Определение № 2516 от 14.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4599/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 4663 от 26.09.2022 г., подадена от „Железопътен Терминал Троян” ЕООД чрез адвокат Г. Ж. от САК, срещу въззивно Решение № 113 от 29.07.2022 г. по в.гр.д.№ 472/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново, ГТК, ІІ състав, с което (в резултат от частичното потвърждаване на първоинстанционното Решение № 260082 от 23.07.2021 г. по гр.д.№ 725/2020 г. на Окръжен съд - Ловеч, както и частичното му отменяване с постановяване на ново решение по съществото на спора) на основание чл. 124 ГПК е признато за установено по отношение на „Жeлезопътен терминал Троян” ЕООД, че „Деспред” АД е собственик на поземлен имот с идентификатор 73198.502.608 по КККР на гр. Троян, общ. Троян, обл. Ловеч, одобрени със Заповед № РД-18-11 от 20.04.2007 г. на ИД на АГКК; адрес – гр. Троян, ул. Опълченска с площ 848 кв.м.; трайно предназначение на територията - урбанизирана; начин на трайно ползване - за друг вид производствен, складов обект; предишен идентификатор № 73198.502.594; съседи: 73198.502.594, 73198.321.20, 73198.502.610, 73198.502.584; сгради, които попадат върху имота: СГРАДА 73198.502.608.1: застроена площ 236 кв.м., бр. етажи 1, предназначение: Сграда на транспорта; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен Нотариален акт № 20, т. 2, peг.№ 1814, н.д.№ 189/2014 г. на Нотариус peг.№ * на НК, издаден в полза на ответника „Жeлезопътен терминал Троян” ЕООД по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК - в частта му, касаеща имота на „Деспред” АД, чиято собственост е установена и който е нанесен на КК на гр. Троян на основание влязлото в сила решение по гр.д.№ 555/2014 г. на Окръжен съд – Ловеч; на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на „Железопътен терминал Троян” ЕООД, че „Деспред” АД е собственик на сграда 73198.502.608.1, застроена площ 236 кв.м., бр. етажи 1, предназначение: Сграда на транспорта, застроена в поземлен имот с идентификатор 73198.502.608 по КККР на гр. Троян, общ. Троян, обл. Ловеч, одобрени със Заповед № РД-18-11 от 20.04.2007 г. на ИД на АГКК; адрес – гр. Троян, ул. "Опълченска", с площ 848 кв.м., като „Жeлезопътен терминал Троян” ЕООД e осъдено да предаде на „Дeспред“ АД владението на сградата; на основание чл. 73, ал. 1 ЗС „Железопътен терминал Троян” ЕООД е осъдено да заплати на “Деспред” АД сумата 21 566,72 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на Поземлен имот с идентификатор 73198.502.608 и сградата с идентификатор 73198.502.608.1 по КККР на гр. Троян за периода от месец декември 2015 г. до 20.05.2019 г.; на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД „Железопътен терминал Троян” ЕООД е осъдено да заплати на “Деспред” АД сумата 5 016 лева (разликата над 21 566,72 лева до сумата 26 582,72 лева), представляваща обезщетение за ползване без основание на Поземлен имот с идентификатор 73198.502.608 и сградата с идентификатор 73198.502.608.1 по КККР на гр. Троян за периода от 21.05.2019 г. до 29.02.2020 г.; на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД „Железопътен терминал Троян” ЕООД е осъдено да заплати на “Деспред” АД сумата 3 200 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на сградата с идентификатор 73198.502.608.1 по КККР на гр. Троян за периода от 01.03.2020 г. до 30.11.2020 г., както и законни лихви върху обезщетенията, считано от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаряща на изискванията по чл. 284 ГПК, е процесуално допустима с изключение на частта й, с която се атакува произнасянето по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащането на обезщетение за ползване на сградата с идентификатор 73198.502.608.1 по КККР на гр. Троян за периода от 01.03.2020 г. до 30.11.2020 г. Цената на този иск е под прага за допустимост на касационното обжалване, установен с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК в размер на сумата 5 000 лв. за гражданските дела. Ето защо в тази й част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Ответникът по касация „Деспред” АД е депозирал отговори на касационната жалба и на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК чрез адвокат Б. Б. от АК - П., в които възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й. Претендира разноски. По искането за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С влязло в сила на 20.05.2019 г. съдебно Решение № 214 от 15.08.2018 г. по в.гр.д.№ 480/2017 г. на Апелативен съд - Велико Търново на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР е признато за установено по отношение на ответника „Жeлезопътен терминал Троян” ЕООД, че „Деспред“ АД е собственик към момента на изготвяне на КККР на гр. Троян, одобрени със Заповед № РД-18-11 от 20.04.2007 г. на ИД на АГКК и понастоящем на недвижим имот - дворно място с граници: от север и от запад - ЖП гара Троян и 1/2 идеална част от административна сграда; от изток - горски фонд; от юг - ТП „Пром. стоки”, ведно с построените в него - "Склад за дребни пратки” с площ от 240 кв.м. и реално обособена част от административна сграда с площ от 117 кв.м., който имот по КККР на гр. Троян, одобрени със Заповед № РД - 18 – 11 от 20.04.2007 г. на ИД на АГКК, е съставлявал Поземлен имот, разположен върху част от територията на поземлени имоти с идентификатори № 73198.502.369 и № 73198.502.20, ведно с построени в него сграда с реално обособена площ от 117 кв.м., съставляваща част от сграда с идентификатор № 73198.502.369.2, със застроена площ от 279 кв.м., с предназначение - Сграда на транспорта (към момента съборена) и сграда с идентификатор № 73198.502.369.3, със застроена площ от 236 кв.м., с предназначение - Сграда на транспорта, а след изменението на КККР на основание Заповед № 18-8505-06.06.2014 г. на СГКК и към момента, представляващ Поземлен имот, разположен върху част от територията на поземлени имоти с идентификатори № 73198.502.594 и № 73198.502.20, с граници: от север - ПИ с идентификатор № 73198.502.594 и част сграда с идентификатор № 73198.502.594.1 (съборена); от изток - ПИ с идентификатор № 73198.502.20; от запад - ПИ с идентификатор № 73198.502.584, като границата с последния минава частично по сервитутната линия, нанесена със син цвят на скицата към заключението на инж. В. В. П.; от юг - ПИ с идентификатор № 73198.502.594, ведно с построената в него сграда с идентификатор № 73198.502.594.2, със застроена площ от 236 кв.м., с предназначение - Сграда на транспорта, който имот е очертан на скицата на вещото лице инж. В. В. П., приложена на л. 696, т. 3 от гр.д.№ 555/2014 г. на ОС - Ловеч, в кафяв цвят, като западната граница на имота минава частично по синята пунктирана линия, обозначаваща сервитута, а не по линията между букви „К” и „И”, означени със зелен цвят, както и наличието на непълнота в КККР - имотът не е нанесен в КККР на гр. Троян, одобрени със Заповед № РД-18-11 от 20.04.2007 г. на ИД на АГКК. От заключението на приетата по настоящото дело съдебно-техническа експертиза е установено, че недвижимият имот, описан в Решение № 214 от 15.08.2018 г. по в.гр.д.№ 480/2017 г. на Апелативен съд - Велико Търново е идентичен с процесния, а така също с описания в констативен нотариален акт № 104/2019 г. на Нотариус М. Г.. Конкретизираният по исковата молба имот - земя и сграда попада и в границите на имота, описан в нотариален акт № 20/2014 г. на нотариус Д. К., издаден на името на „Жeлезопътен терминал Троян” ЕООД, за да го легитимира като собственик на основание изтекла придобивна давност. С отговора на исковата молба ответникът е възразил, че не е създавал фактически пречки за упражняване от ищеца правото на собственост върху процесния имот, като незабавно, след влизане в сила на решението по гр.д.№ 555/2014 г. по описа на ОС - Ловеч, имотът бил предоставен на разположение на „Деспред” АД. Въззивният съд е приел, че предявените искове за собственост са допустими, тъй като предметът на иска по чл. 54 ЗКИР и предмета на иска по чл. 108 ЗС не са идентични, а когато с решението по иска за собственост са отречени правата на ответника, признати с констативен НА, този акт подлежи на отмяна, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Обстоятелството, че ищецът „Дeспред” АД е собственик на процесния недвижим имот, на основание правоприемство от СП „Дeспред” Троян, не се оспорва от ответника и е прието за установено от писмените доказателства по делото. От показанията на свидетелката Т. И. Н. (работеща от 1997 г. при ищеца като отговорник за недвижимите имоти на „Деспред” – клон Ловеч) е установено, че и след влизане в сила на решението по гр.д.№ 555/2014 г. на ОС – Ловеч ответното дружество е продължило да упражнява фактическа власт върху терена и сградата – до м. февруари 2020 г., а след това – само върху сградата (склад), чиито врати са заключени и ключовете са при ответника. След като ищецът се снабдил с Нотариален акт за собственост на имота през 2019 г. наел фирма, която го оградила след месец февруари 2020 г. Наложило се да изчакат, за да си изнесе ответника нещата от склада, но това не било сторено и до момента. Показанията на свидетелката са кредитирани от въззивния съд като обективни, въпреки нейната трудова ангажираност с ищеца, тъй като е налице съвпадение между тях и останалите доказателства по делото. Въз основа на тези показания е прието, че процесният недвижим имот е завладян от ответника през 2014 г., като поземленият имот бил предоставен във владение на ищеца след месец февруари 2020 г., когато бил ограден от него, а складът и към момента се намира в държане на ответника, който не си е изнесъл вещи от него. С действията си ответникът накърнява правото на собственост на ищеца и създава пречки за неговото упражняване, с което е мотивирано уважаването на предявените ревандикационен иск, установителен иск за собствеността на терена и искането за отмяна на констативния нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение № 20/2014 г. на Нотариус Д. К. на основание чл. 537, ал. 2 ГПК – в частта му, касаеща новонанесения ПИ с идентификатор 73198.502.608. Относно претенциите за обезщетение е прието, че за времето до влизането в сила на решението по гр.д.№ 555/2014 г. на ОС – Ловеч претенцията следва да бъде квалифицирана по чл. 73, ал. 1 ЗС (а не както е приел първоинстанционният съд – по чл. 59, ал. 1 ЗЗД), доколкото ответникът „Жeлезопътен терминал Троян” ЕООД е имал качеството владелец (на което основание му е издаден КНА от 22.05.2014 г.). След влизане в сила на решението (на 20.05.2019 г.) владелецът се превръща в държател, който упражнява фактическата власт върху чуждия имот без правно основание и отговаря по правилата на чл. 59 ЗЗД за неоснователно обогатяване. Размерът на вземанията е установен със заключение на съдебно-икономическа експертиза. Във връзка с произнасянето на основание чл. 73, ал. 1 ЗС е подчертано, че първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по обстоятелства и доводи, очертаващи предмета на делото – обезщетение за ползване на имота, представляващо средната пазарна месечна наемна цена за процесния период, без да е налице твърдение, нито пък доказателства, че ответникът е направил разноски във връзка с ползването на имота, поради което даването от въззивния съд на различна правна квалификация на иска при произнасянето, което не излиза извън обхвата на търсената защита, не обуславя недопустимост на съдебния акт и същият подлежи на преценка за правилност. В резултат на това е постановено частичното отменяване на първоинстанционното решение и постановяването на ново с присъждане на сумата 21 566, 72 лева на основание чл. 73, ал. 1 ЗС, а не на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (без формулиран правен въпрос) и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК (вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение). Доводите на касатора за недопустимост на предявените искове за собственост, респективно за недопустимост на постановеното по тях въззивно решение, са неоснователни. Допустимостта на ревандикационния иск за сградата произтича от твърдението за наличие на пречка пред това ищецът пълноценно да се ползва от собствената си вещ, поради упражняваната върху нея фактическа власт от страна на ответника. Спорът в тази му част не е разрешен с влязлото в сила решение по иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, предвид което отводът, основан на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК е неоснователен. Доводът, че фактическата власт е упражнявана от трето за спора лице („СИС“ ЕООД - дружество, чийто едноличен собственик на капитала е бившият съпруг на едноличния собственик на капитала на ответното дружество) касае основателността, а не допустимостта на претенцията и дори при успешно установяване на такъв факт не може да обоснове допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Следва да се подчертае, че такъв факт не е приет за установен от въззивния съд, а и данните по делото сочат на неоснователност на така поддържаното от касатора твърдение. Не само показанията на свид. Т. Н., но и извънпроцесуалното (от гледна точка на настоящия спор) поведение на самия ответник, аргументират извод, че фактическата власт върху процесните терен и сграда е установена и поддържана от „Жeлезопътен терминал Троян” ЕООД. Именно това е субектът, който пред орган, натоварен от държавата с удостоверителна компетентност, се е позовал на придобивното основание по чл. 79 ЗС (послужило като основание за издаването на КНА № 20/2014 г.), елемент от чийто фактически състав е упражняването на фактическа власт върху процесните обекти. Отново това е субектът, който е провел процедурата по отразяване на имота по КНА № 20/2014 г. в кадастралната карта на гр. Троян и е провеждал активна защита на така претендираното право на собственост в производството по предходното гражданско дело. В този смисъл и при отсъствието на доказателства след приключването на производството по гр.д.№ 555/2014 г. на ОС – Ловеч и преди приключване на устните състезания по настоящото дело ответникът да е предал на ищеца фактическата власт, от гледна точка както на преценката за допустимост, така и на преценката за основателност на предявената от „Дeспред” АД срещу „Жeлезопътен терминал Троян” ЕООД ревандикационна претенция, вътрешните отношения на едноличния собственик на капитала на ответното дружество със „СИС“ ЕООД, респ. – с едноличния собственик на капитала му, се явяват ирелевантни. Допустимостта на установителния иск за терена произтича от новите факти, настъпили след влизане в сила на решението по иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР, а именно – нанасянето в кадастралната карта на имота, собствеността върху която е установена с решението по гр.д.№ 555/2014 г. на ОС – Ловеч, с произтичащото от това присвояване на самостоятелен идентификатор, както и издаването на констативен нотариален акт за същия през 2019 г. Съдилищата са били длъжни да съобразят тези обстоятелства като обосноваващи положителен извод по преценката за допустимост на производството в тази му част. Изводът на въззивния съд е съобразен с практиката на ВКС относно възможността да се води нов иск за собственост, когато след влизане в сила на решението по предходния съдебен спор са настъпили нови обстоятелства, които са от значение за спорното право. С уважаването на така предявения иск, постановяването на последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК произтича от изричната разпоредба на закона. Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по непредявен иск във връзка с претенцията за присъждане на обезщетение за лишаването от ползването на ПИ № 73198.502.608. В исковия процес пределите на дължимата защита се определят от ищеца посредством основанието и петитума на исковата молба, чрез които се индивидуализира спорното материално право като предмет на делото. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил релевантните факти, наведени в исковата молба, и е постановил решение с оглед търсената от ищеца защита. Приетото, че на ищеца се дължи обезщетение на основание чл. 73, ал. 1 ЗС за периода от м. декември 2015 г. до датата на влизане в сила на решението по предявения иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР (20.05.2019 г.), се основава на заявения факт, че ответникът е ползвал имота през този период без наличието на противопоставимо на ищеца основание. Това твърдение съдът е квалифицирал като ползване от недобросъвестен владелец. Правомощието на съда да квалифицира претендираните права произтича от разпоредбата на чл. 5 ГПК и в случая то е упражнено в рамките на сезирането – при съобразяване на надлежно заявените от ищеца твърдения. За останалата част от периода – след датата на влизане в сила на решението гр.д.№ 555/2014 г. на ОС – Ловеч, въззивният съд обосновано е приел, че ответникът следва да отговаря по правилото на чл. 59 ЗЗД. Не е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Обжалваното решение не страда от такива пороци. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Във връзка с искането за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, ВКС констатира, че жалбоподателят не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Съобразно в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, непосочването на ясно и точно формулиран правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. В такава ситуация ВКС не пристъпва към обсъждане дали са налице допълнителните основания за допускане на обжалването, в случая – противоречие с практика на ВКС. С оглед изхода от настоящото признасяне, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноските, направени за защитата му пред ВКС – сумата 4 430 лв., представляваща договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение