Определение № 3336 от 10.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1773/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца “МУЛТИСТРОЙГРУП” ООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 333/22.05.2024 г. по в.т.д. № 157/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, потвърждаващо решение № 84/15.01.2024 г. по т.д. № 1430/2022 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-13 състав, за отхвърляне на предявения от него против ДИРЕКЦИЯ “НАЦИОНАЛЕН ПАРК ЦЕНТРАЛЕН БАЛКАН” иск по чл. 307 ТЗ за изменение на сключения между страните договор от 18.08.2020 г. за възлагане на обществена поръчка, чрез увеличаване размера на възнаграждението със сумата от 221 706 лева.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение - касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че от сключването на процесния договор на 18.08.2020 г. до подаване на исковата молба - 01.08.2022 г., са настъпили обстоятелства, касаещи изпълнението на договорните задължения на ищцовото дружество, които съконтрагентите не са могли и не са били длъжни да предвидят – нарастване на разходите за материали, трудови възнаграждения и горива. Уточнява се, че размерът на официално обявената от НСИ обща инфлация за страната за периода м. 08.2020 г. – м. 08.2022 г. е 22,1%, а ръстът на разходите за материали, трудови възнаграждения и горива значително надхвърля горепосочената стойност. Сочи се, че съгласно приетото по делото експертно заключение пазарната цена за изпълнение на процесните дейности/работи към 18.08.2020 г. е възлизала на 1 062 654 лева без ДДС, а към 01.08.2022 г. – на 1 264 360 лева без ДДС, т.е. повишаване с 221 706 лева. Изтъква се, че процесният договор е сключен в най-тежката фаза на здравната криза, която предизвика почти пълна парализа на стопанската дейност, а през лятото на 2020 г. цените на материалите и горивата са били сринати до исторически дъна. Релевира се, че през пролетта и лятото на 2021 г. с възстановяване на стопанската активност се стига до шоково поскъпване на материалите, горивата и труда, предизвикано от прекъсването на веригите за доставки, свиването на индустриалното производство и дълбоките промени на пазара на труда, както и до драстично поскъпване на енергията в целия Европейски съюз и съседните на съюза страни, предизвикано от започналото през лятото на 2021 г. необичайно и противоречащо на дотогавашната нормална търговска практика ограничаване и пълно спиране на доставките на руски природен газ за потребителите в З. и Ц. Европа. Добавя се, че през февруари 2022 г. започналата война в У. предизвиква допълнително поскъпване на материалите и горивата, което повишава общата инфлация в страната и ръста на трудовите възнаграждения на работниците и служителите с по-ниска квалификация, каквито са именно ангажираните с изпълнение на процесните дейности лица. Излагат се доводи за неправилност на въззивното решение, препращащо на основание чл. 272 ГПК към оспорваните от страната мотиви на първоинстанционния съдебен акт, вкл. извода за постигнато съгласие ищецът да поеме риска от изменение на цените в хода на изпълнение на работите (чл. 8, ал. 3), недоказването на въздействието на нарастването на себестойността на ресурсите върху прихода по договора. Атакува се и заключението на въззивната инстанция, че не се доказва причинно-следствената връзка между настъпилите извънредни обстоятелства и констатираното от вещите лица увеличение на цената на възложените дейности. Счита се, че експертите обосновано са приели, че здравната криза и войната в У. са единствените причини за повишаване стойността на процесните работи, а това е и очевидно за всеки наблюдател. Изразява се несъгласие с мотивите на решаващия състав, че увеличението е по-малко от 20% и не е съществено, което, според касатора, не кореспондира със стопанската действителност и условията за осъществяване на стопанска дейност. Възразява се срещу преценката на апелативния съд, че ищецът не е доказал, че изпълнението на договора при уговорените условия е прекомерно обременително или разорително за него. Акцентира се, че това разбиране е погрешно, тъй като при добро финансово състояние, управленски и организационен капацитет страната по договора може да устои на крайно неблагоприятни промени в икономическите условия, съответно да поеме загубите по съглашението, какъвто е разглежданият случай, но не следва този контрагент да бъде лишен от възможност да поиска изменение или прекратяване на договора по реда на чл. 307 ТЗ. Подобни ограничения, свързани със състоянието на длъжника, не следват и от самата разпоредба. Подчертава се, че запазването на размера на уговореното възнаграждение по договора би противоречало на справедливостта и добросъвестността. Претендира се отмяна на обжалваното въззивно решение и уважаване на предявения иск, както и присъждане на направените разноски за трите инстанции.

Искането за допуск до касация се основава на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “ Възникването на потестативното право по чл. 307 ТЗ обусловено ли е от това изпълнението на задълженията на ищеца да е станало прекомерно обременително или разорително за него? ”.

Излагат се аргументи за необходимост от промяна на практиката на ВКС, обективирана в решение № 240/12.09.2013 г. по т.д. № 259/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о. Изтъква се, че дали изпълнението на задълженията на страната по един договор ще се окаже прекомерно обременително или разорително зависи не толкова от настъпването на непредвидени неблагоприятни промени в икономическите условия, а от финансовото състояние, управленския и организационен капацитет на същата, поради което не следва да бъдат лишавани от възможността да се ползват от стопанската непоносимост тези, които понасят загуби и въпреки това изпълняват точно своите задължения. Сочи се и че разпоредбата на чл. 307 ТЗ не съдържа подобно изискване.

2. “ При каква по мащаб/размер неблагоприятна промяна в икономическите условия, която страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, може да се счита, че запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността и потестативното право по чл. 307 от ТЗ е възникнало за засегнатата от промяната страна? ”.

По второто питане се твърди, че законодателят не е посочил размера/мащаба на неблагоприятната промяна в икономическите условия, при чието настъпване запазването на един договор противоречи на справедливостта и добросъвестността, и липсва практика на ВКС по този въпрос.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответника по касация ДИРЕКЦИЯ “НАЦИОНАЛЕН ПАРК ЦЕНТРАЛЕН БАЛКАН” не е постъпил отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Предмет на исковото производство е предявен от ищеца против ответника ДИРЕКЦИЯ “НАЦИОНАЛЕН ПАРК ЦЕНТРАЛЕН БАЛКАН” конститутивен иск по чл. 307 ТЗ за изменение на сключения между страните договор от 18.08.2020 г. за възлагане на обществена поръчка, чрез увеличаване размера на дължимото на ищцовото дружество възнаграждение със сумата от 221 706 лева.

Въззивният съд, сезиран с жалба на ищеца, за да потвърди отхвърлителното първоинстанционно решение, е приел, че по силата на представения договор от 18.08.2020 г., сключен по реда на ЗОП, ответната дирекция е възложила на “МУЛТИСТРОЙГРУП” ООД да изпълни следните дейности: 1. Проектиране на противоерозионни мерки за възстановяване на природни местообитания в безлесната зона на НПЦБ; 2. Изпълнение на работни проекти за извеждане на противоерозионни мероприятия в обекти, разположени в горска зона на НП “Централен Балкан”; 3. Изпълнение на проектирани противоерозионни дейности по дейност в безлесни природни местообитания на НПЦБ. Уговорен е краен срок за изпълнение на възложените дейности - 31.12.2022 г. Посочено е, че в чл. 8, ал. 1 от договора страните са договорили възнаграждение за извършените дейности в общ размер на 1 823 000 лева без ДДС и 2 187 600 лева с ДДС, съгласно ценовото предложение на изпълнителя, съставляващо приложение № 3. Съгласно последното цената на процесните дейности, съставляващи част от всички възложени такива с договора, възлиза на 1 062 654 лева без ДДС. Съгласно чл. 8, ал. 2 от договора в цената по ал. 1 са включени всички разходи на изпълнителя за изпълнение на дейностите, включително и разходи за персонала, който ще изпълнява поръчката, и/или на членовете на ръководния състав, който ще отговаря за изпълнението и за неговите подизпълнители като възложителят не дължи заплащането на каквито и да е други разноски, направени от изпълнителя. В чл. 8, ал. 3 от договора е предвидено, че цената в ал. 1 е фиксирана за времето на изпълнение на договора и не подлежи на промяна освен в случаите, изрично уговорени в този договор и в съответствие с разпоредбите на ЗОП. От въззивната инстанция е анализирана изготвената по делото и неоспорена от страните комплексна съдебно-техническа и икономическа експертиза.

На основание чл. 272 ГПК относно приетото за установено от фактическа страна, допустимостта и неоснователността на исковата претенция апелативният съд е препратил към мотивите на първата инстанция. Изложил е допълнителни аргументи, че пандемията от коронавирус и военната инвазия в У., както и настъпилата във връзка с тях икономическа криза, са събития от извънреден характер, които принципно биха могли да бъдат предпоставка за позоваване на стопанска непоносимост. Преценил е, че в случая по делото не е доказано по категоричен и безспорен начин, че е налице причинно-следствена връзка между извънредните обстоятелства и констатираното от вещите лица увеличение в цената на възложените дейности, описани в исковата молба, както и че това увеличение съставлява особено съществено изменение. Счел е, че направеният от вещите лица извод за причинно-следствена връзка е общ и не почива на конкретни данни. Не е споделил това заключение, като е изложил аргументи, че релевираните от ищеца две събития – пандемията от Ковид-19 и от военните действия в У., имат различен начален момент (13.03.2020 г. и съответно 24.02.2022 г.). По делото няма данни как и в какво се изразява увеличението на стойността на процесните дейности – напр. в увеличение цената на горивото, на материалите или на трудовото възнаграждение на извършващите съответната дейност, както и разграничение увеличението на кой елемент от формиращите цената на услугата се е увеличил вследствие на първото, респ. на второто събитие.

За да прецени настъпилите промени, въззивният съд е съпоставил пазарната стойност на възложените дейности към датата на сключване на договора - 18.08.2020 г., възлизаща на 1 062 654 лева без ДДС, и тази към момента на подаване на исковата молба, респ. тяхното извършване, в размер на 1 284 360 лева. Счел е, че при съпоставката на двете суми се установява увеличение по-малко от 20 %, което не е съществено, дори и да се приеме за настъпило в резултат на променените икономически условия във връзка с Ковид-19 и военната инвазия в У.. Акцентирал е, че не може да се обоснове извод за нарушаване еквивалентността на престациите по договора. Приел е, че въпреки наведените твърдения ищецът не е доказал, че изпълнението при вече договорените условия е прекомерно обременително или разорително за него, поради което не могло да се заключи, че договорът е станал крайно икономически неизгоден за изпълнителя и запазването му в първоначалния вид би било несъвместимо със справедливостта и добросъвестността.

По тези съображения е стигнал до извода, че не са налице предпоставките за уважаване на предявения иск по чл. 307 ТЗ.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

Поставените от касатора въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Същите отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. Страната излага доводи за наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В т. 4 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения, че точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

В цитираното от касатора решение № 240/12.09.2013 г. по т.д. № 259/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о., е прието, че стопанската непоносимост е основание за изменение или за прекратяване на договора, когато в резултат на необратими икономически промени, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят при неговото сключване, е настъпило такова значително разминаване в насрещните престации, при които въпреки интереса на кредитора, длъжникът не може да бъде принуждаван да спазва условията му. Запазването на правоотношението е противно на справедливостта и добросъвестността поради нарушена еквивалентност на престациите при конкретния договор, тъй като изпълнението му е станало прекомерно обременително или почти разорително за страната, търсеща промяна. Това нарушение на еквивалентността е и недобросъвестно, тъй като е в противоречие с общоприетите критерии за честност и почтеност, т.е. запазването на облигационната връзка е социално неоправдано, защото въпреки интереса на кредитора длъжникът не следва да бъде принуждаван да продължава да спазва условията му. В конкретния случай е намерено, че обстоятелството, че ищецът е покривал загубите си от приходи, реализирани от дейности в други търговски обекти не може да обоснове извод за отсъствието на нарушено имуществено равновесие, което се преценява именно спрямо конкретния договор. В казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 88/22.06.2010 г. по т.д. № 911/2009 г. на ВКС, I т.о., и решение № 66/23.08.2019 г. по т.д. № 2131/2018 г. на ВКС, I т.о., е разяснено, че в понятието “добри нрави” попадат онези наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване на несправедливото облагодетелстване, намерили израз в отделни правни норми (чл. 20 ЗЗД, чл. 289, чл. 302, чл. 307 ТЗ, др.).

Съгласно така формираната практика на касационната инстанция преценката дали е нарушена имуществена еквивалентност на престациите се извършва спрямо конкретната облигационна връзка, като ако се направи извод, че запазването на договорното правоотношение противоречи на справедливостта и добросъвестността, същото може да бъде изменено или прекратено на основание чл. 307 ТЗ. При това положение не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че не е задължително в хипотезата на чл.307 ТЗ изпълнението да е станало прекомерно обременително или разорително за страната. Както е прието в цитираното по-горе решение № 240/12.09.2013 г., това не може да бъде поставено в зависимост от обстоятелството, че ищецът е покривал загубите си от приходи, реализирани от дейности в други търговски обекти. Следователно не се изследва общото финансово-икономическо състояние на страната, претендираща промяната, а се преценява само конкретния договор и договорените престации. Следва да се отбележи и че нормата на чл. 307 ТЗ е израз на общоприетите принципи на справедливостта и на добросъвестността в търговските отношения, поради което се преценява дали запазването на облигационната връзка е социално неоправдано. Наличието на цитираната практика на касацията, която не се обосновава да се нуждае от осъвременяване, изключва по поставените питания приложение на релевирания от касатора допълнителен критерий по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК за допуск до касационен контрол.

В случая въззивният съд не се е отклонил от практиката на касацията. Разгледал е настъпилите обстоятелства в конкретния случай и е изследвал как те са се отразили на облигационното правоотношение между страните. Приел е, че не се доказва по категоричен начин, че е налице причинно-следствена връзка между настъпилите извънредни обстоятелства и констатираното от вещите лица увеличение в цената на възложените дейности, описани в исковата молба, както и че увеличението съставлява особено съществено изменение. Несъгласието на касатора с извода на въззивната инстанция, направен с оглед конкретните доказателства по делото, не подлежи на проверка в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо, по така формулираните от страната два въпроса не може да се обоснове и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

По разноските:

Поради недопускане на касационна проверка право на разноски има ответникът по касация, който не претендира и не представя доказателства за извършването на такива пред ВКС, поради което и не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,