Определение № 99 от 11.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от прокурор при Софийска апелативна прокуратура, като представител на Прокуратурата на Република България, срещу въззивно решение № 1176 от 10.06.2020 г., постановено по в.гр.д. № 4157/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 253 от 04.07.2019 г. по гр.д. № 66/2019 г. на Софийски окръжен съд, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, Прокуратурата на Република България иск е осъдена да заплати И. М. М. сумата 8000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.06.2018 г. до окончателното изплащане. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата И. М. М. в писмен отговор, подаден чрез адв. Е. М., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, излага и съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: С обжалваното решение е прието, че по делото са установени елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – в хипотезата на повдигнато срещу лицето обвинение за умишлено престъпление, наказателното производство по което е прекратено, поради това, че извършеното деяние не съставлява престъпление, което е предпоставка за ангажиране отговорността на държавата в лицето на Прокуратурата на Република България, която е повдигнала обвинението. Но присъденото от Софийски окръжен съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. е завишено и несъответства на доказаните болки и страдания, търпени в следствие на наказателното производство. Установено е, че на И. М. М. е повдигнатото обвинение по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. с чл. 209 НК за това, че с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил у Е. К. заблуждение, че ще й прехвърли собствеността върху имот, който е продал на друго лице и е поддържал заблуждение у последната с представяне на предварителен договор за покупко-продажба на имота, с което й е причинил имотна вреда в големи размери. За престъплението е предвидено наказание „лишаване от свобода от 1 до 8 години“. В хода на съдебното следствие по искане на прокуратурата обвинението е изменено на по-тежко по чл. 211 вр. с чл. 210, ал. 1,т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода от 3 до 10 години“. Наказателното преследване е продължило от 05.08.2013 г., когато И. М. М. е привлечен като обвиняем до 30.06.2018 г., когато е влязло в сила постановлението за прекратяване на досъдебното производство от 28.10.2016 г. или около пет години. Взета е мярка за неотклонение „подписка“, отменена с постановлението за прекратяване на наказателното производство. Установено е от показанията на свидетелите, че ищецът е изпитвал силен стрес, вследствие на обвинението. Това му се отразило изключително зле, изпитвал страх и се притеснявал да не бъде осъден на лишаване от свобода, понесъл нарушения в социалното общуване - семейна и близка среда. Бил контактна личност, но впоследствие се затворил в къщи и избягвал да контактува с други хора, дори и с приятелите си. Обвинението се отразило и на работата му – инструктор на шофьорски курсове, тъй като след разгласяването на повдигнатото срещу не го обвинение, хората се отдръпнали от него. От заключението на приетата пред първата инстанция СМЕ е установено и, че ищецът е страдал от артериална хипертония, усложнена с хипертонично сърце и коронарна болест на сърцето, които датират съответно от 2007 г. и 2008 г. По отношение на артериалната хипертония се провежда медикаментозно лечение, а по отношение на коронарната болест на сърцето е проведено оперативно лечение – аорто-коронарен байпас на две коронарни артерии през октомври 2013 г. Към края на август 2013 г. и през септември същата година, са се засилили стенокардните прояви при физически усилия, което е станало повод за хоспитализацията на И. М. М.. Вещото лице е заключило, че това влошаване на заболяването вероятно е свързано с повишаване на психоемоционалното напрежение, свързано с воденото през този период наказателно производство. Според вещото лице проведеното оперативно лечение не е свързано с наказателното производство при ищеца, тъй като неговото провеждане в случая е било наложително. Въззивният съд е приел, че оплакването на Прокуратурата на Република България за липсата на вреди от медийно оповестяване на случая е основателно. Посочил е, че по делото няма надлежни данни за медийно отразяване действията на прокуратурата по процесния случай. От свидетелски те показания е установено, че случаят, като житейска ситуация и имотни дела е „разнищван“ от