Определение № 1776 от 25.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1751/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от К. И. Н., чрез адв.Д.Д. срещу решение №589 от 04.05.2023г. по в.гр.д. №20221000500145/2022г. по описа на Апелативен съд- София, с което се потвърждава решение №266550 от 15.11.2021г., постановено по гр.д. №14890/2019г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора против „Юробанк България“ АД отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ГПК за установяване в отношения между страните, че К. И. Н. не дължи на ответната банка сумите по изпълнителен лист от 04.09.2012г., издаден въз основа на Заповед от 04.09.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д. №38065/2012г. по описа на СРС, 27 състав, както следва: сумата от 57 627.95 лева, представляваща главница по договор за кредит HL6709/18.01.2006г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 10.08.2012г. до окончателното изплащане на главницата; сумата от 10 947.70 лева, представляваща договорна лихва за периода от 23.03.2011г.- 08.08.2012г.; сумата от 702.50 лева, представляваща такса за периода от 23.09.2009г.- 08.08.2012г., както и сумите по изпълнителен лист от 29.07.2013г., издаден въз основа на Заповед от 24.07.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д. №29752/2013г. по описа на СРС, 52 състав, а именно: сумата от 46 552.80 лева, представляваща главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.07.2013г. до окончателното изплащане; сумата от 12 111.73 лева, представляваща договорна лихва за периода от 06.06.2011г.-10.07.2013г. и сумата 116 лева - такса. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено в нарушение на закона и необосновано. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил задълбочено доводите му за недопустимост на извършването на процесуални действия под условие, както и за последиците от перемиране на изпълнителото дело и е достигнал до незаконосъобразен извод, че предприетите действия по прекратеното производство са валидни и прекъсват давностните срокове. Счита, че след изтичането на двугодишния срок от последното изпълнително действие на 19.01.2018г. е настъпило по силата на закона прекратяване на изпълнителното дело, поради което извършените след това изпълнителни действия са незаконосъобразни, а вземанията са погасени по давност. Моли да бъде отменено обжалваното решение и да бъде постановено ново за уважаване на исковете. Претендира разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроса „Възможно ли е съдът да приеме за допустимо извършването на процесуални действия под условие?“, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Юробанк България“ АД поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.439 ГПК за установяване, че не съществуват вземанията по изпълнителен лист от 04.09.2012г., издаден въз основа на Заповед от 04.09.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д. №38065/2012г. по описа на СРС и по изпълнителен лист от 29.07.2013г., издаден въз основа на Заповед от 24.07.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д. №29752/2013г. по описа на СРС, поради изтекла погасителна давност, въззивният съд приема, че вземанията не са погасени, тъй като 5-годишната погасителна давност, започнала да тече на 19.01.2016г. е прекъсната на 30.03.2017г. с подаването на молба от ответника- взискател по образуваното изпълнително дело №201285804001260 по описа на ЧСИ №858 на КЧСИ У. Д. за налагане на запор по банкова сметка на длъжника; на 13.02.2018г. с искането на взискателя за оценка на ипотекирания имот и насрочване на публична продан; на 03.04.2018г. с налагане на запор върху банкова сметка на длъжника в друга банка; на 11.04.2018г. с извършването на нова оценка на имота. Решаващият съдебен състав стига до извод, че горните изпълнителни действия са прекъсвали давността, поради което към датата на приключване на устните състезания във въззивната инстанция не е изтекъл 5-годишният срок на погасителната давност. Въззивният съд намира за неоснователни доводите на ищеца, че молбата от 30.03.2017г., с която взискателят е поискал под условие налагане на запор на банкова сметка, не прекъсва давността. Излага съображения, че това действие независимо дали прекъсва или не прекъсва давността, не е обуславящо изхода от спора, защото с предходни действия е установено прекъсване на давността. Счита, че молбата обективира искане за запор върху банкова сметка, което обосновава прекъсване на давността, независимо, че искането е поставено под условие „възобновяване на изпълнителното дело, ако е било спирано“, тъй като „условието не е невъзможно, защото изпълнителното производство не е спирано“. Намира за неоснователно и възражението, че запорът е наложен след прекратяване на изпълнителното дело, поради което представлява незаконосъобразно изпълнително действие, което не прекъсва давността. Като се позовава на практиката на ВКС /решение №37 от 24.02.2021г., постановено по гр.д. №1747/2020г., IV г.о./, решаващият съдебен състав приема, че когато взискател е направил искане за нов способ на принудително изпълнение, след като е настъпила перемция, съдебният изпълнител не може да откаже изпълнение, защото дължи изпълнение по намиращия се в него изпълнителен лист. Новото искане прекъсва давността независимо дали е образувано ново изпълнително дело. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда, респективно не е от определящо значение за изхода на спора. За да потвърди решението за отхвърляне на отрицателните установителни искове с правно основание чл.439 ГПК, въззивният съд е приел, че срокът на погасителната давност е прекъсван неколкократно с описаните изпълнителни действия, включително с тези, извършени след 30.03.2017г. /когато е подадена молбата, с която е свързан поставения от касатора въпрос/- на 13.02.2018г. с искането на взискателя за оценка на ипотекирания имот и насрочване на публична продан; на 03.04.2018г. с налагане на запор върху банкова сметка на длъжника в друга банка; на 11.04.2018г. с извършването на нова оценка на имота. Решаващият съдебен състав е акцентирал, че дали това действие прекъсва или не прекъсва давността, не е обуславящо за изхода от спора, защото с последващи /грешно посочено предходни/ действия е установено прекъсване на давността. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че въпросът не е значим за изхода на спора, поради което не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът не обосновава и допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, като не е изложил никакви доводи за значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК предполага обосноваване, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. С оглед изхода на спора на ответника следва да се присъдят направените разноски за касационното производство, които се изчерпват с платено адвокатско възнаграждение. Като съобрази фактическата и правна сложност на делото и обстоятелството, че процесуалните действия на „Юробанк България“ АД се изчерпват с подаване на отговор на касационната жалба, съдът намира за основателно възражението на касатора по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение /сумата 19 999 лева с ДДС/. Предвид изложеното, съдът счита, че на ответника следва да се присъди сумата 6 200 лева без ДДС или 7 440 лева с ДДС- разноски за касационното производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд