Определение № 822 от 20.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2516/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С решение № 141 от 18.03.2022г. по в.т.д. № 925/2021г. на Апелативен съд – Пловдив е отменено частично решение № 260226 от 31.05.2021г. по т.д. № 314/2019г. на Окръжен съд – Стара Загора и Гаранционен фон е осъден да заплати на С. И. Б. и Г. И. Б., на основание чл. 558, ал. 5 и ал. 1 от КЗ, вр. чл. 557, ал. 1, т.2, б.“а“ от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, суми от по 36 000 лева за всеки един от тях, представляващи обезщетение за нанесени неимуществени вреди – претърпени болки и страдания вследствие смъртта на техния син М. С. Б. при пътнотранспорто произшествие от 16.09.2017г., със законната лихва, считано от 03.09.2019г. до окончателното плащане. В останалата част, с която исковете на С. И. Б. и Г. И. Б. над размера от по 36 000 лева до пълните претендирани по 200 000 лева обезщетение са отхвърлени, първоинстанционното решение е било потвърдено.

С подадена касационна жалба С. И. Б. и Г. И. Б. обжалват решението на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд – Стара Загора в отхвърлителната част – за разликата до претендираните от тях по 200 000 лева обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Касаторите намират въззивното решение в обжалваната част неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Оспорва се правилността на изводите на въззивния съд относно размера на определеното обезщетение, което според касаторите е занижено, както и възприетото съпричиняване, поради което обезщетението е намалено със 70 %. Според касаторите не е било съобразено в пълна степен, че със смъртта на сина М. е била прекратена дълбоката връзка между родител и дете, от което е последвал емоционален и физически срив на родителите. Не е посочено какво е значението на установените конкретни факти за размера на обезщетението. Не са били съобразени лимитите на застрахователно обезщетение, които доказват рамката на справедлив размер на обезщетенията, както и инфлацията. Въззивният съд не е съобразил още размера на присъждани обезщетения по други сходни случаи. Съдът не е мотивирал размера на присъдените обезщетения и не е посочил в каква посока е тежестта на критериите, посочени в ППВС 4/68г. Въззивният съд не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба, отнасящи се до недоказаността на възраженията на ответника за съпричиняване поради внезапно навлизане на платното за движение и отнемане на предимство, че водач на каруцата е бил М. С. Б., употребата на алкохол, липса на светлоотразителни елементи и регистрация на превозното средство. Такива обстоятелства по делото не са били установени. Неправилно е бил определен процентът на съпричиняване без анализ на действията на двамата участници в ПТП. Дори починалият да е допринесъл за крайния вредоносен резултат, неговият обективен принос, съпоставен с този на водача, би могъл да бъде не повече от 20%, доколкото първоизточник на причината за ПТП е неправомерното поведение на водача, който носи отговорност за останалите участници в движението и е можел да предотврати настъпването на ПТП, ако беше спазил изискванията на ЗДвП.

Касаторите искат въззивното решение в обжалваната част да бъде допуснато до касация и отменено, с присъждане на направените разноски.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касаторите С. И. Б. и Г. И. Б. въпроси са:

1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?

Касаторите считат, че в противоречие с възприетото в Решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и Решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС,ТК, ІІ т.о. въззивният съд само формално е посочил, че е взел предвид нивата на застрахователните лимити.

2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираната влошено психологическо състояние?

Според касаторите при произнасяне на въпросите съдът не е съобразил със задължителната практика – Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС, както и на практиката на ВКС (решение № 149 от 02.05.2011г. по гр.д. № 574/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение 0 121 от 09.07.2012г. по т.д. № 60/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.).

3. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?

Във връзка с въпроса касаторите се позовава на решение № 148 от 28.06.2018г. по гр.д. № 3923/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

4. Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията?

Касаторите считат, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 1 от 27.03.2012г. по гр.д. № 1106/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., съгласно което когато определя обезщетението към по-късен момент, съдът неизбежно отчита инфлацията, той като обезщетението трябва да е справедливо към момента, в който е определено.

5. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?

Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 214 от 08.01.2019г. по гр.д. № 3921/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о., според което справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва са се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Касаторите се позовават на недопуснатите до касация решение № 1572 от 01.07.2017г. по в.гр.д. № 1739/2017г. на Апелативен съд – София, решение № 306 от 28.10.2019г. по т.д. № 478/2019г. на Апелативен съд – Пловдив, както и влязлото в сила решение от 28.06.2019г. по т.д. № 150/2018г. на Окръжен съд – Хасково.

6. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в едно или друга посока?

Касаторите твърдят противоречие на въззивното решение с каузалната практика на ВКС (решение № 15 от 30.01.2015г. по гр.д. № 4604/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 24 от 28.10.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.), както и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГТК на ВКС относно задълженията на съда във въззивното производство във връзка с оплакването, че съдът не е посочил мотивите за определяне на базово обезщетение от 120 000 лева за всеки от касаторите.

7. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?

Относно задълженията на въззивния съд да отговори на въззивната жалба в качеството си на инстанция по същество на спора касаторите сочат решение № 94 от 28.03.2014г. по гр.д. № 2623/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 906 от 30.12.2004г. по гр.д. № 1106/2003г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 1116 от 01.10.2008г. по гр.д. № 4876/2007г. на ВКС, V г.о. На тези решения въззивното решение противоречи във връзка с оплакванията във въззивната жалба за недоказаност на възраженията за съпричиняване.

8. При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно?

Касаторите считат, че отговорът на въпроса е положителен, като въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 84 от 15.08.2016г. по т.д. № 1508/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

9. При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП?

Касаторите се позовават на решение № 15 от 19.02.2020г. по т.д. № 146/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., и др., съгласно които при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на ПТП. Въпросът е във връзка с оплакванията, че неправилно е прието, че основно роля за ПТП има починалият.

10. Следва ли при констатиране на съществено противоречие и неяснота в заключенията на вещи лица относно съществен за спора въпрос, съдът да допусне разширена експертиза за изясняване на констатираните противоречия и неясноти? В този случай налице ли е хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК и какви са задълженията на въззивния съд?

Касаторите намират, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 220 от 07.10.2013г. по гр.д. № 1428/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.

11. Следва ли при постановяване на възивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимосвързаност?

12. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?

13. При определяне степента на съпричиняване, следва ли въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на ПТП?

Според касаторите тези последни три въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Касаторите поддържат и очевидна неправилност на въззивното решение. Съставът на Апелативен съд – София не е обсъдил и не е взел отношение относно оплакванията във въззивната жалба относно липсата на възражение за съпричиняване поради внезапно навлизане на платното за движение и отнемане на предимство, недоказаност на обстоятелството, че водач на каруцата е бил М. С. Б., употреба на алкохол, липса на светлоотразителни елементи и на регистрация на каруцата.

От насрещната страна по жалбата Гаранционен фонд е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Във връзка с отговора не са претендирани разноски.

Срещу въззивното решение в частта на присъдените на С. И. Б. и Г. И. Б. обезщетения за неимуществени вреди е подадена касационна жалба от Гаранционен фонд. Този касатор счита решението в обжалваната част неправилно. По делото липсват доказателства, които да установят какви точно по вид, характер и интензитет болки и страдания са преживели

ищците, обстоятелство, което е трябвало да бъде съобразено от въззивния съд. Необсновани са изводите за обичайната връзка между дете и родител, включително за начина, по който родителите приемат смъртта на своите деца, емоциите и състоянията, които преживяват в тази връзка. Житейските отношения са изключително разнообразни, включително тези между родители и деца. Не са били преценени поотделно отношенията, които всеки от ищците е имал със своя син. Неправилно не е била приета изключителна вина на починалия за настъпването на пътния инцидент. Кредитирано е единствено заключението на единичната съдебна автотехническа експертиза, а не тройната експертиза, в която като единствена причина за настъпване на ПТП е посочено внезапното навлизане на каруцата на главния път, като не е посочено защо не се кредитира тази експертиза. Допълнително посочените от вещото лице „технически“ причини за настъпване на ПТП съставляват недопустимо произнасяне по правни въпроси. В случая се е касаело за отделни пътни инциденти, като смъртта на Б. е била причинена от неизвестен автомобил. Ищците не са навеждали твърдения, че вина за смъртта има неизвестен водач. Евентуално, в случай че се приеме, че на ищците следва да бъдат присъдени обезщетения, то процентът на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия следва да се приеме в размер на не по-малко от 90% и с този процент на съпричиняване се намалят обезщетенията на ищците.

От Гаранционен фонд е поискано въззивното решение в обжалваните части да бъде допуснато до касация и отменено, с присъждане на направените разноски.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Формулираните от Гаранционен фонд въпроси са:

1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, респективно на установените с тях правнорелевантни факти съобразно дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормата на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 от ГПК.

Касаторът счита въззивното решение постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС по гр.д. № 1/2000г. и Постановление № 1 от 13.07.1953г. на Пленума на ВКС, както и в противоречие с каузалната съдебна практика, от която се сочат съдебни решения.

2. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други не? Длъжен ли е въззивният съд конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои – не, кои възприема и кои – не? Доколкото въззивният съд е инстанция по същество на спора, той следва ли да осъществи същата дейност като първата инстанция – а именно да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти; да прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора? Длъжен ли е въззивният съд да цени заключенията на вещите лица в съответствие с нормата на чл. 202 от ГПК?

Според касатора решението е постановено в противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953г.

3. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат фактически изводи досежно осъществяването на правнорелевантните факти, послужили за правните изводи на съда, изведени чрез пълно и главно доказване, и при излагане на съображения кои са доказателствата, които ги установяват и защо едни доказателства са ценени, а други – не?

Отново се сочи противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС по гр.д. № 1/2000г. и каузална практика на състави на Върховния касационен съд.

4. Следва ли да се счита, че дадено лице е активно легитимирано да претендира обезщетение за неимуществени вреди само поради наличие на родствена връзка между него и починало вследствие на деликта лице?

Според касатора решението на Апелативен съд – Пловдив е постановено в нарушение на Постановление № 4 от 25.05.1961г. на Пленума на ВС, според което обезщетение за неимуществени вреди се присъжда само при условие, че се установи, че такива вреди действително са били претърпени от лицето, претендиращо обезщетение. То трябва да докаже конкретния вид, характер и интензитет на вредите.

5. Длъжен ли е въззивният съд при определяне на размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди да анализира релевантни по делото обстоятелства съобразно общите и специфичните за отделния случай критерии за приложение на чл. 52 от ЗЗД?

Въззивният съдебен акт е постановен в противоречие със задължителната практика на ВС – ППВС № 4/1968г. и създадената съдебна практика по приложение на чл. 52 от ЗЗД (решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 154 от 30.10.2012г. по т.д. № 807/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.).

6. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли въззивният съд да посочи и тяхното значение при конкретно установените по делото факти.

Според касатора по този въпрос въззивният съдебен акт е постановен в противоречие с ППВС № 4/1968г., решение № 83 от 21.10.2020г. по т.д. № 1664/2019г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 103 по т.д. № 2546/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

7. При определяне степента на съпричиняването длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите? Какви факти и обстоятелства следва да прецени въззивният съд при преценка за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД?

Според касатора решението е постановено в противоречие с ППВС № 17/63г., ППВС № 1 от 13.07.1953г., решение № 19 от 20.07.2018г., по т.д. № 1748/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 96 от 29.06.2015г. по т.д. № 2461/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

И касаторът Гаранционен фонд намира въззивното решение очевидно неправилно, тъй като е постановено в нарушение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. За да отговори на въпроса вследствие на чие виновно противоправно поведение е настъпила смъртта на М. С. Б., въззивният съд е бил длъжен да изследва обективно, съобразно установените в двете автотехнически експертизи технически параметри, поведението на двамата водачи, като ги съпостави с нормите на ЗДвП и ППЗДвП.

От насрещните страни по жалбата С. И. Б. и Г. И. Б. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Поддържа се, че липса основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от Гаранционен фонд част, нито има основание решението в тази част да бъде отменяно.

Във връзка с подадения отговор са претендирани разноски по чл. 38, ал. 2 от ЗА.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационните жалби са редовни, като съответстващи на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустими – подадени в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните му части, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да отмени първоинстанционното решение и уважи предявените искове, въззивният съд е приел, че на 16.09.2017г., около 19 часа, при условия на намалена нощна видимост, на главен път І-5, км.192 (посока от [населено място] към [населено място]), пред комплекс „Крънско ханче“, [населено място], е настъпил сблъсък между пътно превозно средство с животинска тяга (каруца), управлявано от М. С. Б., тогава на 42 години, и товарен автомобил „Мерцедес Спринтер“. Причина за сблъсъка е било навлизането на каруцата на пътното платно (главен път) без водачът да се съобрази с местоположението и скоростта на движение на другите участници в движението, като е отнел предимството им (чл. 37, ал. 1 от ППЗВдП), както и навлизане на товарния автомобил, при скорост от около 76 км/ч, която е несъобразена, в срещуположната лента за движение, където такава маневра не е разрешена поради наличието на непрекъсната осова линия. Отклоняването на товарния автомобил наляво и по този начин навлизането в насрещната лента за движение е бил единствен възможен вариант за избягване на удара с движещо се пред товарния автомобил МПС (таксиметров автомобил), поради неспазена дистанция. От удара в животинския впряг тялото на М. С. Б. е изпаднало от превозното средство, като е получил охлузвания и кръвонасядания, както и черепно-мозъчна травма, но непосредствено след това той е бил прегазен от друг минаващ неизвестен автомобил, от което е била получена съчетана гръдна и коремна травма, несъвместима с живота, и той е починал. При сходни обстоятелства е починало и другото пътувало с каруцата лице. Също съгласно въззивното решение за товарния автомобил „Мерцедес Спринтер“ не е била сключена застраховка по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Отговорността на Гаранционния фонд е същата като тази на застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и е обусловена от наличието на деликт, т.е. виновно и пративоправно поведение на водача на МПС, причинил пътния инцидент, при което е настъпила смърт на пострадалото лице, което е в случая. Имало е увреждащо поведение и от неизвестен водач, довело до прегазване на Б. и неговата смърт, но ако починалият не е бил паднал от каруцата, не би се стигнало до последващото му прегазване и смъртта му. От юридическа гледна точка се установява пряка причинна връзка между действията на двамата водачи, довели до безпомощното състояние на единия от тях, и последващото му прегазване от друг водач (чл. 122 от ЗЗД) При множество причинители на застрахователно събитие, съгласно специалната разпоредба та на чл. 499, ал. 7 от КЗ, Гаранционният фонд отговаря през увредените лица както причинители – ако те отговарят солидарно, Гаранционният фонд – също.

Съгласно въззивното решение С. И. Б. и Г. И. Б. са родители на починалия М. С. Б.. Относно исковете на родителите – ищци въз основа на разпита на изслушаните свидетели е било прието, че търпят болки и страдания от смъртта на своя син (семейството имало трима сина). М. бил разведен, с дъщеря, живееща в друго населено място, и сам живеел в къщата на родителите си в [населено място]. Имали много добри отношения, нямали неразбирателства. След инцидента ищците, към датата на инцидента на 66 години, били в много тежко състояние и досега страдат за него.

За справедлив размер на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД за случая от въззивния съд са били приети суми от по 120 000 лева, съответно на нормативно определените лимити на застрахователните обезщетения и социално-икономическите и обществени условия в страната, както и всички други относими обстоятелства – връзката между родител и дете, която е най-близката родствена връзка, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, възрастта на починалия, който не е бил в началото на жизнения си път, отношенията в семейството, страданията на родителите. За сумите е било прието, че са съответни на съдебната практика в сходни случаи.

Обезщетенията са били намалени с по 84 000 лева поради принос от страна на пострадалия от 70 %, или определени като окончателно дължими по 36 000 лева обезщетение. Възприетото от въззивния съд обстоятелство по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е, че водачът на каруцата с конски впряг е предприел пресичане на платно за движение на главен път, при което е трябвало да даде предимство на движещите се по този път, а не да навлиза в него. Това поведение е първопричина за произшествието, с което е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат в значителна степен.

В решението е било прието за установено, че М. С. Б. е употребил алкохол (имал 2.28 промила алкохол в кръвта, което е средна степен на алкохолно опиянение, характеризиращо се със значителни нарушения на мисловната дейност, речта съобразителността, вниманието, ориентировката, координацията на движенията, забавени реакции), както и че са липсвали светлоотразителни елементи на каруцата, но тези обстоятелствата не са били счетени от значение за съпричиняване на вредоносния резултат. От въззивния съд е било потвърдено, че пътното превозно средство е имало регистрация, при което такова обстоятелство също не е било съобразявано при възприетия процент на съпричиняване.

Обстоятелствата са били обсъдени във връзка с направено възражение за съпричиняване. В срока за отговор на исковата молба по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответникът Гаранционен фонд е възразил, че М. С. Б. е бил собственик и водач на каруцата, за която са липсвали данни да е регистрирана и снабдена със светлоотразители, както и дали са спазени правилата за движение на пътно превозно средство с животинска тяга.

За механизма на пътния инцидент са били разпитани свидетелите Алдин Е. Д. (пътник в товарния бус) и С. Т. Ч. (присъствал на събитие в Крънското ханче), както и е била изслушана автотехническа експертиза, медицинска експертиза и комплексна автотехническа и медицинска експертиза от три вещи лица. При обсъждане на тези доказателства от въззивния съд са били направени изводи за обстоятелствата, обусловили ПТП.

Съгласно изложеното във въззивното решение, видно и от двете заключения, изготвени за механизма на ПТП, основна причина за настъпването му е било поведението на водача на каруцата с конски впряг, независимо че в тройната експертиза като техническа причина за инцидента изрично е било посочено само поведението на водача на каруцата. От експертите от тройната експертиза изцяло са били потвърдени обстоятелствата относно движението на товарния бус, съответно управлението на автомобила с несъобразена скорост и навлизането в лентата за насрещно движение, за да се предотврати сблъсъкът с движещото се преди товарния автомобил такси.

Съгласно обясненията на вещите лица от тройната експертиза, М. С. Б. е бил водач на каруцата. Изводът, споделен и от въззивния съд, е бил направен въз основа на анализ на разположението на превозните средства, деформациите на автомобила и каруцата, крайното положение на неговото тяло и това на другото пътувало с него лице, предвид динамиката на реализиране на удара, преносните инерционни и центробежни сили около вертикалната ос на масовия център на каруцата, по-близкото разстояние на тялото на Б. до коня.

По въпросите на касаторите С. И. Б. и Г. И. Б.

При посочените по-горе обстоятелства поставеният от тези касатори първи въпрос дали при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди се вземат предвид нормативно посочените нива на застрахователно покритие и икономическата конюнктура, включително инфлационните процеси, е материалноправен въпрос от значение за изхода на спора, съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е поставен във връзка с определянето на конкретния базов размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД, а по размера на това обезщетение се е произнесъл въззивният съд.

Във връзка с въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд. Разпоредбата на чл. 492 от КЗ въвежда минимална застрахователна сума (лимит на отговорността) относно задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като с КЗ е транспонирана Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламенти на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (кодифицирана версия), включително относно предвидените в чл. 9 от директивата минимални суми за телесни увреждания или имуществени вреди, с цел да се предвиди, че минималното покритие на застраховката няма да се обезцени във времето (т. 13 от съображенията към директивата). Конкретните социално-икономически условия по времето, когато е настъпило увреждането, както и нормативно установеният лимит на отговорност на застрахователя, като ориентир за конкретната икономическа конюнктура, са обстоятелства, които следва да бъдат съобразявани при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, съгласно практиката на Върховния касационен съд, на която се позовават касаторите. Тази практика в случая е съобразена. Присъденото обезщетение не е в нарушение на нормативно установените лимити като горна граница на отговорността на застрахователя за 2017г., а в решението си въззивният съд изрично е посочил, че при определянето на обезщетение взема предвид нивата на застрахователно покритие и икономическите условия към 2017г., когато е настъпило пътнотранспортното произшествие.

Същото е по отношение на четвъртия формулиран от касаторите материалноправен въпрос - следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията. Не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, така както тази практика се сочи с позоваване на решение № 1 от 27.03.2012г. по гр.д. № 1106/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

Обстоятелствата по гр.д. № 1106/2010г. са били различни – ПТП е настъпило на 07.07.1993г., при което на ищеца по делото са били причинени трайни физически увреждания, интензивното лечение на които е продължило две години с проведени 4 хирургически операции и е имало още една, която е предстояло да се осъществи. С оглед на това от касационния съдебен състав е било прието, че съдът, според обстоятелствата, може да определи размера на обезщетението към момента на извършване на увреждащото действие, но може да определи и по-късен момент, когато уврежданията вече са се проявили. Когато определя обезщетението към по-късен момент, съдът неизбежно отчита инфлацията, тъй като обезщетението трябва да е справедливо към момента, в който е определено. По гр.д. № 1106/2010г. този момент е бил 13.07.2007г.

По настоящото дело претенцията на касаторите – ищци е за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния син на 16.09.2017г., като въззивният съд, въз основа на обстоятелствата по делото, е определил размер на обезщетението към момента на увреждащото действие, при съобразяване претърпените от касаторите болки и страдания. Така изводите на въззивния съд не са в противоречие, а в съответствие с приетото в решение № 1 от 27.03.2012г. по гр.д. № 1106/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о. – че според обстоятелствата зависи към кой момент съдът ще определи обезщетението по чл. 52 от ЗЗД.

Втори, трети и пети от въпросите на касаторите С. И. Б. и Г. И. Б. се свеждат до това как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и какви са критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Въпросите са от значение за изхода на делото, но не е осъществен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК.

Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11), приложимо и при предявен иск по чл. 557 от КЗ от родител за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смърт на дете при пътнотранспортно произшествие, при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и да съобразяват значението им за размера на неимуществените вреди. В постановлението като примерни обективни обстоятелства при причиняване на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение. По настоящото дело тези обстоятелства са посочени и съобразени от въззивния съд. По-конкретно съдът се е съобразил с възрастта на починалия – на 42 години, внезапната му и неочаквана смърт, близките отношения между починалия и касаторите, негови родители, с които е живял в общо домакинство, всичко довело до голямо страдание за тях от загубата.

Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС, е имало за цел, освен другото, да се преодолеят големите различия между присъдени размери на вреди по различни дела за съвсем сходни случаи, при което като практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК следва да се считат, освен постановлението, и съдебните решения на Върховния касационен съд, по които са присъдени конкретни обезщетения за неимуществени вреди по сходни случаи. Еднаквото третиране на сходните случаи при претендирани обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане изцяло съответства на изискването по чл. 52 от ЗЗД присъденото обезщетение да е справедливо, в който смисъл е и практиката на ВКС, посочена от касаторите (решение № 214 от 08.01.2019г. по гр.д. № 3921/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о.). Такава съпоставка е направил и въззивният съд в решението си.

В случая не се установява противоречие на въззивното решение в частта на присъдените на С. И. Б. и Г. И. Б. обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния син с практиката на Върховния касационен съд по чл. 290 от ГПК по аналогични случаи. По същество такава практика не се сочи от касаторите, въпреки оплакването за отклонение от обичайно присъжданото. Касаторите се позовават на недопуснатите до касация решение № 1572 от 01.07.2017г. по в.гр.д. № 1739/2017г. на Апелативен съд – София, решение № 306 от 28.10.2019г. по т.д. № 478/2019г. на Апелативен съд – Пловдив, както и влязлото в сила решение от 28.06.2019г. по т.д. № 150/2018г. на Окръжен съд – Хасково с присъдени обезщетения на родители от по 200 000 лева, но дори тези решения да се приемат като относима практика, те не касаят сходни случаи.

По в.гр.д. № 1739/2017г. на Апелативен съд – София, по което е било присъдено обезщетение от 200 000 лева, се е касаело за ПТП от 15.09.2014г., при което е загинал син на 24 години, след като майка е изгубила съпруга си и другия си син, като майката е претърпяла операция, инфаркт и е била със 76% трайна намалена работоспособност.

По т.д. № 478/2019г. на Апелативен съд – Пловдив, също с присъдени 200 00 лева обезщетение, пътният инцидент е бил от 17.01.2018г., когато е починала дъщеря на 53 години, която се е грижила за майка си (на 75 години), като съгласно изслушана съдебно-психологическа експертиза майката е претърпяла остра стресова реакция и душевно разстройство, каквито данни по настоящото дело няма.

Същото е по т.д. № 150/2018г. на Окръжен съд – Хасково, където е присъдено обезщетение от по 200 000 лева, но на родители, загубили единствен син на 25 години (при ПТП от 24.12.2017г.), довело, съгласно изслушана експертиза, до остра стресова реакция и душевно разстройство.

Осмият въпрос на касаторите следва ли съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия да бъде безспорно установено е процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото. По исковете на касаторите по чл. 557 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ответника – Гаранционен фонд е било направено правоизключващо възражение за съпричиняване от страна на пострадалия (навлизане на главен път без спазване на предимство), по което въззивният съд се е произнесъл, намирайки възражението основателно.

По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления или от практика на Върховния касационен съд. По-конкретно е била съобразена трайната практика на Върховния касационен съд, на която се позовават и касаторите, съгласно която принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им, и такъв принос трябва да е установен конкретно от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. В случая предприетото пресичане на главен път от пострадалия - водач на каруца с конски впряг, без да се даде предимство движещите се по този път, е обстоятелство, прието от въззивния съд въз основа на заключението на съдебна автотехническа, съдебно-медицинска експретиза и комбинирана експертиза от три вещи лица, както и от разпит на свидетели, без този факт да се опровергава от други обстоятелства и доказателства по делото.

Същото е по отношение на деветия от въпросите за подлежащата на съпоставка тежест на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП в контекста на определяното съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, на който в практиката на ВКС, на която се позовават касаторите, е отговорено положително. Във въззивното решение тази съпоставка е направена. Правните изводи на въззивния съд по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД са основани на тълкуване за степен на съпричиняване, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на делинквента и пострадалото лице и съотношението между техните действия или бездействия. В тази връзка, въз основа на конкретните обстоятелства и доказателства по делото, въззивният съд е счел, че приносът на пострадалия за настъпване на пътния инцидент е 70%, тъй като пострадалият М. С. Б., управлявал каруца с конски впряг, е предприел пресичане на главен път без да съобрази и даде предимство на движещите се по този път.

Въпрос тринадесети е идентичен с девети въпрос, като при съществуващата съдебна практика, за която не се установява да е резултат на неточно тълкуване или да се нуждае от осъвременяване с оглед изменения в законодателството и обществените условия, не е удовлетворено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на което се позовават касаторите. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането или за да бъде тя осъвременена. Такива конкретни обстоятелства касаторите не сочат и не установяват.

Десети въпрос е обоснован на невярното твърдение на касаторите, че по делото има съществено противоречие и неяснота в заключенията на вещи лица, каквито обстоятелства не са налице. Няма противоречие в заключенията, както и те съответстват на останалите обстоятелства и доказателства по делото.

Не би могло да бъде допуснато касационно обжалване по шести и седми от процесуалноправните въпроси на касаторите, уточнени и конкретизирани от настоящия съдебен състав като такива относно задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди всички доводи и възражения на страните за релевантните факти, както и да изложи собствени мотиви по тези доводи и възражения, като обсъди фактите и събраните доказателства. По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самите касатори са посочили съдебни решения. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на изложеното в касационната жалба, въззивният съд е изложил мотиви относно определеното базово обезщетение от по 120 000 лева за всеки от касаторите. Обосновано съдът е отговорил на доводите на касаторите срещу направеното възражение за съпричиняване, включително защо се приема, че починалият син на ищците е бил водач на каруцата – на основание заключенията на вещите лица за позицията на неговото тяло след пътния инцидент, допълнително, че не е било оспорено възражението на Гаранционен фонд, че каруцата е била собственост на М. С. Б., а не на другото загинало при пътния инцидент лице.

Единадесети и дванадесети от въпросите на касаторите са идентични с въпроси шест и седем, но при посочен допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При съществуващата съдебна практика този допълнителен критерий не може да бъде приет осъществен.

По въпросите на касатора Гаранционен фонд

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите на този касатор.

Въпросът дали въззивният съд е длъжен да цени заключенията на вещите лица в съответствие с нормата на чл. 202 от ГПК, с оглед приетите по делото заключения, е от значение изхода на делото, но не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се установява въззивният съд да се е отклонил от практиката на ВКС по прилагане на разпоредбата на чл. 202 от ГПК – допуснатите и приети по делото заключения са обсъдени заедно с другите доказателства по делото.

Първият, вторият и третият от останалите въпроси на касатора също се свеждат до задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди всички доводи и възражения на страните за релевантните факти, както и да изложи собствени мотиви по тези доводи и възражения, като обсъди фактите и събраните доказателства. Не е осъществен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Тези задължения на въззивния съд са спазени. Въззивният съд е съобразил доказателствата относно вида, характера и интензитета на преживелите от ищците болки и страдания, както и са съобразени всички заключения по делото, а не изолирано заключението на единичната съдебна автотехническа експертиза. Съдът е изложил защо приема, че в случая не се касае за отделни пътни инциденти.

Четвъртият въпрос на касатора Гаранционен фонд не може да бъде приет като правен въпрос от значение за изхода на делото, тъй като е основан на невярното твърдение, че в случая обезщетение за неимуществени вреди е присъдено само поради наличието на родствена връзка между ищците и техния починал при пътния инцидент син. Съгласно изложеното в мотивите по-горе, въззивният съд се е съобразил не само с факта на родствената връзка, но и с конкретните близки отношения между ищците и техния син, живеели в общо домакинство, както и преживяваното от ищците страдание от смъртта на сина им.

В този смисъл не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по петия и шестия от формулираните от Гаранционен фонд въпроси. В съответствие със задължителната практика на Върховния съд в постановления (ППВС № 4/1968г.) и практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 52 от ЗЗД въззивният съд е анализирал релевантните по делото обстоятелства съобразно общите и специфичните за отделния случай критерии за приложение на чл. 52 от ЗЗД, като е оценил значението на отделните обстоятелства.

Същото е по отношение на седмия въпрос в частта относно задължението на въззивния съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и на увредения, при определяне на степента на съпричиняване.

Седмият въпрос на касатора в частта „Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценка за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД“ е общ и хипотетичен и не може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на делото. Съгласно мотивите към т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай; съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина; приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Или съгласно задължителната съдебна практика приносът на пострадалия към увреждането е различен за всеки отделен случай и не може да бъде конкретизиран или фиксиран. Той се преценява отделно по всяко дело въз основа на събраните доказателства.

По оплакванията за очевидна неправилност

Неоснователно е твърдението на касаторите за очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК.

Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд.

В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана.

При неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да има нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността, допуснати процесуални нарушения във връзка с възложено от закон задължение на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в производството.

По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради негова очевидна неправилност, тъй като липсва вероятност то да страда от посочените пороци, поради които да е неправилно.

Касаторът Гаранционен фонд прави оплаквания за неправилно приложение на материалноправната разпоредба на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, но това не може да обоснове квалифицирана неправилност по смисъла на чл. чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК, така както тя е определена по-горе, въз основа на практиката на Върховния касационен съд, допълнително, че противно на оплакванията на касатора въззивният съд е изследвал поведението на водача на товарния автомобил и на каруцата (починалия водач Б.), като ги съпоставил с нормите на ЗДвП и ППЗДвП.

Същото е във връзка с оплакванията на касаторите С. И. Б. и Г. И. Б. за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. Сами по себе си тези процесуални нарушения не биха могли да обосноват очевидна неправилност на възивното решение. Отделно от това възражение за съпричиняване поради внезапно навлизане на платното за движение е било направено от ответника Гаранционен фонд. От въззивния съд са били изложени съображения защо е прието, че починалият син на ищците е бил водач на каруцата, а употребата на алкохол, липсата на светлоотразителни елементи и на регистрация на каруцата изобщо не са били приемани като обстоятелства, обусловили настъпването на пътния инцидент.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив.

С подадения отговор на касационната жалба на Гаранционен фонд от името на адв. А. Х. Д. е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА. С оглед обжалваемия интерес по делото (по 36 000 лева за представляваните С. И. Б. и Г. И. Б.) и недопускане до касация на въззивното решение в обжалваната част, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК, на адвоката следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение от общо 2 898 лева с ДДС (по 1449 лева за всеки от представляваните). Размерът на възнаграждението е съгласно чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията на Наредбата към датата на изготвяне на отговора (27.05.2022г.) – ¾ от минималното възнаграждение от 1 610 лева, съответно 1932 лева с ДДС, или общо 3 864 лева за двама представлявани.

От Гаранционен фонд не са претендирани, нито са установени разноски във връзка с подадения отговор на касационната жалба на С. И. Б. и Г. И. Б., при което съдът не се произнася по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК с присъждане на разноски.

Воден от горното съдът