журналистката М. във воденото от нея предаване „Конфликти“, очевидно по сигнал на засегнатата страна, но няма данни предмет на това журналистическо разследване и материал да са действията на прокуратурата по конкретното обвинение. При тези данни въззивният съд е приел, че сумата от 8000 лв. е справедливото в случая обезщетение за доказаните неимуществени вреди, предвид възрастта на ищеца – на 43 години към момента на образуване на производството, тежестта на повдигнатото обвинение, което е за тежко престъпление от общ характер, наложената и изтърпяна от ищеца мярка за неотклонение, продължителността от около 5 години на производството, което за досъдебна и съдебна, развила се на две инстанции, преди да бъде върнато на прокурора за отстраняване на допуснати процесуални нарушение и впоследствие прекратено с негово постановление, предвид и датата на постановяване на прекратителното постановление – 28.10.2016 г., претърпените от ищеца тревоги, притеснения и грижи във връзка с обвинението, установеното влошаване на съществуващото му заболяването, вследствие на претърпения стрес и настъпилите негативни последици в общуването на ищеца с приятели и клиенти /курсисти/. Като за да определи размера на обезщетението, въззивният състав е обстоятелствата, че наложената на ищеца мярка за неотклонение е най-леката, още на първа съдебна инстанция е получил оправдателна присъда, самото производство е продължило в разумен срок, няма надлежни данни за медийното оповестяване процесните действия на прокуратурата, както и, че повлияването на здравословното му състояние от стреса не е причина за последвалата сърдечна интервенция. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните правни въпроси: 1. „за определяне на неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 от ЗЗД“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и 2. „относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 236/ 13.01.2016 г. по гр.д. № 1695/2015 г., ІII г. о., решение № 311/ 14.03.2018 г. по гр.д. № 300/2017 г., ІV г. о., решение № 137/ 29.05.2019 г. по гр.д. № 3895/2018 г., ІV г. о. и решение № 154/08.10.2019 г. по гр.д. № 319/2019 г., ІII г. о. Въпросите отговарят на изискванията за общо основание, но не се осъществява претендираното допълнително основание. Въпросите са разрешени при съобразяване на трайната практика на ВКС за съдържанието на понятието справедливост и критериите при определяне на обезщетението по 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, вр. с чл. 52 ЗЗД, според която справедливостта не е абстрактно понятие, а се постига чрез преценка на конкретни факти, включително и в тяхната взаимовръзка. Отделните обстоятелства при присъждане на обезщетението по ЗОДОВ, имащи значение за размера на обезщетението са: характера на неправомерната дейност, ограничаването на правата на лицето, последиците за психическото и физическото му здраве, отражението им в личния и професионалния му живот, както и върху взаимоотношенията му с останалите хора, продължителността на вредоносното действие, обществения отзвук и др. В случая въззивният съд е извършил обоснована преценка на установените по делото факти, посочено е какво е тяхното конкретно значение при определяне на размера на обезщетението. При определяне на размера на присъденото обезщетение въззивният съд е съобразил възрастта на ищеца – на 43 години към момента на образуване на производството, тежестта на повдигнатото обвинение, което е за тежко престъпление от общ характер, наложената и изтърпяна от ищеца мярка за неотклонение, продължителността от около 5 години на производството, което за досъдебна и съдебна, развила се на две инстанции, преди да бъде върнато на прокурора за отстраняване на допуснати процесуални нарушение и впоследствие прекратено с негово постановление, предвид и датата на постановяване на прекратителното постановление – 28.10.2016 г., претърпените от ищеца тревоги, притеснения и грижи във връзка с обвинението, установеното влошаване на съществуващото му заболяването, вследствие на претърпения стрес и настъпилите негативни последици в общуването на ищеца с приятели и клиенти (курсисти). Като за да намали присъденото от Софийски окръжен съд обезщетение, въззивният съд е изложил подробни мотиви в съответствие с оплакванията на Прокуратурата на Република България. Несъгласието с крайния извод на съда, включително и по приложението на критерия справедливост, не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 500 лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение