Определение № 4190 от 19.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2054/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по три касационни жалби срещу решение №810/23.06.2022г., постановено по [населено място] №650/2021г. по описа на ВОС, с което е отменено решение №2994 от 09.07.2020г., постановено по [населено място] №11222 по описа за 2018 г. на ВРС, като е въззивният съд е: 1. Приел за установено в отношенията между И. Н. П. ЕГН [ЕГН] и В. С. О. ЕГН [ЕГН], че ищцата е собственик на 1/2 идеална част от апартамент №1, адрес: [населено място], [улица], ет.2, с идентификатор [№], целият с площ от 59,63 кв.м, ведно с прилежащата изба №5 с площ от 6,85кв.м., и ведно с 7,0630% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж, като е осъдил В. С. О. ЕГН [ЕГН] да предаде посочените идеални части на ищцата на основание чл. 108 от ЗС; допуснал е И. Н. П. ЕГН [ЕГН] да изкупи на основание чл.33, ал.2 ЗС продадената от съсобственика Д. Е. Е. ЕГН [ЕГН] на В. С. О. ЕГН [ЕГН] по договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 149, том І, рег. №3250, н.д.№146 от 24.08.2017г. 1/2 идеална част от същия недвижим имот за действително уговорената продажна цена - сумата от 30 000, която И. Н. П. следва да заплати на В. С. О. ЕГН [ЕГН] в едномесечен срок от влизане на решението в сила; 2. Приел е за установено в отношенията между И. Н. П. ЕГН [ЕГН] и В. Б. К. ЕГН [ЕГН], че ищцата е собственик на 1/2 идеална част от апартамент №3, адрес: [населено място], [улица], ет.2, с идентификатор [№], целият с площ от 61,69 кв.м, ведно с прилежащата изба №8 с площ от 7,15 кв.м. и 7,6012 % от общите части на сградата и от правото на строеж, като е осъдил В. Б. К. ЕГН [ЕГН] да предаде посочените идеални части на ищцата на основание чл. 108 от ЗС; допуснал е И. Н. П. ЕГН [ЕГН] да изкупи на основание чл.33, ал.2 ЗС продадената от съсобственика Д. Е. Е. ЕГН [ЕГН] на В. Б. К. ЕГН [ЕГН] по договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 11, том ІІ, рег.№ 4056, н.д.№203 от 02.12.2014г. 1/2 ид. част от същия недвижим имот за действително уговорената продажна цена - сумата от 16 750 евро, която И. Н. П. ЕГН [ЕГН] следва да заплати на В. Б. К. ЕГН [ЕГН] в едномесечен срок от влизане на решението в сила; 3. Приел за установено по отношение на Т. Х. Т. ЕГН [ЕГН] и Т. Неделчев Т. ЕГН [ЕГН], че ищцата И. Н. П. ЕГН [ЕГН] е собственик на 1/4 идеална част от гараж №3, находящ се в [населено място], [улица], идентификатор [№], целият с площ от 36,80 кв.м, ведно с 4,2596% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, като Т. Х. Т. ЕГН [ЕГН] и Т. Неделчев Т. ЕГН [ЕГН] са осъдени да предадат посочените идеални части на ищцата на основание чл. 108 от ЗС; допуснато е И. Н. П. ЕГН [ЕГН] да изкупи на основание чл. 33, ал. 2 от ЗС продадената от съсобственика Д. Е. Е. ЕГН [ЕГН] на Т. Х. Т. ЕГН [ЕГН] същия обект за действително уговорената продажна цена - сумата от 2 500 евро, която И. Н. П. ЕГН [ЕГН] следва да заплати на Т. Х. Т. ЕГН [ЕГН] и Т. Неделчев Т. ЕГН [ЕГН] в едномесечен срок от влизане в сила на решението. Постъпила е касационна жалба от В. Б. К., ЕГН [ЕГН], срещу посоченото решение в частта му, с която въззивният съд е приел по отношение на нея, че ищцата И. П. е собственик на 1/2 ид.ч. от апартамент №3, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, като е осъдена да предаде посочените ид.части на ищцата, на осн. чл.108 от ЗС, и е допуснато ищцата да изкупи на осн. чл.33, ал.2 от ЗС продадената от бившия й съпруг Д. Е. 1/2 ид.ч. от същия имот за посочената в нот.акт продажна цена, като решението е постановено при участието на Д. Е. трето лице-помагач на страната на ответника В. К.. Според жалбоподателката решението е неправилно, незаконосъобразно, постановено при погрешно анализиране на доказателствата, неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон и съдопроизводствените правила, в противоречие със съдебната практика и е необосновано, поради което следва да бъде отменено при условията на чл.293, ал.2 ГПК. Счита, че са налице основания за допускане на касационното му обжалване на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2, вр. с чл. 281, т.З ГПК, т.к. въззивният съд е постановил решение, с което се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, като решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и е необосновано. Правните въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, са свързани с установяване начина на придобиване право на строеж за процесния имот от третото лице помагач -Д. Е.-праводател на касатора В. К. във връзка с договора за строителство, и придобит ли е същият в СИО; разрешени ли са окончателно имуществените отношения между бившите съпрузи със споразумението между тях по чл.51 от СК, одобрено от бракоразводния съд по гр. дело №12301/2010г. на ВРС; предявен ли е настоящият иск в преклузивния срок по чл.33, ал.2 ЗС. Счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по следните въпроси: Допуснал ли е съдът нарушение, като е приел за установено, че Д. Е. /бивш съпруг на ищцата/ е придобил правото на строеж върху процесния апартамент по възмезден начин в режим на СИО?; Установил ли е по възражението на ответниците, симулация на сделката /продажба право на строеж за ап.3 в [населено място], [улица]/10.09.2005г. на АВп. по отношение на продажната цена и установено ли е плащане на такава? Установява ли се от договора за строителство, че процесният апартамент се придобива от Д.Е. срещу прехвърляне на ид.ч. от земята в полза на строителя?; Установява ли се от представените от ищцата фактури, които не носят подпис на бившия й съпруг Д. Е., че същият е извършвал плащане за строителство на процесния апартамент и установява ли се придобиване на имота по възмезден начин?; С постигнатото между бившите съпрузи /ищцата и третото лице помагач - Д. Е./ споразумение по чл.51 от СК, одобрено от бракоразводния съд по гр.д. №12301/2010г. на ВРС, с което е прекратен брака, следва ли да се приеме, че ищцата изрично е декларирала, липса на съсобственост и заявила, че няма неуредени имуществени отношения, в т.см. признала ли е, че не притежава ид.ч. в съсобственост с бившия си съпруг имоти, знаейки, че същите са получени безвъзмездно от него в обезщетение срещу друг негов личен имот?; Допуснал ли е съдът нарушение на материалния закон и процесуалните правила, като е приел за установен момента на узнаване от ищцата на увреждащата сделка, само въз основа на показания на водени от нея свидетели, близки и родственици, и ценил ли е показанията им при условията на чл.172 ГПК?; Може ли да се приеме, при противоречия на доказателствата и предвид вписването на сделките в имотния регистър и публичния характер на същия, че е установена безспорно датата на узнаване за увреждащата сделка?; Може ли да се приеме, че процесният имот евентуално е придобит по давност от продавача Д. Е., изтекла в негова полза за периода от въвеждане сграда в експлоатация 08.02.2007г. до продажбата на В. К. на 02.12.2014г., и на това основание иска се явява неоснователен?; Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни? /Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС - т.19, и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о./. Жалбоподателката твърди, че погрешно съдът е приел, че договорът за учредяване право на строеж на Д. Е. е възмезден, като той е заплатил цена за строителството. Излага, че н езаконосъобразно и неправилно съдът не е взел предвид и не е обсъдил в мотивите си споразумението между бившите съпрузи по бракоразводно дело №12301/2010г. на ВРС, с което са заявили, че не е налице съсобственост между тях и “нямат претенции от имуществен характер”. При наличието на споразумение по чл.51 СК чиято валидност не е оборена, и в което бившите съпрузи са декларирали, че нямат неуредени имуществени отношения, е недопустимо в последващ исков процес да се установява съсобственост, въпросът е сходен с предявяване на иск за определяне на по-голям дял /определение № 572/3.06.2010 г. по гр. дело № 178/2010 г., II г.о., решение № 237/27.06.2011 г. по гр. дело № 931/2010 г., I г.о., определение № 531/29.09.2015 г. по ч. гр. дело № 4241/2015 г., III г.о./. Като не е обсъдил фактите и доказателствата по делото и не се е произнесъл мотивирано по възраженията на ответника /касатор/, въззивният съд е провел формално въззивно производство и е постановил неправилен и явно несправедлив съдебен акт, поради което на основание чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено. Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по касационната жалба- И. Н. П., чрез адв. С. К. оспорва същата като твърди, че не са налице нито общите, нито допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване. Твърди, че поставените в изложението въпроси са свързани с правилността на решението, а не с основанията за допускане до касационно обжалване, тъй като се отнасят до установените факти и направените въз основа на тях правни изводи. Същите не съставляват материално правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, а касаят правилността на съдебния акт. Не е посочено и на кои решения на ВКС така поставените въпроси противоречат, за да се допуснат до разглеждане и да се решат в съответствие с практиката. Счита, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Развити са и подробни съображения за правилността, обосноваността и законосъобразността на обжалваното решение. Постъпила е и касационна жалба от Т. Х. Т., с ЕГН [ЕГН], и Т. Неделчев Т. с ЕГН [ЕГН], и от В. С. О. с ЕГН [ЕГН] срещу Решение №810 от 23.06.2022г. постановено по въззивно гражданско дело № 20213100500650 на ВОС, в частта, в която предявените срещу тях искове с правно осн. чл. 108 ЗС и чл. 33, ал.2 ЗС са уважени като твърдят, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и явна необоснованост, на основание чл. 281, т. 3 от ГПК. Молят да бъде отменено, а на негово място – постановено ново по същество, или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Твърди се, че обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. ВОС неправилно и в противоречие със практиката на ВКС/вкл. и задължителна такава/ е приложил нормата на чл. 272 от ГПК, тъй като процесуалната възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция е само в случаите, когато ПОТВЪРЖДАВА нейното решение, при което не се дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. В този смисъл е Решение №141 от 04.01.2021 г. по гр. д. №478/2020г. на ВКС, 1-во ГО. В нарушение на съдопроизводствените правила ВОС, позовавайки се на чл. 272 от ГПК, и въпреки, че е отменил, а не е потвърдил първоинстанционното решение, е препратил към „частта от мотивите /на първоинстанционния съд/ досежно фактическата обстановка”, след като необосновано е приел, че „страните нямат наведени доводи, че тя е неправилно установена”. Формулирани са следните п роцесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК: 1.1. „Допустимо ли е въззивният съд да прилага нормата на чл. 272 ГПК, когото отменя първоинстанционното решение, и то след като неправилно е приел, че страните нямат наведени доводи за неправилно установена фактическа обстановка от първоинстанционния съд?” - касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК; 1.2. „За дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора” - касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.З от ГПК. Излага се, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон - неправилно прилагане на чл. 108 от ЗС и на чл. 21 от СК. Формулирани са и следните материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК: 2.1. „Оборена ли е презумпцията на чл.21, ал.1 от СК, ако постройката в имот, лична собственост на единия съпруг е построена по време на брака, но не със семейни средства, а със средства и дейност на трето лице в изпълнение на други договорни отношения между третото лице и съпруга, на когото е земята? ” като се твърди, че въпросът е решен в противоречие със съдебната практика, обективирана в ТР № 4/14.04.2019 г. по ТД № 4/2019 г. на ОСГК на ВКС и в Решение № 288 от 30.03.2010 г. по гр.д. № 411/2009 г. на ВКС. Единственият начин да бъде оборена презумпцията за съвместен принос по чл. 21 СК е да се докаже, че процесната сграда е била изградена единствено и само с лични средства и труд на единия съпруг и поземленият имот, върху който е построена е лична собственост само на единия съпруг. В Решение № 288 от 30.03.2010 г. по гр.д. № 411/2009 г. ВКС е възприел схващането, че съвместният принос е изключен, когато реализирането на сграда в имот индивидуална собственост на единия съпруг макар и по време на брака е станало със средства и дейност на трето лице в изпълнение на други договорни отношения със съпруга, на когото е земята; 2.2 „За правното значение на споразумението по чл. 51 СК, в което освен задължителното съдържание по закон се заявява още, че страните „уреждат окончателно и напълно отношенията си във връзка с прекратяване на брака и нямат взаимни претенции от имуществен характер”, какви са имуществените последици от това споразумение и отражението му в отношенията между страните? ” Считат, че въпросът е решен в противоречие със съдебната практика, обективирана в ТР № 60/1987г по гр.д № 31/87г на ОСГК, както и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения №269/2009 по гр. дело № 422/2009 г. и реш. №124/2010 по гр. дело № 792/2009 г. на II г. о на ВКС, обобщени в Определение № 329 от 28.03.2016 г. по гр. д. № 783 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение. В посочените решения се разяснява, че споразумението има характер на договор, а договорите имат предмет, в случая уреждане на обусловените от брачната връзка лични и имуществени правоотношения след развода. Поради това заявлението за изчерпателност и липса на претенции засяга единствено тези правоотношения, но не и права и задължения, произтекли от сключени между бившите съпрузи сделки по смисъла на чл. 25 СК, освен при изрично съдържание на споразумението в тази връзка. Твърди се, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно и поради вътрешнопротиворечиви мотиви, и поради противоречие между доказателствата и установените факти. Въззивният съд необосновано, в противоречие със съдебната практика, и в нарушение на материалния и процесуалния закон, се е произнесъл по посочените по - горе четири въпроса, които са съществени за изхода на настоящия съдебен спор. Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по касационната жалба- И. Н. П., чрез адв. К. оспорва същата като твърди, че не са налице нито общите, нито допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване. Счита, че въззивният съд е изложил собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение и е обсъдил доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с оплакванията на въззивниците, настоящи касатори, поради което е изпълнил процесуалното си задължение по чл. 272 ГПК и посоченият първи процесуален въпрос не съставлява основание за допускане на въззивното решение до касация. Счита също, че съдът е бил длъжен да обсъди само онези твърдения и възражения на страните, които се отнасят до основните факти по делото и да прецени доводите им, но не всички доводи, а само съществените, които биха имали значение за правилното решаване на делото. Въпросът дали имотите са придобити в резултат на съвместен принос не е от значение за изхода на спора по отношение на касаторите, поради което не следва да бъде разглеждан въобще. В тази връзка въззивният съд правилно е посочил, че възраженията на ответниците, че Д. Е. е придобил както дворното място, така и построените в него имоти на лично основание - дарение и суперфиция - за която не са влагани парични средства със семеен произход и липсва принос на ищцата в придобиването на имотите, са недопустими за настоящите касатори, тъй като тези възражения са лични и могат да бъдат въвеждани само и единствено от бившия съпруг. Твърди се, че въззивният съд е разгледал всички събрани доказателства поотделно и в съвкупност, във взаимна връзка и след като е посочил, че едно доказателство се допълва от друго е постановил правния си извод за възмездно учредено право на строеж върху процесните имоти по време на брака между И. П. и Д. Е., предвид което същите са станали СИО. В заключение се излага, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като нито един от поставените въпроси не е обусловил решаващите изводи на съда. Постъпила е и касационна жалба от Д. Е. Е., чрез адв. Н. Ж., в която се твърди, че обжалваното решение е неправилно, като при постановяването му е допуснато неправилно тълкуване и прилагане на материалния и процесуалния закон. Съдът не е изследвал хронологично и в тяхната съвкупност правоотношенията на страните по всички сключени договори, представени по делото и имащи отношение към претендираните права, като не е изяснил правилно нито характера, нито настъпилите от тях последици. Правните изводи на съда не кореспондират с фактическата обстановка. Жалбоподателят счита, че са налице основанията на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, тъй като въззивният съд в грубо нарушение на правилата на формалната логика и в логическо противоречие с обсъдените доказателства, е направил извод в обратния смисъл, а именно, че Д. Е. е получил срещу заплащане фактическото изграждане на жилищата и идеалната част от гаража. Също така е очевидно невъзможно едновременно да са верни и правилни взаимно изключващите се изводи, от една страна, че сградата и процесните обекти в нея са построени от „Ж.“ ЕООД срещу прехвърлените идеални части от дворното място, а от друга страна, че сградата и тези обекти са построени срещу заплащане от Д. Е.. Това грубо логическо противоречие в мотивите на въззивното решение се установява само от прочита на мотивите на съдебния акт и представлява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касаторът счита, че са налице и основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В решението си, въззивният съд само изброява част от фактите и доказателствата, като правните изводи, които прави са бланкетни и схематични и не съдържат конкретни и ясни мотиви защо са направени, както и не са посочени конкретните доказателства, на които тези изводи се основават и защо. Като е допуснал да изложи правни изводи, без мотивирана преценка на всички относими към тях доводи и възражения на страните и представени доказателства, съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС (Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС - т. 19; Решение на ВКС № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 на ВКС, II т. о. и др.) по процесуалноправния въпрос за съдържанието на мотивите към съдебното решение и е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Предвид направените от ответника възражения за оборване на презумпцията по чл. 19, ал. 3 от СК (1985 г.) и необходимостта от изследване на произхода на средствата за придобиването на процесните недвижими имоти, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за преценката на доказателствата при разрешаване на спора за произхода на вложените средства в придобиване на имущество по време на брака. Излага се, че в решение №347 от 15.10.2012 г. по гр. д. № 1071/2011 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че при преценката дали имотът е придобит в режим на СИО или като лично имущество, следва винаги да се обсъдят всички обстоятелства по делото. Изводът за наличие или липса на преобразуване на лично имущество може да бъде направен само след пълно изследване произхода на вложените парични средства. Ако има извънбрачни такива, то следва да се установи какъв е техният паричен еквивалент относно стойността на придобитото по време на брака имущество. Същото е възприето и в решение №62 от 08.05.2018 г. по гр.д. № 1840/2017 г. на ВКС, I г.о. и др. Въззивният съд не се е съобразил с посочената практика на ВКС, поради което са налице условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се също, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за възникването на СИО по отношение на процесните имоти и в следствие на посочения придобивен способ, в противоречие с практиката на съда - т. III от ППВС № 5 на ВС от 1972 г. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правно осн. Чл. 108 и чл. 33, ал.2 ЗС. Ищцата И. П. твърди, че се намирала в брак с Д. Е. от 1989г. до 18.12.2010г., когато бил прекратен с развод с решение на ВРС по [населено място] №12301/2010г. Излага, че Д. Е. бил собственик по дарение на Ѕ ид. части от дворно място пл.№ 4689 в кв.1133 по плана на [населено място], 16-ти подрайон, на [улица], цялото с площ от 412 кв.м. С изявление, обективирано в нотариален акт за учредяване на право на строеж №146, дело № 17197/2005г. на Служба по вписвания - В., съсобственикът „Ж.“ ЕООД учредил възмездно в полза на Д. Е. право на строеж върху посоченото дворно място, съставляващо УПИ III-564, идентичен с имот № 1133, за следните обекти в бъдещата сграда: Ѕ идеална част от гараж №3, находящ се на първи етаж от жилищната сграда с площ от 36,80 кв.м, както и 4,2596 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, равняващи се на 6,97кв.м за сумата от 72,05 лева, като след построяването на сградата описаният имот е идентичен със самостоятелен обект в нея с идентификатор № [№], съставляващ гараж с площ от 36,80 кв.м, разположен на етаж едно от сграда № 5, находяща се в [населено място], [улица], както и 4,2596 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, равняващи се на 6,97 кв.м; на апартамент №1, находящ се на втори етаж от жилищната сграда с площ от 59,63 кв.м, ведно с прилежащата изба № 5 с площ от 6,85 кв.м, както и 7,0630 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж равняващи се на 11,56 кв.м за сумата от 325,50 лева, като след построяването на сградата, описаният имот е идентичен със самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], съставляващ апартамент № 1 с площ от 59,63 кв.м, разположен на етаж втори от жилищна сграда № 5, находяща се на същия адрес; на апартамент № 3, находящ се на втори етаж от жилищната сграда с площ от 61,69 кв.м, както и 7,6012 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, равняващи се на 12,44 кв.м за сумата от 337 лева, като след построяването на сградата, описаният имот е идентичен със самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], съставляващ апартамент №3 с площ от 61,69 кв.м, на втори етаж от жилищна сграда №5, находяща се на същия адрес. Ищцата твърди, че Д. Е. е придобил правото на строеж върху описаните имоти възмездно по време на брака им, поради което това право е станало съпружеска имуществена общност /СИО/, като сградата е била построена в груб строеж в края на 2006г. и е била въведена в експлоатация на 08.02.2007г. Твърди, че след прекратяване на брака им между тях е възникнала обикновена съсобственост върху построените имоти при равни квоти /по Ѕ идеална част/ за ищцата и за първия ответник. За описаните недвижими имоти в новопострената жилищна сграда, Д. Е. е признат за собственик с НА № 8 от 21.11.2014 г., дело № 200/2014г. Сочи, че на 24.05.2018г. след посещение в сградата, в която процесните обекти се намират, провела разговор с ответницата Т. Х. Т., от който разбрала че Д. Е. преди години се е разпоредил с всички имоти, като продал на ответницата В. Б. К. със сделка, обективирана в НА за покупко-продажба № 11 от 02.12.2014 г., дело № 203/2014 г. апартамент №3 с идентификатор №10135.3515.7.3, за цена от 33 500 евро. С НА за продажба № 15 от 2014 г., дело № 207/2014 г., ответникът Е. продал на Т. Х. Т. собствените си Ѕ идеална част от гараж с идентификатор № [№] за цена 5 000 евро, като към момента на продажбата купувачът Т. Т. е била в брак с ответника Т. Неделчев Т.. С НА № 149 от 2017 г., дело № 146/2017 г. ответникът продал на В. С. О. апартамент №1 с идентификатор № [№] съставляващ, за сумата от 60 000 лева. Твърди се, че към момента на всяка една от разпоредителните сделки, Е. е бил собственик само на 1/2 идеална част от апартамент №1 и апартамент №3, съответно - на ј идеална част от гаража, поради което ответниците - купувачи не са станали собственици на останалите идеални части, тъй като те се нейна собственост. Излага също, че преди прехвърлянето на трите имота, Д. Е. не ѝ е предложил – в качеството ѝ на съсобственик да закупи собствените му идеални части от недвижимите имоти при условията, при които ги е прехвърлил на тримата купувачи, с което е нарушил разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ЗС. Предявява следните искове: 1. Да се признае за установено по отношение на Т. Х. Т. и Т. Неделчев Т., че И. Н. П. е собственик на 1/2 идеална част от следния недвижим имот: 1/2 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], съставляващ гараж с площ от 36,80 кв.м, разположен на етаж едно от сграда № 5, находяща се в [населено място] - [улица], ведно с прилежащите 4,2596 % идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 6,97 кв.м идеални части, както и да бъдат осъдени Т. Х. Т. и Т. Неделчев Т. да ѝ предадат владението върху 1/4 идеална части от недвижимия имот; 2/ Да се признае за установено по отношение на В. Б. К., че И. Н. П. е собственик на Ѕ идеална част от правото на собственост върху следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], находяща се в [населено място] - [улица], съставляващ апартамент № 3 разположен на етаж втори от жилищна сграда № 5, с площ от 61,69 кв.м, ведно с прилежащата изба № 8, с площ от 7,15 кв.м, както и ведно с 7,6012 % идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 12,44 кв.м, както и да бъде осъдена В. Б. К. да ѝ предаде владението върху 1/2 идеална част от недвижимия имот; 3/Да се признае за установено по отношение на В. С. О., че И. Н. П. е собственик на 1/2 идеална част от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], находяща се в [населено място], [улица], съставляващ апартамент №1 разположен на етаж втори от жилищна сграда № 5, с площ от 59,63 кв.м, ведно с прилежащата изба № 5, с площ от 6,85 кв.м, както и ведно с 7,0630 % идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 11,56 кв.м, както и да бъде осъдена В. С. О. да ѝ предаде владението върху Ѕ идеална част от недвижимия имот; 4/ Да се допусне И. Н. П. в качеството и на съсобственик да изкупи по реда на чл. 33, ал. 2 от ЗС недвижим имот- 1/2 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], съставляващ апартамент №3, чрез заместване и встъпване в правата на В. Б. К. в качеството и на купувач по извършена с НА № 11 от 02.12.2014г. при условията на сделката, а именно: за цена в размер на 29 857,20 лева; 5/ Да се допусне И. Н. П. в качеството и на съсобственик да изкупи по реда на чл. 33, ал. 2 от ЗС недвижим имот- Ѕ идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], съставляващ апартамент № 1, чрез заместване и встъпване в правата на В. С. О. в качеството и на купувач по извършена с НА № 149 от 24.08.2017 г. при условията на сделката, а именно: за цена в размер на 28 851,20 лева; 6/ Да се допусне И. Н. П. в качеството и на съсобственик да изкупи по реда на чл. 33, ал. 2 от ЗС недвижим имот- 1/4 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], съставляващ гараж с площ от 36,80 кв.м, чрез заместване и встъпване на Т. Х. Т. и Т. Неделчев Т. в правата им на купувачи по извършена с НА № 15 от 09.12.2014 г. при условията на сделката, а именно: за цена в размер на 3 239,90 лева. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК, ответниците Т. Х. Т. и Т. Неделчев Т. излагат становище за допустимост, но неоснователност на предявените срещу тях искове. Възразяват, че правото на строеж за гараж №3 е придобито от ищцата и Д. Е. в режим на СИО поради възмездност на сделката. Твърдят, че Д. Е. е придобил както дворното място, така и новопостроените в него имоти, включително Ѕ идеална част от гараж №3 на лично основание, а именно по дарение и суперфиция, за която не са влагани негови лични или със семеен произход парични средства. Правят възражение за липса на съвместен принос на ищцата в придобиването на 1/2 идеална част от гараж №3, като твърдят, че е нямало реално плащане на цената, записана в НА за учредяване право на строеж № 90 от 09.09.2005 г., а същата е записана само формално в НА. Твърдят, че сделката е била привидна – относително симулативна, която в съвкупност с други сделки са прикривали комутативен договор за прехвърляне на право на собственост и учредяване на право на строеж срещу задължение за строителство и прехвърляне на самостоятелни обекти в новопостроена сграда вместо плащане. Твърдят, че прикритата уговорка се съдържа в документ, наименован договор за възлагане и проектиране на строеж на жилищна сграда от 27.10.2004г., който обективира действителната сделка, сключена между Х. И. М. и Д. Е. Е. от една страна, наричани собственици, и „Ж.“ ЕООД, наричано предприемачстроител. Сочат, че сделката, обективирана в НА №90 от 09.09.2005 г. е привидна по отношение на нейната цена. Излагат, че към датата на подписване на договора от 27.10.2004г. собствениците на 100% от дворното място и на построената към този момент стара сграда са били съпрузите Д. Д. М. и Х. И. М., и Д. Е. Е., като последният е притежавал имота в лична собственост, а не в режим на СИО. Тримата собственици на дворното място са се съгласили да сключат сделки, които по съдържание и форма да включват съществените белези на продажбата и суперфицията, като са обективирали воля да прехвърлят на „Ж.“ ЕООД общо 100 кв.м земя от процесния имот, както и да учредят право на строеж върху същия, като с действията си са целели постигането на друга сделка – тази, която са уговорили в подписания от тях договор за възлагане и проектиране строеж на жилищна сграда от 27.10.2004г. При подписването на НА за учредяване на право на строеж в съсобствен имот №89 от 09.09.2005г., НА №90 от 09.09.2005г. и НА №91 от 09.09.2005г. собствениците не са желали да получат цената на прехвърлената от тях идеална част от недвижимия имот - предмет на продажбата и на учреденото право на строеж, а целта е била да получат насрещна собственост върху самостоятелни обекти в жилищна сграда, която дружеството се е задължило да построи за собствена сметка и със собствени средства в имота. Твърдят, че договорът за възлагане и проектиране строеж на жилищна сграда от 27.10.2004г. представлява писмен документ, изхождащ едновременно от двете страни по сделките, обективирани в НА № 64/2005 г., № 89/2005 г., № 90/2005 г. и № 91/2005 г., от който се установява действителното съглашение между страните. Прави се възражение за частична нищожност на сделката на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, обективирана в НА № 90/2005г., като привидна такава по отношение на договорената между страните продажна цена, прикриваща договор за прехвърляне на първо на собственост и учредяване право на строеж срещу задължение за строителство и прехвърляне на самостоятелни обекти в новопостроената сграда вместо плащане. Възразяват да е имало устна уговорка между ищцата и Д. Е. процесните имоти да останат в наследство на децата им. Не оспорват, че ищцата е посетила процесната сграда на 24.05.2018 г., както и че ответницата й е съдействала да влезе през входната врата, както и че при това нейно посещение са разговаряли с ищцата за продажбите. Чрез депозирания писмен отговор, ответницата В. Б. К. оспорва предявените срещу нея искове. Възразява, че е възникнала СИО по отношение на процесните имоти, като заявява, че същите са били индивидуална собственост на Д. Е. към момента на разпореждането с тях поради действителния безвъзмезден характер на сделката по учредяване на правото на строеж и поради осъществено преобразуване на лично имущество и липсата на съвместен принос при придобиването на вещното право. Твърди, че реализираното впоследствие право на строеж по НА №90/2005г. е учредено привидно, и че от поредицата от сделки е видно, че се касае за възлагане на строежа на сградата на дадено дружество и за форма на обезщетяване на собствениците с имоти в нея. Страните са били с ясното съзнание, че учредяват право на строеж на другите собственици единствено с цел да придобият насрещно еквивалетно право съобразно притежаваните от тях идеални части от имота, а не да се обогатят с определена парична сума, като отсъствието на действителното намерение води до нищожност на сделката в тази й част. В срока по чл. 131 от ГПК ответницата В. С. О. е подала писмен отговор, в който оспорва като неоснователни предявените срещу нея искове. Твърди, че Д. Е. е притежавал в индивидуална собственост бъдещите процесни сгради въз основа на НА № 90/2005 г., като ищцата не е съсобственик на процесните имоти. Възразява, че ищцата е узнала за разпоредителните сделки на 24.05.2018г., а освен това не е декларирала в [община], че е съсобственик на Ѕ идеална част от процесните имоти. Излага, че е била добросъвестен купувач към датата на сключване на сделката за покупко-продажба 24.08.2017г. Чрез депозирания в срока по член 131 от ГПК писмен отговор, Д. Е. Е. излага становище за неоснователност на предявените срещу него искове. Твърди, че преди сключване на брака си с ищцата е придобил по дарение Ѕ идеална част от недвижим имот - дворно място, цялото с площ от 412 кв.м, находящо се в [населено място] - [улица], заедно с 1/2 идеална част от построената в мястото едноетажна жилищна сграда. Сочи, че на 27.10.2004г. съсобствениците на имота сключили с „Ж.“ ЕООД договор за възлагане и проектиране на строеж на жилищна сграда, с който всеки се задължава да прехвърли на предприемача правото на собственост на 50 кв.м идеални части от дворното място, както и да учреди в полза на дружеството право на строеж върху същото място срещу задължението на последното да извърши строителство на сграда в имота, като вместо плащане строителят за своя сметки и със свои сили и средства изгради обекти на съсобствениците, които са част от общата разгъната площ. Заявява, че заедно с останалите собственици на дворното място е продал на „Ж.“ ЕООД идеални части от собственото си дворно място, като продажната цена на тези идеални части от мястото е символична, тъй като целта на продавачите е била да бъдат овъзмездени чрез стойността на последващото строителство. Твърди, че при учредяване на правото на строеж върху бъдещите обекти, които всеки ще получи след построяване на проектираната сграда в имота, не е престирана посочената в него парична сума 734,55 лева и, че същият е нищожен, защото липсва основание за сключването му. Твърди, че нищожността на нотариалния договор за възмездно учредяване на право на строеж на ответника се доказва и от цената на правото на строеж, посочена в него, която е прекалено ниска. В случай, че не се установи нищожността на сделката, обективирана в НА № 146 от 2006г. поради липса на основание, то тя е привидна, тъй като с нея се прикрива безвъзмездно дарение. Излага, че ищцата през цялото време е знаела за сключването на договорите от ответника и винаги е считала двата апартамента и 1/2 идеална част от гаража за индивидуална собственост на ответника, защото са получени като обезщетение вследствие на трансформация на негови лични права, както и защото не е допринесла с нищо за тяхното придобиване и поддържане. Твърди, че това знание на ищцата е било отразено в постигнатото от тях споразумение относно личните и имуществени отношения при прекратяване на брака им. Сочи, че ищцата е пропуснала срока за предявяване на претенцията по чл. 33, ал. 2 от ЗС. Първоинстанционният съд, след като е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, е постановил решение, с което е прието за установено в отношенията между И. Н. П. и В. Б. К. при участието на третото лице помагач на страната на ответника К. - Д. Е. Е., че ищцата е собственик на 7,05 кв.м идеални части от апартамент №3, адрес: [населено място], [улица], ет.2, целият с площ от 61,69 кв.м, а с идеалните части – 74,13 кв.м, с идентификатор [№], заедно с изба № 8 с площ от 7,15 кв.м, като ответницата е осъдена да предаде посочените идеални части на ищцата на основание член 108 от ЗС, като е отхвърлена претенцията за разликата до претендираната 1/2 идеална част от обекта; прието е за установено в отношенията между И. Н. П. и Т. Х. Т. и Т. Неделчев Т., че ищцата е собственик на 2,08 кв.м идеални части от гараж №3 с адрес в [населено място] - [улица] идентификатор [№], целият с площ от 36,80 кв.м, а с идеалните части – 43,77 кв.м и 4,2596 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, и са осъдени ответниците да предадат посочените идеални части на ищцата на основание чл. 108 от ЗС, като е отхвърлена претенцията за разликата до претендираната 1/4 идеална част от обекта, продадена от Д. Е. Е. в полза на ответниците; прието е за установено в отношенията между И. Н. П. и В. С. О., че ищцата е собственик на 6,77 кв.м идеални части от апартамент №1 на адрес: [населено място], [улица], ет.2 с идентификатор [№], целият с площ от 59,63 кв.м, а с идеалните части – 71,19 кв.м и 7,0630 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, и е осъдена ответницата да предаде посочените идеални части на ищцата на основание член 108 от ЗС, като е отхвърлена претенцията за разликата до претендираната 1/2 идеална част от обекта, продадена от Д. Е. Е. в полза на ответника; допуснато е на основание чл. 33, ал. 2 от ЗС изкупуване в полза на И. Н. П. на прехвърлените ид. Части от обекти при условията на сделките, обективирани в самите нотариални актове. С обжалваното решение, въззивният съд е отменил решение №2994 от 09.07.2020г., постановено по [населено място] №11222 по описа за 2018 г. на ВРС, като вместо това е: 1. Приел за установено в отношенията между И. Н. П. ЕГН [ЕГН] и В. С. О. ЕГН [ЕГН], че ищцата е собственик на Ѕ идеална част от апартамент № 1 с адрес в [населено място], [улица], ет.2, с идентификатор [№], целият с площ от 59,63 кв.м, ведно с прилежащата изба №5 с площ от 6,85кв.м., и ведно с 7,0630% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж, като е осъдил В. С. О. ЕГН [ЕГН] да предаде посочените идеални части на ищцата на основание чл. 108 от ЗС; допуснал е И. Н. П. ЕГН [ЕГН] да изкупи на основание чл.33, ал.2 ЗС продадената от съсобственика Д. Е. Е. ЕГН [ЕГН] на В. С. О. ЕГН [ЕГН] по договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 149, том І, рег. №3250, н.д.№146 от 24.08.2017г. Ѕ идеална част от същия недвижим имот за действително уговорената продажна цена - сумата от 30 000, която И. Н. П. следва да заплати на В. С. О. ЕГН [ЕГН] в едномесечен срок от влизане на решението в сила; 2. Приел е за установено в отношенията между И. Н. П. ЕГН [ЕГН] и В. Б. К. ЕГН [ЕГН], че ищцата е собственик на 1/2 идеална част от апартамент №3, адрес: [населено място], [улица], ет.2, с идентификатор 10135.3515.737.5.3, целият с площ от 61,69 кв.м, ведно с прилежащата изба №8 с площ от 7,15 кв.м. и 7,6012 % от общите части на сградата и от правото на строеж, като е осъдил В. Б. К. ЕГН [ЕГН] да предаде посочените идеални части на ищцата на основание чл. 108 от ЗС; допуснал е И. Н. П. ЕГН [ЕГН] да изкупи на основание чл.33, ал.2 ЗС продадената от съсобственика Д. Е. Е. ЕГН [ЕГН] на В. Б. К. ЕГН [ЕГН] по договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 11, том ІІ, рег.№ 4056, н.д.№203 от 02.12.2014г. 1/2 ид. част от същия недвижим имот за действително уговорената продажна цена - сумата от 16 750 евро, която И. Н. П. ЕГН [ЕГН] следва да заплати на В. Б. К. ЕГН [ЕГН] в едномесечен срок от влизане на решението в сила; 3. Приел за установено по отношение на Т. Х. Т. ЕГН [ЕГН] и Т. Неделчев Т. ЕГН [ЕГН], че ищцата И. Н. П. ЕГН [ЕГН] е собственик на 1/4 идеална част от гараж №3, находящ се в [населено място], [улица], идентификатор [№], целият с площ от 36,80 кв.м, ведно с 4,2596 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, като Т. Х. Т. ЕГН [ЕГН] и Т. Неделчев Т. ЕГН [ЕГН] са осъдени да предадат посочените идеални части на ищцата на основание чл. 108 от ЗС; допуснато е И. Н. П. ЕГН [ЕГН] да изкупи на основание чл. 33, ал. 2 от ЗС продадената от съсобственика Д. Е. Е. ЕГН [ЕГН] на Т. Х. Т. ЕГН [ЕГН] същия обект за действително уговорената продажна цена - сумата от 2 500 евро, която И. Н. П. ЕГН [ЕГН] следва да заплати на Т. Х. Т. ЕГН [ЕГН] и Т. Неделчев Т. ЕГН [ЕГН] в едномесечен срок от влизане в сила на решението. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че са налице основания за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса, формулиран в изложението на Д. Е. относно необходимостта от пълно изясняване на произхода на средствата за придобиването на процесните недвижими имоти, при направено от ответника възражение за трансформация на лично имущество в контекста на соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 347 от 15.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1071/2011 г., IV г. о., ГК. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се има предвид и това, че не се установи практика на ВКС, която да обхване всички правни проблеми, които се поставят по настоящото дело и които могат да бъдат от значение и по други подобни дела. При допускане на касационното обжалване страната-касатор дължи внасяне на държавна такса в размер на 644.00 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,