Определение № 4827 от 24.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4603/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 13088/15.05.2024 г., подадена от В. Т. У., чрез адвокат Д. С., срещу решение № 402 от 04.04.2024 г. по гр. д. № 1184/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260029 от 06.01.2023 г. по гр. д. № 10957/2020 г. на Софийски градски съд за признаване за установено по отношение на В. Т. У., че Р. Е. М., действащ чрез неговата майка и законен представител К. Т. Д., е собственик на основание наследяване по завещание - саморъчни завещания от 31.03.2020 г. на дядо му Р. М. М., ЕГН [ЕГН] и на баба му Л. С. М., ЕГН [ЕГН], и двете обявени от нотариус Г. Й.-Д. с протоколи от 25.09.2020 г., на следните недвижими имоти: 1. Поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], общ. Столична, обл. София (столица), по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-19/29.03.2010 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления имот, от 10.09.2020 г., адрес на поземления имот: гр. София, район „О. к.,[жк], [улица], площ: 659 кв.м, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: *, квартал: 13, парцел: *, съседи: *, *, *, *, *, както и на 2. Сграда с идентификатор *, находяща се в гореописания поземлен имот, застроена площ: 96 кв.м, брой етажи: 3, брой самостоятелни обекти в сградата: няма данни, предназначение: жилищна сграда - еднофамилна, и за осъждане на В. Т. У. да предаде на Р. Е. М., чрез неговата майка и законен представител К. Т. Д., владението на гореописаните имоти, както и за признаване за установено по предявения от Р. Е. М., действащ чрез майка му и законен представител К. Т. Д., срещу Е. Р. М. и Д. Р. М. иск, че Р. Е. М. е собственик на основание наследяване по завещание, а именно: саморъчни завещания на Р. М. М. и на Л. С. М. от 31.03.2020 г., обявени от нотариус Г. Й.-Д. с протоколи от 25.09.2020 г., на горепосочените недвижими имоти.

Въззивният съд, сезиран с жалба на В. Т., е съобразил, че първоначално ищецът е предявил срещу ответниците В. Т. У., Е. Р. М. и Д. Р. М. искове с правна квалификация чл. 124 ГПК, като впоследствие е преминал към осъдителен иск по чл. 108 ЗС спрямо В. У., тъй като последният на 19.10.2020 г. му е отнел принудително владението на процесните недвижими имоти. С отговорите по чл. 131 ГПК Е. М. и Д. М. изцяло са признали исковата претенция; В. У. е оспорил иска, без да отрича, че осъществява фактическа власт въз основа на договор за покупко-продажба.

Софийски апелативен съд е приел за установено следното от фактическа страна:

На 04.11.1972 г. Р. М. М. е закупил по време на брака си с Л. М. дворно място със застроена върху същото едноетажна жилищна сграда от две стаи и кухня, съставляващо парцел *, имот пл. № * по плана на [населено място], цялото с площ от 688 кв.м (договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 147, том XXVIІІ, дело № 547/1972 г.). Техни наследници по закон са Е. и Д. М. (братя). Ищецът Р. Е. М. е внук на Р. М. М., [дата на раждане] Негови родители са К. Т. Д. и Е. Р. М.. По делото е прието саморъчно завещание, съставено на 31.03.2020 г. от Р. М. М., в което той обективира воля за завещаване на внука си Р. Е. М. на цялото движимо и недвижимо имущество, което притежава към смъртта си. Посочено е, че това е последната му воля, която желае да бъде изпълнена. На същата дата саморъчно завещание в същия смисъл е изготвено и от баба му Л. С. М.. Саморъчните завещания на Р. М. и на Л. М. са предадени за съхранение на нотариус Г. Й.-Д. от Е. Р. М. на 31.03.2020 г., като е съставен протокол за приемането им. От писмо вх. № 254/02.04.2020 г. за Р. М. и вх. № 252/02.04.2020 г. за Л. М. се установява, че Агенцията по вписванията е уведомена за регистрация на депозирането. По молба на Е. и Д. М., след смъртта на техните родители, нотариус Г. Й.-Д. е обявила на 25.09.2020 г. саморъчните завещания на Р. М. и на Л. М., за което е изпратено уведомление до Агенцията по вписванията на 30.09.2020 г. Завещанията са оспорени от В. У. досежно тяхната автентичност. По делото е прието пълномощно от 16.06.2020 г. с нотариална заверка на подписите на упълномощителите Р. М. и Л. М., овластяващо техния син Е. М. да извършва действия по продажба на недвижимия имот. Така на 17.06.2020 г. Р. М. М. и Л. С. М., действащи чрез своя пълномощник Е. Р. М., са сключили с М. Д. В. (купувач) предварителен договор за покупко-продажба на поземлен имот с идентификатор ***, съставляващ парцел *, имот пл. № * от кв. 13, ведно с разположената в имота сграда с идентификатор *, за сумата от 95 100 лв. и срок за сключване на окончателен договор най-късно до 24.07.2020 г. Уговореният задатък от 3500 лв. е заплатен на 17.06.2020 г. по сметка на Р. М.. Спорен е въпросът дали този предварителен договор за продажба на процесния имот е отменил предходната воля на завещателите. Според въззивния съдебен състав отговорът е отрицателен, тъй като предварителният договор няма вещнопрехвърлителен ефект, а представлява само едно облигационно правоотношение - обещание за сключване на окончателен договор, а пълномощното за разпореждане се прекратява със смъртта на упълномощителя. Четири дни по-късно - на 21.06.2020 г., Р. М. М. е починал. Негови наследници по закон са: Л. С. М. (преживяла съпруга), както и двете им деца Д. Р. М. и Е. Р. М.. Л. С. М. е починала на 01.08.2020 г. Нейни наследници по закон са Д. М. (син) и Е. М. (син и баща на ищеца). На 07.08.2020 г. Е. Р. М. и Д. Р. М., действащ чрез пълномощник Е. Р. М., са сключили с В. Т. У. договор за покупко-продажба на поземлен имот с идентификатор *, ведно с построената в мястото двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***, обективиран в нот. акт № 90, том VIІІ, peг. № 16607, дело № 1296/2020 г. на нотариус И. Д.. Договорена е продажна цена в размер на 100 000 лв., от които 3500 лв. са заплатени при сключване на предварителен договор и 96 500 лв. - платими по сметка на Е. М. и Д. М. в деня на сделката. На същия ден В. У. е наредил по сметка на Е. М. и по сметка на Д. М. суми в размер на по 45 250 лв. за всеки от продавачите. В о.с.з. на 22.10.2021 г. В. У. е признал, че владее процесния недвижим имот. На 23.11.2020 г. той е препродал процесния имот на Р. К. и Р. С. Д., след предявяване на исковете по настоящото дело (13.10.2020 г.) и след вписване на исковата молба (17.11.2020 г.). В тази връзка съдът е посочил, че на основание чл. 226, ал. 1 ГПК прехвърлянето на спорното право в хода на процеса е без значение за основателността на претенцията и делото следва своя ход между първоначалните страни. По направените оспорвания на завещанията, представляващи частни диспозитивни документи, пред СГС е открито производство по оспорване автентичността, като тежестта за доказване автентичността е на страната, която черпи за себе си благоприятни правни последици, а именно – Р. М.. По делото са приети основна и тройна съдебно-графологични експертизи, въз основа на които категорично е доказано, че саморъчните завещания са автентични, т.е. написани и подписани, съответно, от Р. М. М. и от Л. С. М..

Съдът е посочил, че общото завещателно разпореждане по чл. 16, ал. 1 ЗН придава на лицето, в чиято полза е направено, качеството на наследник, който измества от наследяване (на цялото или на дробна част от него) наследниците по закон, като наследяването по завещание е с приоритет пред наследяването по закон. Наследникът по закон наследява само ако налично завещание не е породило действието си. Правилото, установено с чл. 113 ЗС, според което актовете по чл. 112 ЗС до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, е неприложимо, когато се касае до отношения на придобиване на наследствени права по силата на завещание спрямо наследника по закон, както и в отношенията между придобиване на права от наследника по завещание, придобили права по силата на наследственото (законово) правоприемство и трети лица, придобили права по силата на транслативен акт, сключен с наследника по закон, поради изключеното наследствено правоприемство от наследника по завещание. Ето защо и доколкото по делото е доказано пълно и главно, че подписите, положени в саморъчните завещания от 31.03.2020 г., са автентични, т.е. принадлежат на Р. и Л. М., техният внук, в чиято полза са съставени, е станал изключителен собственик на имота след откриване на наследството - първо на 1/2 ид. ч. на 21.06.2020 г., а считано от 01.08.2020 г. (смъртта на Л.), вече на целия имот. Предвид разпределението на доказателствената тежест досежно автентичността на подписа на саморъчното завещание, при липсата на наследствено правоприемство от общите наследодатели Р. и Л. М., техните синове Е. и Д. М. не са станали съсобственици при равни квоти по наследяване след тяхната смърт. В този смисъл спорен е въпросът дали вписването на процесния договор за покупко-продажба на 07.08.2020 г. е противопоставимо на по-късно обявеното саморъчно завещание, съставено на 31.03.2020 г., но обявено на 25.09.2020 г. и вписано на 30.09.2020 г., т.е. след изповядване на договора с трето лице-купувач - първия ответник.

Въззивния съд е изложил, че пред него, в о.с.з. на 07.11.2023 г., са били представени две новооткрити саморъчни завещания, съставени от Р. и Л. М. в полза на трето лице, чиято автентичност също е оспорена по делото. По този въпрос е назначена съдебно-графологична експертиза, заключението от която Софийски апелативен съд е възприел като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните. Въз основа на заключението е приел за доказано, че ръкописният текст в оригинала на саморъчното завещание от 17.06.2020 г. от името на Р. М. М., в полза на С. Н. В., не е изписан от посочения завещател. Подписът за „завещател“ в оригинала на саморъчното завещание от 17.06.2020 г. от името на Р. М. М., в полза на С. Н. В., не е положен от Р. М. М.. Ръкописният текст в оригинала на саморъчното завещание от 27.07.2020 г. от името на Л. С. М., в полза на С. Н. В., не е изписан от Л. С. М.. Подписът за „завещател“ в оригинала на саморъчното завещание от 27.07.2020 г. от името на Л. С. М., в полза на С. Н. В., не е положен от Л. С. М.. Съдът е направил извод, че поради доказване оспорването на тези две новооткрити завещания, същите не са отменили предходните по време, от които черпи права ищецът.

Софийски апелативен съд е направил извод за неоснователност на жалбата, с която е сезиран, по следните съображения:

Първоинстанционният съд е уважил исковете, като е споделил трайната съдебна практика, според която вписване на обявените саморъчни завещания с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот, има чисто оповестително действие и цели само да даде възможност на наследниците по закон и на трети лица да узнаят за извършения от наследодателя акт на разпореждане с имуществото за след смъртта му и за намерението на бенефициера да се ползва от него. Обявяването, както и вписването на обявеното саморъчно завещание, не са условие да се породи неговото вещноправно действие. Правилото, установено в чл. 113 ЗС, според което актовете по чл. 112 ЗС до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, е неприложимо, когато се касае до отношения на придобиване на наследствени права по силата на завещание спрямо наследника по закон, както и в отношенията между придобиване на права от наследника по завещание, придобили права по силата на наследственото (законово) правоприемство и трети лица, придобили права по силата на транслативен акт, сключен с наследника по закон, поради изключеното наследствено правоприемство от наследника по завещание. Затова и като е съобразил, че В. Т. У. е придобил процесните недвижими имоти от несобственици и това придобиване е непротивопоставимо на Р. Е. М., макар завещанието, което го легитимира като собственик, да е вписано след вписването на договора за продажба, съдът го е признал за едноличен собственик на имота. Незнанието на купувача, че праводателят му не е собственик на продадения имот, е без значение за настъпване на вещноправните последици на продажбата, тъй като никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава. По делото не се спори, че В. У. владее процесния недвижим имот, поради което е доказана и втората кумулативно изискуема предпоставка за уважаване на иска с правно основание чл. 108 ЗС спрямо него. Въззивният съд е посочил, че споделя напълно тези изводи на Софийски градски съд, тъй като на вписването на завещание не е придадено конститутивно или защитно действие, т.е. вписването има само оповестителен характер. Р. М. е заявил, че иска да се ползва от завещанието и така е приел наследството по завещание, което поражда действие от откриване на наследството - към датата на смъртта на бабата и дядото. Същото е автентично, доколкото е подписано от бабата и дядото на ищеца. Представените новооткрити завещателни разпореждания от бабата и дядото в полза на трето лице не са автентични и поради това не съставляват основание за приложение на предвидените в чл. 38 ЗН правни последици (отменяване на по-ранно с последващо завещание), защото те се предпоставят от валидно последващо завещателно волеизявление, каквото в случая не е налице.

Относно възражението, че сключването на предварителен договор за продажба отменя мълчаливо направеното завещание, въззивният съд е приел, че отмяната на завещанието може да стане изрично, мълчаливо или чрез преработване на вещта, а специално за частното завещателно разпореждане - при отчуждаване на вещта. Изричната отмяна на завещанието е регламентирана в чл. 38 ЗН, като е предвидено, че тя следва да се извърши с ново завещание или с нотариален акт, в който завещателят изрично заявява, че отменя изцяло или отчасти предишните си разпореждания. За да е отменен един завет, е необходимо сделката по отчуждаването да е била извършена. Намерението за отчуждаване в бъдеще не е достатъчно, щом при откриване на наследството в патримониума на завещателя тази вещ е съществувала. Волята за отмяна се извлича от осъществената сделка, която поражда правните последици на прекратяване правото на собственост за завещателя. Ако сделката не е въобще извършена, а завещателят само се е задоволил да направи подготвителни действия, както и ако не са били осъществени всички елементи от фактическия й състав, заветът не е отменен. В случая има предварителен договор, който не е бил обявен за окончателен. Със сключване на предварителен договор за прехвърляне правото на собственост върху недвижим имот на трето лице завещателят не е отменил направеното преди това завещателно разпореждане на същия имот в полза на заветника. Едва след обявяването му за окончателен, при което са настъпили вещноправните последици от сделката, би могло да се приеме, че с този договор е бил отменен заветът.

Що се отнася до втория и третия ответници, които са признали иска, Софийски апелативен съд е посочил, че твърденията и становищата на всеки един от тях по предявения иск, включително признанията на релевантните факти, следва да се преценяват с оглед събраните по делото доказателства, тъй като искът е вещен положителен установителен. По въпроса за значението на направеното по реда на чл. 237 ГПК признание на иск при спор за право на собственост е налице практика на ВКС, според която защитата на собствеността се състои, на първо място, в съдебното установяване (признаване), че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния придобивен способ. В случай че ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т.е., че имотът принадлежи на ищеца. Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае елементи от основанието на иска за собственост - например владеенето на имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска. Решението, основано на признание на иска, може да се постанови само ако след проверка на процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, се окаже, че предявеният иск е допустим. Затова, независимо от направено признание на иска, съдът следва да се произнесе по неговата допустимост, защото само един допустим иск може да бъде основателен или неоснователен. Съдебната практика приема, че интересът от търсената с иска защита е процесуална предпоставка на всички искове, но изискването за интерес от установяването като предпоставка за допустимост на установителния иск е изрично подчертано, защото само чрез него може да се обособят онези гражданскоправни отношения, които се нуждаят от съдебно установяване, като същевременно се очертаят и лицата, легитимирани да го търсят. При това този интерес следва да бъде налице не само при предявяване на иска, но и в течение на целия исков процес. Съдебната практика приема и това, че макар исковете за собственост да не са сред посочените в закона изключения, при които не се постановява решение при признание на иска - чл. 237, ал. 3, чл. 324, чл. 334 и чл. 339 ГПК, по тях не се постановява решение по чл. 237, ал. 1 ГПК, изхождайки се от съображения за правна сигурност и от предмета на делото - съдебно установяване (признаване) на собствеността на ищеца, което изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния, въведен от ищеца, придобивен способ с допустимите за него доказателствени средства. Наличието на спор относно квотите (обема на притежаваните права в общата вещ) налага извода за наличие на правен интерес от търсената защита, а оттам - и за допустимост на предявените положителни установителни искове. В случая не е налице спор относно квотите, но ответниците са продавачи по договора за покупко-продажба, който е валиден, но не е породил желаното вещнотранслативно действие. Затова в техните вътрешни отношения (между тримата ответници по исковата молба) следва реституция на даденото (платената цена), което предполага интерес от обвързващата сила на мотивите. Ето защо в тази част не е налице произнасяне по недопустим иск.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като в тази връзка твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси:

1. Може ли да се проведе успешно ревандикационен иск с правно основание чл. 108 ЗС, без ответникът да владее имота;

2. Допустимо ли е постановяване на решение, в което съдът не се произнесъл по всички възражения на страните;

3. Следва ли императивната норма на чл. 38 ЗН да бъде тълкувана разширително, като даването на пълномощно за разпореждане представлява ли промяна на завещателното разпореждане.

По първия въпрос се сочи противоречие на атакуваното пред ВКС решение с приетото в решение № 565/2009 г. по гр. д. № 2932/2008 г. на ВКС, ІІ г. о., а по втория – с ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС.

От Р. М. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Решението на Софийски апелативен съд е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно.

За нито един от формулираните в изложението към касационната жалба въпроси не е обосновано наличието на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а относно въпрос № 3 - и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Освен това, първият въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя, че не владее имота, а не според изводите на въззивния съдебен състав. В тази връзка следва да се отбележи, че за да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

Вторият въпрос е правно ирелевантен, тъй като принципно непроизнасянето от съда по някое възражение на страните няма отношение към допустимостта на постановеното решение. Този въпрос е поставен с оглед оплакване на В. У., че не е обсъдено възражението му за симулативност на процеса, предвид признаването на исковете от другите двама ответници по исковата молба. Настоящият съд счита, че това възражение не е било направено своевременно – най-късно в първото проведено пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание. Въпреки това, именно във връзка с твърденията за симулативен процес, Софийски апелативен съд е изложил пространни съображения относно значението на направените признания на исковете от другите двама ответници по исковата молба.

Във връзка с третия въпрос е налице формирана практика на ВКС относно приложението на правните норми, уреждащи отмяната на завещание (чл. 38 – чл. 41 ЗН), която настоящият съд споделя, с която въззивното решение е съобразено и която няма основание да бъде променяна – напр. решение № 1931/14.01.2002 г. по гр. д. № 247/2001 г., ІV г. о., решение № 245/31.10.2011 г. по гр. д. № 1189/2010 г., ІІ г. о., решение № 229/24.10.2012 г. по гр. д. № 279/2012 г., ІІ г. о., решение № 24/30.03.2015 г. по гр. д. № 5217/2014 г., І г. о. В първото визирано решение изрично е прието, че намерението за отчуждаване в бъдеще не е достатъчно, щом при откриване на наследството вещта е съществувала в патримониума на завещателя. Волята за отмяна се извлича от осъществената сделка, която поражда правните последици на прекратяване правото на собственост на завещателя. Ако сделката не е била въобще извършена, а завещателят само се е задоволил да направи подготвителни действия, както и ако не са били осъществени всички елементи от фактическия й състав, заветът не е отменен.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Р. М. има право на 1500 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС (пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 29.05.2024 г. – л. 179 от делото пред САС).

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,