Определение № 50166 от 29.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 911/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Лиел констракшън“ ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 745 от 03.12.2021 г. по в. т. д. № 490/2021г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 260009 от 26.02.2021 г., постановеното по т. д. № 27/2019 г. на Окръжен съд - Перник в обжалваната му част, с която „Лиел констракшън" ЕООД е осъдено да заплати, както следва: 1) на „Трейс груп холд" АД, в качеството му на съдружник в ДЗЗД „Люлин трейс“: - сумата от 4 879, 75 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор от 09.11.2012 г., за която сума е издадена фактура № 25/17.01.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.01.2019г. до окончателното изплащане на сумата; - сумата от 55 810,87 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор от 09.11.2012 г., за която сума са издадени фактури № 27/26.02.2014 г., № 29/21.03.2014 г. и № 31/23.04.2014 г., както и сумата от 1 069, 79 лв., представляваща обезщетение по чл.86 ЗЗД за периода от 18.12.2018г. до 24.02.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2019г. до окончателното изплащане на сумата; - сумата от 4 801, 01 лв., представляваща направените по делото разноски; 2) на „Трейс БГ“ ЕАД, в качеството му на съдружник в ДЗЗД „Люлин трейс“: - сумата от 443, 61 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор от 09.11.2012г., за която сума е издадена фактура № 25/17.01.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.01.201 г. до окончателното изплащане на сумата; - сумата от 5 073, 71лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор от 09.11.2012г., за която сума са издадени фактури № 27/26.02.2014г., № 29/21.03.2014г. и № 31/23.04.2014г., както и сумата от 97,26лв., представляваща обезщетение по чл. 86 ЗЗД за периода от 18.12.2018г. до 24.02.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2019г. до окончателното изплащане на сумата; 3) на „Мега инвест холд“ ЕООД, в качеството му на съдружник в ДЗЗД „Люлин трейс“: - сумата от 3 548, 91лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор от 09.11.2012г., за която сума е издадена фактура № 25/17.01.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.01.2019г. до окончателното изплащане на сумата; - сумата от 40 589,72 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор от 09.11.2012г., за която сума са издадени фактури № 27/26.02.2014 г., № 29/21.03.2014 г. и № 31 от 23.04.2014г. както и сумата от 778, 03лв., представляваща обезщетение по чл. 86 ЗЗД за периода от 18.12.2018г. до 24.02.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2019г. до окончателното изплащане на сумата; - сумата от 1 546,70 лв., представляваща направените по делото разноски.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, въз основа на които се претендира отмяната му. Касаторът моли да му бъдат присъдени направените разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. „Въззивният съд е споделил изводите на окръжния съд, като не е изложил собствени мотиви, с които да обоснове изводите си по съществото на спора.“ Твърди се противоречие с практиката на касационната инстанция, намерила израз в Решение № 191 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 63/2013 г. на ВКС, Решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр. дело № 47/2009 г. на ВКС, I г. о., Решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. дело № 1413/2009 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 346 от 25.11.2011 г. по гр. дело № 1387/2010 г. на ВКС, III г. о., и много други, както и ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, без формулиран въпрос.

2. „ Следва ли съдът при констатация, че спорът е търговски, която констатация е направена след като е извършена размяна на книжа по реда на чл. 131 ГПК, да извърши повторни процесуални действия, като даде повторна възможност за двойна размяна на книжа ?“

По този процесуалноправен въпрос се сочи, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано с довода, че отговорът на същия е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

3. „ Периодичен платеж ли е вземането по договор за пътно поддържане и тригодишен ли е срока за погасяване по давност съгласно чл. 111 б.”в” от ЗЗД“.

По този материалноправен въпрос се твърди, че е решен от въззивната инстанция в противоречие с ТР № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, както и с Решение № 46 от 30.07.2019 г. по т. д. № 1838/2018 г. на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

4. „ При изрична уговорка между възложителя и изпълнителя в договор за изработка, че плащанията ще бъдат извършени от трето за договора лице (което е и реален ползвател на услугите по договора и което от своя страна първоначално е възложило тези дейности на възложителя), дължи ли възложителя по договора за изработка стойността на извършеното от изпълнителя или плащането, като насрещна престация, се дължи от това трето лице, което реално ползва извършеното ?“

По така поставения материалноправен въпрос касаторът сочи необходимостта от допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано с твърдението, че отговорът по него е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът „Мега инвест холд“ ЕООД депозира писмен отговор, като изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, алтернативно - за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за въззивната и касационната инстанции.

Ответникът „Трейс груп холд“ АД в представения писмен отговор застъпва становището, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване, алтернативно моли касационната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна. Моли да му бъдат присъдени направените разноски пред касационната инстанция.

Ответникът „Трейс БГ“ ЕАД в срока по чл.287, ал.1 ГПК не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди обжалваното решение, след споделяне на дадената от първата инстанция правна квалификация на исковете по чл. 79, ал.1, вр. чл.258, вр. чл.266, ал.1 и чл.86 ЗЗД, съставът на въззивния съд, е приел че между страните е налице облигационна обвързаност, произтичаща от сключен между тях на 09.11.2012 г. договор за превантивно, текущо, зимно и ремонтно-възстановителни работи при аварийни ситуации на 25.800 км. републикански пътища, стопанисвани от АПИ - Областно пътно управление Перник, разположени на територията на РПС Перник, представляващ договор за изработка по смисъла на чл. 258 ЗЗД, съгласно който изпълнителят се е задължил на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната - да заплати възнаграждение за приетата работа. Изложени са съображения, че след като възложителят по договора (ответното дружество) е подписал сертификатите за действително изпълнени и приети ремонтни работи, осчетоводил е посочените по-горе 4 бр. фактури и е ползвал данъчен кредит, като същевременно не е възразил относно изпълнението на свършената работа в количествено, качествено и стойностно отношение, следва да се приеме, че работата е приета безусловно, независимо, че не са представени други доказателства като оперативен план за зимно поддържане и съответни дневници и снимков материал за извършените дейности. Приемайки работата, на основание чл. 266, ал. 2 ЗЗД възложителят е длъжен да заплати на изпълнителя дължимото възнаграждение за извършването й, който факт според въззивния съд не се променя от съществуващата по договора уговорка, че плащането ще се извърши по банков път директно от Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу одобрени от нея фактури, издадени от възложителя в съответствие с клаузите на договор за прехвърляне на вземането (цесия) от 09.11.2012 г., сключен между възложителя и изпълнителя, предвид факта, че задължението за заплащане на възнаграждението е на възложителя, а по делото не е установено, че между страните по спора е сключен договор за цесия, по силата на който изпълнителят може да претендира пряко плащане от агенцията.

След съобразяване със задължителните разяснения, дадени с ТР № 3/18.05.2012г. по тълк.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, като неоснователни са преценени доводите на въззивника-ответник, че предмет на съдебното производство са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в" ЗЗД, по отношение на които е приложим тригодишният погасителен давностен срок. В тази връзка въззивният съд е акцентирал, че страните са се договорили, че дейностите по пътно поддържане се възлагат от възложителя с месечни, допълнителни и извънредни задания, т. е. всяка една от тези дейности подлежи на отделно самостоятелно възлагане и на възложителя е предоставено правото да прецени кога и какви конкретно работи да възложи за изпълнение. Следователно, не може да се приеме, че изначално изпълнителят е поел задължението да извършва еднакви по съществото си действия, за да е налице задължението на възложителя периодично да плаща възнаграждение и съответно, че относно вземането за възнаграждение е приложима кратката тригодишна давност.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационна проверка.

В пункт първи от изложението се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради необсъждане на доказателства и доводи на страните и др., като е посочена многобройна практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи, без формулиран правен въпрос. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК – включен в предмета на спора, обусловил правната воля на съда за неговия изход и поради това – значим за разрешаването на конкретното дело, е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, съобразно задължителните указания, дадени с ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, т.1. Върховният касационен съд има правомощие само да уточни и конкретизира, но не и да изведе правен въпрос от изложението към касационната жалба.

Не се установява общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по втория формулиран процесуалноправен въпрос. Дали съдът е следвало да осъществи процедура по двойна размяна на книжа, приемайки спорът за търговски, представлява оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, относимо към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не подлежи на обсъждане в производството по допускане на касационен контрол.

Третият поставен от касационния жалбоподател в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК материалноправен въпрос удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на него не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за достъп до касационно обжалване. При произнасянето си по този въпрос въззивната инстанция се е съобразила изцяло със задължителните разяснения, дадени с ТР № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, както и с формираната трайна практика на ВКС по въпроса кога е налице периодично плащане по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД и приложимата към него специална тригодишна давност. Несъгласието на жалбоподателя с изводите на въззивния съд не обосновава противоречие с цитираната съдебна практика, а оплакване за необоснованост на въззивното решение, която е извън преценката в селективната фаза на касационното производство.

Последният формулиран материалноправен въпрос не съответства на обективираната в решението правна воля на съда, който е приел, че липсва основание за ангажиране на имуществената отговорност на трето за спора лице, а не на ответника, поради което не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Освен това, не е налице сочената допълнителна предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за която липсва обосноваване от касатора, поради което се преценява като бланкетна.

Предвид изхода от спора, в полза на ответника по касация „Трейс груп холд“ АД следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция - юрисконсултско възнаграждение размер на 200 лв., на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Искането на ответника по касация „Мега инвест холд“ ЕООД за заплащане на разноски за настоящото производство в размер на 800лв., адвокатско възнаграждение за изготвен отговор на касационната жалба, е неоснователно. В приложения към отговора договор за правна помощ е упоменато, че е договорено възнаграждение в размер на 800 лв. - „ платими еднократно преди подаване на отговора на касационна жалба “.. По този начин обаче се обективира уговорка за заплащане на цялата сума – еднократно, но не и за факта на плащане. Независимо, че документът е подписан от упълномощителя и от адвоката, същият не удостоверява реално заплащане на договорената сума, съответно не представлява разписка в този смисъл.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК