Определение № 50094 от 23.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3159/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Х. А. Х. и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ против решение № 243 от 7.06.2022 г., постановено по въззивно гражданско дело №265 по описа за 2022 г. на Плевенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 222 от 17.02.2022 г. по гр. д. № 3373 по описа за 2021 г. на Плевенския районен съд, V граждански състав. С първоинстанционното решение Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е осъдена да заплати на Х. А. Х. на основание чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация 2 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди за периода от 15.03.2013 г. до 15.01.2014 г. от по-неблагоприятно третиране в затвора в [населено място]-подстригване пред килията му, а не в обособено помещение, както и 1296,46 лв. мораторна лихва върху главницата, а исковете за главницата разликата над 2 000 лв. до пълния предявен размер от 1 000 000 лв. и за мораторната лихва над 1296,46 лв. до 100 000 лв. са отхвърлени.

Х. А. Х. твърди, че решението на Плевенския окръжен съд в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на иска над 2 000 лв. до 1 000 000 лв. е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи очевидна неправилност и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси:

1. Налице ли е заинтересованост при даването на показанията от страна на разпитаните по делото свидетели с оглед обстоятелството, че те от една страна се намират в добри отношения с ищеца, а от друга-че водят дела с ответника и как следва да бъдат кредитирани те?

2. Относно задълженията на въззивния съд да обсъди наведените във въззивната жалба доводи и събраните по делото доказателства, с цел повторно да разреши материалноправния спор.

3. При положение че предмет на претенцията са неимуществени вреди в резултат от преживени душевни страдания, като опосредени ли следва да се ценят показанията на лица, които не са преки очевидци на действията, породили тези страдания, когато лицето, преживяло страданията, лично им е споделило как тези страдания са се отразили и продължават да се отразяват на психиката му?

Според касатора очевидната неправилност на обжалваното решение се съдържа в извода, че показанията на свидетелите били опосредени не толкова от преките им наблюдения, а от разказите на самия ищец за състоянието му.

Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ застъпва становището, че решението на Плевенския окръжен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000 лв. и лихва в размер на 1296,46 лв. е недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви?

2. Следва ли въззивният съд да приеме за недопустимо решението на първоинстанционният съд, когато последният е допуснал иск за разглеждане на законна лихва, но не е съобразил, че при непозволено увреждане дължимата лихва се следва по силата на закона и в крайна сметка е присъдил мораторна лихва?

3. С какви доказателствени средства и до кой момент страните в производството по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр. могат да посочват и представят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят, посочат или представят своевременно?

4. Следва ли въззивният съд да допусне служебно експертиза, когато това е необходимо за приложението на императивна материалноправна норма, дори ако във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи?

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

С влязло в сила решение № 49269 от 28.02.2017 г., постановено по гр.д. № 41971 по описа за 2014 г. на Софийския районен съд, III ГО, 82 състав, е признато за установено, че Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е извършила срещу Х. А. Х. нарушение на чл.4, ал.3 от Закона за защита от дискриминацията, което се състои в това, че за периода от 15.03.2013 г. до 15.01.2014 г. ищецът е бил по-неблагоприятно третиран в затвора в [населено място], тъй като е подстригван пред килията му, а не в обособено помещение. След това по настоящото дело Х. А. Х. е поискал да му бъде присъдено обезщетение за причинените от нарушението неимуществени вреди в размер на 1 000 000 лв. и 100 000 лв. мораторна лихва върху главницата за периода от 15.03.2013 г. до 3.6.2020 г. Плевенският районен съд е присъдил на ищеца 2 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 1296,46 лв. мораторна лихва върху него за периода от 15.1.2014 г. до 3.6.2020 г., като е отхвърлил исковете в останалите им части до пълните предявени размери. За да определи по справедливост размера на обезщетението за неимуществени вреди, първоинстанционният съд се е позовал на установените от показанията на свидетелите обективни факти. Приел е за установено, че ищецът се е подстригвал често, че обитаваната от него килия е била с решетъчни, а не с плътни врати, поради което при подстригването в килията, в която той се е хранил, са влизали косми и това му е създавало неудобство. Този съд не е кредитирал показанията на свидетелите относно силата, честотата и интензивността на болките и страданията поради тяхната заинтересованост, поради невъзможността за твърде честа връзка между тях и ищеца и поради тяхната опосреденост-пресъздаване на оплаквания на ищеца при липса на преки впечатления.

Във въззивната си жалба Х. А. Х. се е оплакал от игнорирането на част от събраните доказателства, а юрисконсултът на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“-от това, че първоинстанционният съд не е отложил делото поради обективната му невъзможност да се яви в публично съдебно заседание, за да разпита свидетелите и да поиска нови доказателства. Представените към въззивната жалба на ответната дирекция писмени доказателства не са били приети от второинстанционния съд, тъй като са могли да бъдат ангажирани още пред първата инстанция. Плевенският окръжен съд подробно е обсъдил събраните по делото доказателства, както и възраженията и доводите на страните. Счел е, че свидетелските показания установяват фактите, посочени от първоинстанционния съд и определеният според тези факти размер на обезщетението е справедлив, поради което е потвърдил първоинстанционното решение.

Така постановеното решение не противоречи на разрешението на втория въпрос на Х. А. Х. и на първия въпрос на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, което е установено в практиката на ВКС. Въззивният съд е разгледал спора по същество и е изложил свои собствени съображения по възраженията и доводите на страните. Противно на твърденията на Х. Х., въззивният съд е посочил защо не кредитира изцяло показанията на свидетелите и изводът му, че нарушението не може да доведе до трайни и незаличими неимуществени вреди съответства на житейската логика. Ето защо по този въпрос касационно обжалване на решението на Плевенския окръжен съд не следва да се допуска.

Не се установява противоречие между даденото от въззивния съд разрешение и решения № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. и № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV ГО на ВКС по първия въпрос на Х. Х.. Съдилищата достатъчно убедително са аргументирали причините, поради които кредитират свидетелските показания в една част и не кредитират в друга част относно определени факти.

Безспорно е в практиката на ВКС, че неимуществените вреди се състоят във вътрешно емоционално състояние на пострадалия, поради което може да се установява само техният външен израз и в този смисъл доказателствата за неимуществени вреди са винаги опосредени. Доколко обаче свидетелите непосредствено са възприели външните признаци на претърпените неимуществени вреди и дали тези възприятия са достоверни подлежи на обективната преценка на съда. Това разрешение на третия въпрос, прието от въззивния съд, произтича от ясната разпоредба на чл.172 от ГПК, поради което и по този въпрос не е необходимо да се допуска касационно обжалване. Оттук следва също, че отказът на въззивния съд да кредитира показанията на свидетелите в частта, в която възпроизвеждат разказите на самия ищец за състоянието му, не представлява очевидна неправилност на въззивното решение и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.

Не може да се допусне касационно обжалване и по другите въпроси, поставени от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Вторият от тях се основава на съображението на въззивния съд, че претендираната лихва върху обезщетението за непозволено увреждане не е самостоятелен иск с конкретен размер, а е искане за законната лихва от датата на увреждането и представлява не мораторна, а компенсаторна лихва. В този случай според дирекцията решението в частта относно присъдената лихва върху главницата е следвало да се обезсили, а не да се потвърди, затова и въззивното решение е недопустимо. Това схващане е погрешно и не следва от мотивите на въззивния съд. Изразеното становище на Плевенския окръжен съд почива на съществуващата практика, че при иск за вреди от непозволено увреждане лихвата се дължи от момента на увреждането, без да представлява отделен иск и без да е необходимо да се уточнява по размер. Ако случаят беше такъв и въззивният съд не възприема тази практика, тогава би следвало да обезсили решението, защото би имало нередовност на исковата молба. Налице е точно обратната хипотеза-искът е уточнен като период и размер и затова постановеното решение в тази част не е недопустимо и не може да бъде обезсилено, съответно не е недопустимо и решението на въззивния съд.

По третия въпрос на дирекцията не може да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като преклузиите относно посочването и събирането на доказателства по иск с правно основание чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр. не се различават от общите правила в ГПК, които въззивният съд не е нарушил.

В четвъртия въпрос дирекцията е опитала да обоснове противоречие между решението на въззивния съд и указанията по т.3 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК. Според касатора въззивният съд е бил длъжен служебно да назначи експертиза, за да приложи императивна материалноправна норма. Не е уточнено от касатора и не се констатира от настоящата инстанция необходимост да се приложи такава императивна материалноправна норма. Не се сочи и естеството на експертизата, която би следвало да се допусне. Касае се за определяне по справедливост на размера на неимуществени вреди от непозволено увреждане съобразно събраните по делото доказателства, чиято преценка не изисква специални знания. Ето защо по този въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение