Определение № 50190 от 05.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3028/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. И. М., З. Т. М. и М. И. Н., всички чрез адв. В. Х. от АК – П., срещу решение № 127 от 3.02.2022 год. по в. гр. д. № 1744/2021 год. на Пловдивския окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение № 260181 от 19.01.2021 год. по гр. д. № 5418/2019 год. на Пловдивския районен съд в частта, с която ответниците А. И. М., З. Т. М., Т. П. Т., Р. А. С., С. П. П., Ж. М. Л., „Х-Р“ ЕООД, гр. Пловдив, Г. В. П., М. И. Н., Н. В. М., В. В. Б., А. В. В., А. Н. Д., Т. Г. Л., К. К. Н., Т. П. Н. и Н. К. П. са осъдени да премахнат, като изкоренят напълно и отстранят от имота за своя сметка един брой дърво от вида Айлант, вид орех, китайски ясен – листопадно дърво от семейство Симарубови, намиращо се в собствения им поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], непосредствено до оградата с поземлен имот с идентификатор ***, което дърво създава пречки за упражняване в пълен обем правото на собственост на Д. В. В., върху собствения му имот – 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], както и да заплатят солидарно на Д. В. В. сумата от 331 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в повреждане, причинено от описаното дърво, на ограда и метална стълба, изградени от него в собствения му имот, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 20.09.2013 год. до окончателното изплащане. Касаторите поддържат становище за неправилност на решението, като считат, че ищецът не е доказал основанията за търсената защита с иска по чл. 109 ЗС. За да бъде уважен същият не е достатъчно да е нарушена разпоредбата на чл. 52 ЗС, а трябва да се докаже, че съществуването на дървото на имотната граница пречи на собственика на съседния имот да упражнява правото си на собственост, което не е сторено. Оспорват и извода за основателност на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, поради недоказаност същите да са в резултат на въздействие от страна на дървото. Искането е за отмяна на въззивното решение и вместо това исковете бъдат отхвърлени. Претендират и направените разноски в производството пред всички инстанции. В изложение към жалбата касаторите релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се позовават на противоречие с т. 3 от ТР № 4 от 6.11.2017 год. на ОСГК на ВКС по поставения в него въпрос относно необходимостта да се доказва във всички случаи на предявен иск по чл. 109 ЗС, че неоснователното действие на ответника пречи на ищеца да упражнява своето право. Ответникът по касация, ищец в производството – Д. В. В., чрез адв. В. Т., оспорва жалбата по съображения за неоснователност, както и липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване поради липса на поставен правен въпрос в изложението, респ. липса на противоречие с цитирания тълкувателен акт. Претендира направените разноски за всички инстанции. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК в частта по иска по чл. 109 ЗС. С обжалваното решение, в правомощията си по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което касаторите, както и всички съсобственици в поземления имот, в който се намира процесното дърво, конституирани в качеството им на задължителни необходими другари в производството, са осъдени да премахнат изцяло един брой дърво от вида Айлант, вид орех, китайски ясен – листопадно дърво от семейство Симарубови, намиращо се непосредствено до оградата между техния имот и имота на ищеца Д. В., както и да заплатят солидарно на последния обезщетение в размер 331 лв. за имуществени вреди, изразяващи се в повреждане, причинено от описаното дърво, на ограда и метална стълба, изградени от него в собствения му имот, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 20.09.2013 год. до окончателното изплащане. За да постанови решението, съдът приел за безспорно установено, че ищецът е собственик на 1/2 ид. части от поземлен имот с идентификатор ***, както и на втория етаж от построената в него жилищна сграда. Ответниците са собственици на самостоятелни обекти в жилищната сграда в съседния имот с идентификатор ***, както и на идеални части от него. Между страните няма спор и относно местонахождението на спорното дърво в имота на ответниците в непосредствена близост до границата с имота на ищеца, установено по вид, възраст, височина и характеристика от приетото заключение на техническа експертиза при първоначалното разглеждане на делото /гр. д. № 15024/2013 год. на Пловдивския РС/. Въз основа на събрани гласни доказателства е установено, че дървото е силно наклонено към имота на ищеца, опира в оградата, вследствие на натиска същата била изкривена като дъга. С оглед местонахождението на дървото в непосредствена близост до границата с имота на ищеца – в нарушение на отстоянията, предвидени в разпоредбата на чл. 52 ЗС, съдът е направил извод за основателност на негаторните претенции. Без значение за изхода на спора е обстоятелството, че дървото е саморасло, а не е засадено от ответниците. Последните, като собственици на имота, в който дървото е израснало, с бездействието си са допуснали и поддържат фактическото състояние, създаващо пречки за упражняване правото на собственост на ищеца, който разполага с правно признатата възможност да постигне премахване на така създаденото противоправно състояние с иска по чл. 109 ЗС, както и да получи обезщетение за причинените му имуществени вреди. С оглед цената на иска по чл. 50 ЗЗД в размер на сумата под 5 000 лв., въззивното решение в тази му част не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което и касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане. Въззивният съд не е обсъждал в решението си дали за уважаване на иска по чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да доказва дали и с какво израслото дърво му пречи за спокойното упражняване на неговото вещно право. Изводът за основателността на претенцията е обоснован с местонахождението на дървото, в нарушение на нормативно предвидените отстояния за засаждане на дървесни видове съгласно чл. 52 ЗС, което винаги представлява неоснователно действие, с което се пречи на упражняване на правото на собственост. В т. 3 от ТР № 4 от 6.11.2017 год. по т. д. № 4/2015 год. на ОСГК на ВКС е прието, че за уважаване на иска по чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. В мотивите са посочени примерни хипотези, при които нарушението е от такова естество, че е ясно, че с него се пречи на ответника да упражнява правото си в пълен обем. Такъв е случаят, когато действията на ответника са в нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на хората. В практиката на ВКС ( Решение № 57 от 30.04.2009 г. по гр. д. № 6155/2007 г., I г. о., Решение № 60 от 29.05.2014 г. по гр. д. № 7375/2013 г., II г. о.) безпротиворечиво се приема, че поначало засаждането на дървесни видове в нарушение на нормативно предвидените отстояния за това винаги представлява неоснователно действие, с което се пречи на упражняването на правото на собственост, поради което същите подлежат на премахване, освен когато се касае за дървета, обект на особена закрила, каквато не е настоящата хипотеза. Отстоянията са нормативно определени в граници, чието нарушаване представлява неоправдани пречки за използването на съседния имот, и когато същите не са спазени, собственикът разполага с правно признатата възможност да иска премахване на така създаденото противоправно състояние, без да е необходимо да доказва дали и с какво му се пречи за упражняване на неговото право. С така приетото от съда е налице произнасяне по поставения въпрос в съответствие с горната съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изложените съображения за съобразяване със задължителната съдебна практика, не е налице и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за което впрочем не са изложени никакви съображения от касатора. Не са налице предпоставки и за служебно произнасяне по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не се констатират основания за вероятна нищожност, респ. недопустимост на решението, нито законът да е приложен в неговия обратен смисъл или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито обжалваното решение да е явно необосновано, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. При този изход на делото ответникът по касация има право на направените от него разноски за адвокатска защита пред настоящата инстанция, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 17.06.2022 год. В последния е отразено, че договореното възнаграждение в размер на 500 лева е заплатено в брой в деня на подписване на договора, поради което и искането му за разноски е основателно. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,