чл. 6, ал. 4, т. 3 ЗУЧК представлява публична държавна собственост, която не може да бъде обявена за частна. Съдът е приел, че процесните имоти попадат в обхвата на крайбрежната плажна ивица и не могат да бъдат трансформирани в общинска собственост. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация – Българската държава следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 81 ГПК и чл. 5 ЗВЕРБ в размер на 102, 26 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.