Определение № 60476 от 11.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 914/2021 г.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 7472/05.06.2020 г., подадена от Столична община, чрез юрисконсулт Н. Н., срещу решение № 660 от 13.03.2020 г. по в.гр.д.№ 1792/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 8077 от 21.12.2018 г. по гр.д.№ 1228/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която предявеният от И. П. П. иск с правно основание чл.49 ЗЗД вр. с чл.45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 20 000 лева до сумата от 40 000 лева, и Столична община е осъдена да заплати на И. П. П. на основание чл.49 ЗЗД вр. с чл.45 ЗЗД допълнително сумата от 20 000 лева, над присъдената със същото решение сума от 20 000 лева, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от И. П. П. поради злополука, настъпила на 06.01.2016 г. в района на метростанция ,,Надежда”, [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.01.2016 г. до окончателното й изплащане. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд в уважената част на предявения иск от И. П. П. срещу Столична община с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за сумата 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 06.01.2016 г. до окончателното изплащане Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК - нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди да извърши задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното тълкуване на критериите при прилагане на принципа на справедливостта и да посочи в мотивите онези от тях, които обуславят решаващ извод за значително увеличаване размера на дължимото обезщетение, като посочи механизма на правно-логически разсъждения при заключението, че присъденият от него размер е справедлив; 2. Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички относими обстоятелства по делото, в това число релевирани от страната правонамаляващи възражения – за прекомерност на пълния размер от поисканата сума, за възможно съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, като в мотивите си посочи кои обуславящи спорното право факти счита за установени и кои счита за недоказани. Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., Решение № 213 от 19.11.2019 г. по гр.д.№ 714/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение 40 от 17.05.2016 г. по гр.д.№ 4191/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 111 от 17.03.2014 г. по гр.д.№ 4207/2013 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 79 от 17.07.2018 г. по гр.д.№ 2034/2017 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 108 от 13.08.2018 г. по гр.д.№ 3053/2017 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 88 от 16.07.2018 г. по гр.д.№ 4209/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 93 от 04.07.2018 г. по гр.д.№ 3460/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 57 от 01.08.2018 г. по търг.д.№ 1677/2017 г. на ВКС, І т.о., Решение № 162 от 13.08.2018 г. по гр.д.№ 3190/2017 г. на ВКС, ІV г.о., а вторият въпрос – в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 68 от 24.04.2013 г. по търг.д.№ 78/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр.д.№ 2184/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 134 от 30.12.2013 г. по търг.д.№ 34/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 621 от 22.10.2010 г. по гр.д.№ 1927/2009 г. на ВКС, ІV г.о. Ответникът по касационната жалба И. П., чрез адвокат Г. Й., в писмен отговор е изразил становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.49 ЗЗД във вр. с чл.45 ЗЗД, предявен от И. П. срещу Столична Община, за обезщетяване на претърпени от ищеца неимуществени вреди. Приел е, че твърденията на ищеца са, че на 06.01.2015 г. около 7,50 ч. в [населено място], на тротоара в района на метростанция „Надежда“ откъм [улица]се е подхлъзнал върху непочистен сняг и заледен участък, паднал и получил следните увреди на здравето: счупване на страничния глезен на малкия пищял на левия крак, счупване на задния триъгълник на големия пищял на левия крак, увреда на вътрешната делтоидна връзка на лява глезенна става. Проведено е било оперативно лечение. Според твърденията на ищеца задължение на Столична община е почистването на общинските улици при снеговалеж и заледяване, и че поради бездействието на общинската администрация, която не е изпълнила тези си задължения е настъпила злополуката. В законоустановения срок Столична Община е подала писмен отговор на исковата молба, в който е изразено за неоснователност на предявения иск. Прието е, че не е оспорено от ответника твърдените от ищеца претърпени увреди: счупване на страничния глезен на малкия пищял на левия крак, счупване на задния триъгълник на големия пищял на левия крак, увреда на вътрешната делтоидна връзка на лява глезенна става. Ответникът е оспорил претендирания размер на обезщетението, като изключително завишен. Прието е за безспорно между страните и установено от събраните по делото доказателства, че на 06.01.2016 г. ищецът е претърпял злополука, при която е получил горепосочените увреди: счупване на страничния глезен на малкия пищял на левия крак, счупване на задния триъгълник на големия пищял на левия крак, увреда на вътрешната делтоидна връзка на лява глезенна става. Прието е още за установено от заключението съдебно-медицинската експертиза, че ищецът е търпял болки и страдания за период от около 6 месеца, като през първите 7-8 дни те са били изключително интензивни. Ищецът е претърпял една операция, за наместване на счупените кости с поставяне на плака и винтове, и втора операция за отстраняване на поставените импланти. Приел е, че здравето на ищеца към настоящия момент е напълно възстановено, останали са само оперативни белези, които съставляват трайни козметични загрозяващи снагата дефекти, като ищецът изпитва спорадични болки с неинтензивен характер. Посочено е, че по делото са разпитани двама свидетели – М. Т. и Ц. Ц.-П., относно механизма на злополуката и относно търпените болки и страдания. От събраните гласни доказателства, въззивният съд е приел за доказано обстоятелството, че процесната злополука е настъпила на тротоара в района на метростанция “Надежда“, след пресичане на уличното платно на пешеходна пътека на [улица]в [населено място], което тротоарно платно е било заснежено, обледенено и необработено с пясък, сол и др. противозаледяващи материали. Съдът е приел за установено, че увредите на ищеца, установени и от заключението на допуснатата и приета СМЕ, са довели до търпени от него значителни неимуществени вреди. Предвид събраните при първоинстанционното разглеждане на делото доказателства, вкл. и събраните свидетелски показания, и съгл. разпоредбите на ЗДвП и ЗП, ППЗП - чл.3 ал.1 от ЗП, чл. 8, ал.1 от ЗП, чл.19 ал.1 от ЗП, чл.19 ал.2, т.3 от ЗП, чл. 3, ал.1 и ал.2 от ППЗП, чл. 167 от ЗДвП, чл.47 от ППЗП, чл.48 от ППЗП (в редакцията им към датата на процесния деликт), въззивният съд е приел, че служителите, в чиито преки задължения се е включвало поддържането на процесната улица, отговарящо на нормативните изисквания за безопасност при движение по нея, са били служителите на Столична община. Тълкувайки посочените разпоредби съдът е приел, че тротоарът, на който е настъпила процесната злополука е част от общинската пътна мрежа и поддържането на същата, вкл. и досежно снегопочистване, опесъчаване и преодоляване на обледеняването, е задължение на Столична община. Прието е, че съгласно принципа за справедливо обезщетяване, уреден от нормата на чл.52 от ЗЗД, тежестта на непозволеното увреждане обуславя и решението за присъждане на такова обезщетение, като размерът на обезщетението следва изцяло да отговаря на принципа на справедливостта. Прието е, че обезщетението на неимуществените вреди представлява известно компенсиране на загубеното, което не може да бъде възстановено, т.к. се отнася до претърпени болки и страдания от ищеца, свързани с преживяните от него болки и страдания. Прието е, че основни критерии при определяне на болките и страданията, претърпени от ищеца са интензивността и продължителността на неговото страдание, претърпяното лечение, възрастта на ищеца, възможността за пълно възстановяване на здравето. В случая е прието, че здравето на ищеца е било увредено за период от около 6 месеца, през който период е изпитвал болки и страдания и съществен дискомфорт, ищецът е претърпял две операции, непосредствено след които е изпитвал интензивни болки и страдания за период от около по 7 дни. Предвид изложеното по-горе въззивният съд е приел, че сумата от 40 000 лв. представлява справедливо, съобразно с критерия на чл.52 ЗЗД, обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Приел е, че този размер на обезщетението е съобразен и със задължителната съдебна практика, вкл. и с ППВС №4/1968г. и с обществено-икономическите условия в страната към периода на настъпване на вредата. Съдът е приел, че до размера на 40 000 лв. искът е основателен и доказан и до този размер следва да бъде уважен. Наведените от жалбоподателя Столична община възражения досежно размера на обезщетението са счетени за неоснователни, предвид изложеното по-горе. Искането на Столична община да бъде присъдено обезщетение в “символичен размер“ е намерено за несъстоятелно, доколкото такъв критерий не е въведен нито нормативно, нито със задължителната или константната съдебна практика. По правните въпроси: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на въззивното решение по първия правен въпрос от изложението. С ППВС № 4/1968 г., т.ІІ, е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост и че понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В същата насока е и становището на състав на ВКС, дадено в решение № 213 от 19.11.2019 г. по гр.д.№ 714/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о. по чл.290, на което се позовава касатора. В решението на ВКС е възприета задължителната практика на ВС, изразена в ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по чл.290 ГПК, според която при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка и обезщетението за тях се определя от съда по вътрешно убеждение. Многократно в практиката на ВКС е посочвано, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В тази връзка съдът е длъжен да съобрази характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, последиците в настоящ и бъдещ план, продължителността и степента на интензитета, възрастта на увредения, обществено и социално положение, обществено-икономическите условия към датата на увреждането и др. Обезщетението за неимуществени вреди трябва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става източник на неоснователно обогатяване. В мотивите към решенията си съдилищата са длъжни да посочат както релевантните за случая обстоятелства, така и значението им за присъдения размер обезщетение, след като се анализират събраните по делото доказателства и се обсъдят всички правнорелевантни доводи и възражения на страните. Правният въпрос съдът е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС. Касационно обжалване следва да се допусне по чл.280,ал.1,т.1 ГПК и по втория въпрос от изложението на жалбоподателя Столична община. С решение № 94/28.03.2014 г. по гр.дело № 2623/2013 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана в решения на състави по чл.290 ГПК, според която и зискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС – с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. С т. 19 от приетото по-късно, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Тези задължителни указания и разяснения не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл. 272 от ГПК, процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство - чл. 269 от ГПК, както и на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението; т.е. - и при действието на ГПК от 2007 г., наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Възприета е и практика на ВКС, изразена в решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, според която правните изводи на съда (включително тези относно преюдициалните за спора въпроси), съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те следва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезиса на приложимите материалноправни норми (чл. 235, ал. 2 от ГПК). За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Съгласно разпоредбата на чл. 272 от ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите към въззивното решение, приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, а може да препрати към тези мотиви на първоинстанционното решение, като същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т.е. – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. С цитираното решение съставът на ВКС се е позовал и на разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение