Определение № 260 от 28.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 474/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЕйДжиБи Файнанс“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 12393 от 25.11.2020 г. по в.т.д. № 837/2020 г. на Апелативен съд – София, Търговска колегия, петнадесети състав, с което след отмяна на решение № 1775 от 10.10.2019 г. по т. д. № 1343/2018 г. на Софийски градски съд в обжалваната от единия от солидарните ответници – „Кардинал 07“ ЕООД, част, са отхвърлени предявените от „ЕйДжиБи Файнанс“ АД против „Кардинал 07“ ЕООД искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено, че „Кардинал 07“ ЕООД дължи на ищцовото акционерно дружество следните суми: 161 200 евро, представляваща главница по договор № 16-СФ-002 от 26.02.2016 г. за предоставяне на паричен заем, обезпечен с ипотека, ведно със законната лихва от 18.04.2018 г.; възнаградителна лихва в размер на 40 165.59 евро за периода от 20.04.2016 г. до 20.02.2018 г. и 38 644.89 евро – неустойка по чл. 13 от договора за периода от 20.04.2016 г. до 20.03.2018 г. В жалбата се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – материална и процесуална незаконосъобразност, както и необоснованост на атакувания съдебен акт, с искане за касирането му. Релевират се доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 301 ТЗ предвид редица ангажирани по делото конкретни доказателства, водещи до несъмнен извод, че търговецът е узнал и не е оспорил извършените от негово име без представителна власт действия – сключването на процесния договор за паричен заем, като дори е предприел изпълнение по него, с което е манифестирал мълчаливо одобрение на извършените без представителна власт действия или намерение да се ползва от целения с тях правен резултат. Касаторът твърди допуснато нарушение на чл. 154, ал. 2 ГПК, доколкото въззивният съд му възложил да доказва при условията на пълно и главно доказване един презюмиран от закона факт по чл.301 ТЗ, който като такъв не подлежи на доказване, а за оборването на оборима законова презумпция доказателствената тежест се носи от оборващия, т.е. от ответното дружество. По повод представени и допуснати като доказателство от първоинстанционния съд десет броя „Авизо за местен превод“, които са издадени, подписани и подпечатани от банката на касатора и удостоверяват получени десет парични превода за погасяване на вноски по договора за заем (от които едно плащане от страна на „Кардинал 07“ ЕООД, едно плащане от страна на законния представител на ответника – М. А. С., и две плащания от страна на „Кардинал 08“ ЕООД, което е едноличен собственик на капитала на „Кардинал 07“ ЕООД и чийто едноличен собственик и управител е същото лице М. А. С.), се твърди: нарушение на материалния закон – чл. 38 и чл. 39 от Закона за платежните услуги и платежните системи (отм.), действащ към момента на извършване на плащанията, доколкото въззивният съд не е приел, че банковите извлечения за получени парични преводи за погасяване на вноски по договора за заем удостоверяват идентичността на платеца и неговото изявление за плащане, както и нарушение на процесуалния закон – чл. 179 ГПК, защото неправилно въззивният съд не е отчел, че същите имат характер на официален документ и установяват по обвързващ съда начин факта на нареждане на превода, наредителя- платец, сметката, от която се извършва преводът, основанието на превода, размера на сумата и заверяването на сметката на получателя. Навеждат се и доводи за нарушение на разпоредбата на чл. 182 ГПК във вр. с чл. 154 ГПК, аргументирани с погрешните изводи на въззивния съд по отношение на заключението на съдебно-счетоводната експертиза в частта й, касаеща заключението за платената сума от 1743.75 евро на 06.12.2016 г., осчетоводена от ответника, които погрешни изводи са довели до формирано неправилно убеждение в съдебния състав за липсата на узнаване от страна на ответника за сключения договор за заем. Твърди се още, че въззивният съд е излязъл извън рамките на своите правомощия по чл. 269, изр. второ ГПК, защото е назначил съдебно-графическа експертиза за установяване на автентичността на подписа върху Предварителния погасителен план, който не е оспорван в първоинстанционното производство, не е откривано производство по оспорването му, и без във въззивната жалба да има оплакване за процесуално нарушение във връзка с такова оспорване, и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, без да е направено такова искане от въззивника. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Как се разпределя доказателствената тежест в хипотезата на чл. 154, ал. 2 ГПК; 2. „Авизо за местен превод“, което е издадено, подписано и подпечатано от банката, има ли характер на официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК, който установява по обвързващ съда начин факта на нареждане на превода, наредителя- платец, сметката, от която се извършва преводът, основанието на превода, размера на сумата и заверяването на сметката на получателя и 3. Може ли въззивният съд да допусне служебно доказателства, в случай че въззивната жалба не съдържа оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото и неоткриване на производство по оспорване, и следва ли въззивният съд да допусне своевременно представени, но неприети от първоинстанционния съд като неотносими, писмени доказателства за узнаването на сключването на договора за заем (като нотариален акт за учредена ипотека върху имоти на ответника), след като констатира, че са от значение за решаване на спора, предвид изключване от доказателствата на друг документ, въз основа на който първоинстанционният съд е приел, че е налице узнаване още към момента на сключване на сделката от мним представител, предвид установена от заключението на служебно назначената от въззивния съд експертиза неавтентичност на документа, на който първоинстанционният съд се е позовал. Допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е основана на: решение № 158 от 30.09.2013 г. по т. д. № 679/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 123 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 890/2010 г. на ВКС, III г. о. и решение № 256 от 27.04.2017 г. по т. д. № 3378/2015 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 1; определение № 169 от 19.02.2014 г. по ч.т.д. № 4520/2013 г. на ВКС, I т. о. (чл. 274, ал. 3 ГПК) – по въпрос № 2; т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60 от 14.05.2019 г. по гр. д. № 2324/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 341 от 02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ВКС, II г. о. и решение № 34 от 22.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г. на ВКС, II г. о. – по въпрос № 3. В изложението са формулирани още три въпроса - под номера четири, пет и шест, по които се поддържа допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Когато търговецът е юридическо лице, кой точно трябва да е узнал – физическото лице негов органен представител или е достатъчно узнаването от лица, които имат пасивна представителна власт, за да се приложи чл. 301 ТЗ; Представлява ли възражението по чл. 414 ГПК срещу издадена заповед за незабавно изпълнение противопоставяне по смисъл на чл. 301 ТЗ и Приложим ли е чл. 159, ал. 2 ГПК в случай на успешно оспорване на документ по чл. 193 и сл. ГПК и длъжен ли е съдът да приеме своевременно представени доказателства, които установяват същия факт, който се установява с успешно оспорения и изключен от доказателствата материал, които съдът преди оспорването е счел за излишни и неотносими. Касаторът сочи и самостоятелния селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована отново с твърденията за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Ответникът по касационната жалба – „Кардинал 07“ ЕООД /н/, чрез управителя М. С., не е заявил становище по жалбата. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговори от В. П. А. – синдик на „Кардинал 07“ ЕООД (н.), конституиран като страна в производството с определение № 60238 от 14.12.2021 г. по настоящото дело. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания краен резултат, съдебният състав на Апелативен съд – София е посочил, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че представителят на единия от ответниците – жалбоподател във въззивното производство - „Кардинал 07“ ЕООД, не е подписал договора за предоставяне на заем, както и приложението, неразделна част от същия. По спорните въпроси – дали по делото е установено узнаване от страна на това дружество за сключения договор преди получаване на поканата за доброволно изпълнение и съответно – при липса на изрично оспорване на действията на подписалия договора, дали е приложима презумпцията на чл. 301 от ТЗ, решаващият състав е приел, че ищцовото дружество не установява при условията на пълно и главно доказване, че въззивникът „Кардинал 07“ ЕООД чрез своите органи е узнал за сключения договор. Съображенията на въззивния съд са следните: По делото е налично само едно платежно нареждане от 06.12.2016 г. за изходящ от това дружество превод на сума в размер на 1 743.75 евро, в което като основание за плащане е посочен номерът на договора за кредит, макар и без отбелязване на дата и без това платежно нареждане да е подписано. Подписът материализира изявлението на издателя на документа за знание какво е съдържанието на същия. След като не е поставен подпис, то и не може да се приеме, че е налице знание за това, че е извършено плащане по съответния договор. Изтъкнатият в писмената защита на въззиваемото дружество аргумент, че авизото за паричен превод не съдържа подпис, тъй като е извлечено от интернет банкирането на „ЕйДжиБи Файнанс“ АД, според въззивния съд не може да обоснове извод, че такъв не е необходим, за да се приеме, че е налице изявление. Съдът е счел, че в тежест на ищеца е да докаже твърдените от него обстоятелства, като издири дали има подписан екземпляр на платежното нареждане на хартиен носител или чрез електронен подпис и да ангажира доказателства за това, за да се приеме, че е установил факта на узнаване за сключения договор. Изложеното важи и по отношение на платежното нареждане, в което е посочено, че наредител е физическото лице М. А. С.. Според въззивния съдебен състав не може да се направи извод за узнаване за поетото с договора задължение и от данните, отразени в приетата пред въззивната инстанция експертиза, в която вещото лице е посочило, че е налице счетоводен запис в аналитичните ведомости на „Кардинал 07“ ЕООД, счетоводна сметка 498 Други вземания, аналитична 131, на едно плащане в размер на 3 415.14 лв. към фирма „Ей Джи Би София“ и че това плащане е близко по стойност до извършеното с обсъденото платежно нареждане. Решаващият състав е приел, че това счетоводно записване също не може да послужи като основание, за да се заключи, че „Кардинал 07“ ЕООД е узнало за сключения договор, защото има разлика в наименованието на контрахента, посочен като кредитор в оборотната ведомост, и наименованието на ищеца, а предположението на експерта, че по всяка вероятност става въпрос за плащането от 1743.75 евро, за което е записано, че е направено от „Кардинал 07“ ЕООД, не е достатъчно, за да обоснове извод за знание за сключения договор. Обстоятелството, че заемната сума не е преведена по посочената в самия договор сметка с титуляр „Кардинал 07“ ЕООД също е отчетено като аргумент в подкрепа на извода, че няма данни дружеството, чрез своите органи, да е узнало за сключения договор Предвид неподписването на договора за заем от представител на „Кардинал 07“ ЕООД и при констатираната липса на категорични доказателства за узнаване за този договор, исковите претенции са счетени за неоснователни по отношение на това дружество. Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите два процесуалноправни въпроса, свързани с приложението на чл.154, ал.2 и чл.179 ГПК, а именно: За доказателствената тежест по чл.154, ал.2 ГПК за оборване на презумпцията по чл.301 ТЗ и дали банково удостоверение – авизо за местен превод, съдържащо: факта на нареждане на превода, наредителя, сметката, от която се извършва превода, основанието за превода, размера на сумата и заверяването на сметката на получателя, съставлява официален документ по смисъла на чл.179 ГПК. Обжалването следва да се допусне за извършване на проверка за съответствие на дадените от въззивния съд разрешения с практиката на ВКС, посочена от дружеството – касационен жалбоподател. По останалите въпроси, които са относими към правилността на атакувания съдебен акт, касационната инстанция дължи произнасяне в производството по чл.290 ГПК. Не се установява наличието на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а от друга страна, то е обосновано с доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивния съдебен акт, преценката на които е извън селективното производство. За разглеждане на касационната жалба по същество, жалбоподателят дължи държавна такса в размер на 9 388.40 лева, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение