Определение № 3480 от 13.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4635/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците в производството Р. Д. С., В. С. Д., Т. П. Д., З. П. Д., С. И. Д., В. Ж. С., П. Ж. Т., С. И. К., И. Н. И., Е. Н. И., подадена чрез пълномощника им адв.Д. А. от АК-Варна, срещу въззивно решение № 1047/03.08.2022 г. на Окръжен съд-Варна по в.гр.д.№ 1966/2021 г., с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост, с искане за неговата отмяна и уважаване на иска, евентуално отмяна и връщане делото за ново разглеждане на въззивния съд, претендират и разноски за производството. Поддържа се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК.

Насрещната страна В. Д. Ж.- ответник в производството, с писмен отговор чрез пълномощника си адв.Н. Б. от АК-Варна, оспорва касационната жалба и наличие на сочените основания за допускане на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, в състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, намира следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, отговаря на останалите изисквания за редовност по чл.284 ГПК.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № по гр.д.№ 12767/2019 г. на Районен съд-Варна, с което е отхвърлен предявеният от горепосочените ищци срещу В. Д. Ж. отрицателен установителния иск с основание чл.124, ал.1 ГПК, за признаване за установено между страните, че ответникът не е собственик на НИ № * по ПНИ на местност Д. л., землище [населено място], [община], одобрен със Заповед № РД-16-7706-67/04.04.2016г. на областен управител на В. област, с площ 606 кв.м., при граници- път, НИ № *, * и *, и са осъдени ищците да заплатят на ответника разноски. С въззивното решение съдът се е произнесъл и относно дължимите от ищците на ответника разноски за въззивното производство по чл.78, ал.3 ГПК.

Въззивният съд е приел, че искът е допустим, но неоснователен, защото ответницата е доказала съобразно възложената й доказателствена тежест, изпълнението на всички предвидени в хипотезата на §4а ПЗР на ЗСПЗЗ условия - на ответницата е предоставено право на ползване с акт по §4, ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ, в имота е изградена постройка с характеристиките на сграда, съществувала до 01.03.1991г., правото на изкупуване е валидно упражнено от бившия ползвател по реда и в сроковете, предвидени в закона.

По концентрирания пред въззивната инстанция спор върху фактическото застрояване на имота и наличието на постройка към релевантната дата 01.03.1991 г., отговаряща на изискванията за „сграда“, въззивният съд, е приел, че към 01.03.1991 г. в имота е имало постройка, която е трайно прикрепена към земята, не попада в изключенията по §1в, ал.3 от ДР ППЗСПЗЗ - не е изградена от фургон, вагон, контейнер, каросерия, и е предназначена за сезонно ползване. Този решаващ извод е обоснован от въззивния съд след анализ на събраните по делото писмени доказателства, съдебно-техническа експертиза /СТЕ/, свидетелски показания и установените с тях факти, като е приел, че с молбата от 22.05.1992 г. за закупуване на ползваното място, ответницата Ж. е посочила електрифициран фургон и лятна постройка, на един етаж, със застроена площ 15 кв.м., в имота са установени от СТЕ на място стари каменни основи, частично попадащи под новостроящата се сграда, които били укрепени външно с бетонова замазка, с дебелина същите 25 см. и с предполагаеми размери 2.90м./4.70м., и евентуално застроена площ 13.63 кв.м., близка на посочената застроена площ в схемата на л.245 от делото на районния съд, и различна от площта на съществуващия в имота фургон, поставен върху бетонови фундаменти, която е 16.02 кв.м. Относно направената ръкописната скица (на л.245 от делото на районния съд) на имота с разположена в него фигура (без отстояния на фигурата от кадастралните граници и с непонятна абревиатура в нея „ЛБ“) и отразените в нея размери на фигурата 2.50/5.50 и площ на имота 810 кв.м., е установено, въз основа на писмо на общ.А., че е част от административната преписка по закупуването на имота от ответницата, и се намира на гърба на удостоверението в полза на ответницата от 1988 г., изчертана е от служител на общинската администрация, но според вещото лице по СТЕ по обективни показатели скицата не е точна. Предвид разположението на двата обекта - основи на стара сграда, която сега липсва, и на фургон, според скицата към допълнителното заключение, е прието за установено, че сградата по запазените основи е с тясната си страна към улицата, а фургонът с широката си страна, която закрива видимостта към постройката погледнато от входа на имота. Приел е още въззивния съд, че показанията на свидетелите на ответната страна- К. И. и Д. Х. (показанията на последния са преценени с оглед всички данни по делото на основание чл.172 ГПК) относно застрояването на имота към релевантната дата, са непротиворечиви и изчерпателни относно година на изграждане, вид на постройката, брой помещения и вътрешно благоустройство, електрификация и водоснабдяване. В установителната част на решението са изложени възприятията на тези двама свидетели относно момента на завършване на тази сезонна постройка (1989-1990 г.) на каменни основи с дървена конструкция и покрив с керемиди и с идентично описание на вътрешно разпределение, с ток и вода, разположението на тази постройка в имота, липсата на същата към 2015 г. (св.И.) и към датата на огледа на вещото лице в хода на делото (СТЕ), наличието на поставен в имота фургон - различен от постройката, от 1990 г. нататък (св.Х.) и наличие само на фургон към 2015 г. (св.И.) и към момента на огледа от вещото лице. Въззивният съд е приел, че показанията на тези двама свидетели относно релеватните за спора факти не са опровергани с показанията на втората група свидетели - тези на ищците. Дадените от свидетеля на ищците И. Б. показания са изключени от обсъждане, защото визуализират имота от 2000 г., когато в него е имало фургон. Показанията на другия свидетел на ищците-св.Н. В. относно съществуващите в имота постройки към 01.03.1991 г., са приети за недостоверни поради общия им характер за обикаляните от нея земи до 1990 г. и за факта, че през 1990-91г. видяла в имота фургон. Този извод е обоснован с изложени съображения, че към датата на заявяване пред ПК на реституционното искане на ищците- м.ноември 1991 г., е съществувал само КП от 1988 г. за предоставените за ползване имоти по ПМС, към постановяване на решението на ПК-А. 06.08.1996 г. в полза на наследниците на бившия собственик-наследодател на ищцие, не е бил изготвен помощен кадастрален план като ориентир за местоположението на старите имоти, вкл. на притежаваните от наследодателя им ниви в терен по пар.4 от ПЗР ЗСПЗЗ, в района и в съседство на процесния имот по ПНИ са множество застроени имоти на ползватели, възприятията на свидетеля се изчерпвали до наличния в имота фургон, без да се споменават другите обекти- складово помещение, външна тоалетна, сондаж, констатирани от вещото лице на място, поради което посоченото от свидетеля е крайно недостатъчно за да обори, респ. породи съмнение относно показанията на първата група свидетели, които са непосредствени за релевантен факт.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите - ищци твърдят, че е налице предпоставката за допускане касационно разглеждане на въззивното решение по въпроси, като решени в противоречие с посочена от него практика на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и и по въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По чл.280, ал.1, т.1 ГПК са поставени въпроси:

1. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и допустимо ли е съдът да основе изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства? - противоречие с Решение № 65/30.07.2014 г. на ВКС по т.д.№ 1656/2013 г., Второ т.о.; Решение № 3/15.03.2016 г. на ВКС по гр.д.№ 526/15 г., Трето г.о. и посочените в него други решения на ВКС, ТР № 1/13 г. ОСГТК.

2. Когато съдебното решение е изградено върху заключение на вещото лице, което почива на предположения, а не на обективни данни, води ли до необоснованост на съдебното решение? - противоречие с Решение № 1072 от 06.07.1956 г. на ВС по гр.д.№ 4267/56 г., Първо г.о.

3. Следва ли съдът да обсъжда заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото? - противоречие с Решение № 13458 от 10.12.2015 г. на ВАС по адм.д.№ 5420/2015 г., Шесто отделение, Решение № 241/23.10.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 3194/2013 г., Първо г.о.

По чл.280, ал.1, т.3 от ГПК са поставени въпроси, отговорът на които се сочи да е от особена важност за решаването на много подобни казуси и би имал важно значение за развитието на правото, и по които не е известна съдебна практика:

1. Допустимо ли е назначаването на СТЕ, вещото лице по която след като направи оглед на място за установяване приблизителното местоположение на евентуално изградена в имота постройка в миналото за сезонно ползване и местоположението на наличен към момента на огледа от вещото лице фургон, да направи справка в Google Earth по сателитните снимки за периода от създаването му до момента, когато се сочи евентуалното събаряне на постройката за сезонно ползване, да ги съвмести с процесния имот по ПНИ на съответната местност и съответното землище и да даде заключение: колко и какви постройки са били налице в имота в сочения период от време, евентуалното им местоположение?- обоснован въпроса с твърдение за допуснато съществено процесуално нарушение от въззивният и първоинстанционният съд с отказа им да се допускане поискана от касаторите своевременно експертиза за изясняване на обективната истина, от важност да бъде установено по категоричен начин наличието на изградена в имота сграда по смисъла на ЗСПЗЗ към 01.03.1991 г.

2. Когато по делото е налице описание на сградата от страната по делото, която претендира да е изградила същата, а показанията на разпитаните свидетели, водени от същата страна противоречат на това описание, противоречат и на заключението на вещото лице, което в същото време не дава категорично заключение за наличие на сграда, а само прави предположения, следва ли показанията на тези свидетели да се кредитират и да се игнорират показанията на водените свидетели на другата страна, според които в имота в сочения период от време не е имало изградена сграда и които показания кореспондират с официални свидетелстващи документи на административния орган?

По наличието на сочените от касаторите основания за допускане касационното обжалване, касационният състав намира следното:

За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: касаторът да е формулирал правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение и даденото от въззивния съд разрешение на въпроса да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, (според разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК). В тълкувателното решение е разяснено, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В обобщен вид решението по повдигнатите от касаторите първи и трети въпроси, дадено с посочените от него решения по чл. 290 ГПК на ВКС по други дела, които само могат да послужат за преценка наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но е и посоченото решение на ВАС, се свежда до това, че при постановяване на въззивното решение съдът, като инстанция по същество на спора, е длъжен да обсъди в мотивите поотделно и в тяхната съвкупност всички допустими и относими към релевантните за изхода на спора факти в тяхната взаимовръзка, като следва да изложи съображения защо приема едни доказателства, и отхвърля други, като не може за основе изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства. Прегледът на мотивите на обжалваното въззивно решение не дава основание да се приеме тезата на касаторите, че въззивният съд е процедирал в противоречие с посочената съдебна практика.Напротив, въззивният съд е разгледал относимите към предмета на делото доказателства за установяване наличието на релевантния за делото факт, от който произтича правото на ответницата да придобие собствеността върху процесния недвижимия имот по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, а именно за спорния пред въззивния съд факт дали към 1.03.1991 г. е съществувала в процесното място сграда, която не попада в изключението по §1в, ал.3 от ДР ППЗСПЗЗ Въззивният съд е формирал извода си за съществуването на сграда по смисъла на §4 ПЗР ЗСПЗЗ, като е обсъдил всички събрани по делото писмени доказателства, вкл. и писмото от общ.А. за местоположението на ръкописната скица на л.245 от делото на районния съд, приетата по делото СТЕ заедно с другите доказателства по делото, показанията на свидетелите, като е изложил съображения кои релевантни за делото факти се установява от тях, вкл. и такива кои свидетелски показания кредитира, кои не, и кои са неотносими към установяване на релевантните факти. Следва да се посочи и това, че предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл.236, ал.2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване по тези два въпроса.

По вторият въпрос не е налице нито общото, нито допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решаващият извод на въззивния съд за наличието на релевантен за спора факт- съществуването на сграда в процесния имот към 1.03.1991 г., не е основан на предположение в заключението на приетата СТЕ за съществуване на друга-липсваща в хода на делото сграда в процесното място, различна от изграждащата се нова такава в същото място, а на направената от вещото лице констатация за наличие на място в имота на каменни основи, различни от тези на изграждащата се в имота нова сграда, и преценени тези констатации на вещото лице с показанията на свидетелите на ответника, поради което въпросът не се явява обуславящ. Соченото като противоречива практика решение на ВС от 1956 г. по конкретно дело, не попада сред посочената в чл.280, ал.1, т.1 ГПК задължителна практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, нито е съдебна практика на ВКС, и така се явява неотносим съдебен акт, с който да може да се преценява наличието на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ето защо и по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

По наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК:

Поставените от касаторите два въпроса в тази хипотеза, не разкриват белезите на правен въпрос по смисъла на това понятие, както е изяснено в горепосоченото ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Както са формулирани, въпросите представляват оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствени правила по събирането на доказателства по чл.266, ал.3 ГПК и по оценка на събраните по делото доказателства, довело до неизясняване фактическата страна на спора и до неправилност на обжалваното решение, но необосноваността на въззивното решение по чл.281 ГПК не е самостоятелно основание за допускане касационно обжалване в предварителното производството по селекция по реда на чл.288 ГПК. Следва да се посочи, че първият въпрос няма и обуславящо значение за извода на въззивния съд за наличие на сграда в имота към 1.03.199 г., предвид направената по този въпрос в изложението на касаторите-ищци обосновка за относимостта му към установяване съществуването на сграда в процесния имот към 1.03.1991г., и направеното от ищците чрез пълномощника им в откритото съдебно заседание пред първоинстанционния съд на 29.10.2020 г. (когато е направено искане за поставяне допълнителна задача на СТЕ за справка в Google Earth за налични в имота постройки) твърдение, че системата на Google Earth съществува от 2003 г. Наред с това касаторите не са обосновали и допълнителната предпоставка за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както е разяснена с т.4 от ТР № 1/2010 г. по .д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно поставените въпроси /ако са с характер на правни такива и са обуславящи изводите на въззивния съд/ да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. за еднообразното тълкуване на закона и отстраняване на непоследователната и противоречива съдебна практика, или пък създаване на нова, поради липса на разрешение на този въпрос. Направеното общо твърдение, че те са въпроси от значение за развитието на правото и по тях на касаторите не е известна съдебна практика, не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в горепосоченото тълкувателно решение. И трето, по задължението на въззивния съд да допусне допълнителна СТЕ и да преценява събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност предвид доводите и възраженията на страните, и очертания предмет на спора с исковата молба и с отговора по нея, е налице богата съдебна практика на ВКС, която, не се нуждае от уточняване и развитие.

Не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Липсват данни за вероятна недопустимост, респ. нищожност на въззивното решение. Произнасянето на съда е в рамките на търсената защита по предявените искове, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес и приложимия материален закон, като при прочита на обжалваното решение не се констатира такъв особено тежък порок, изразяващ се в нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, който да обоснове очевидна неправилност на решението.

С оглед изхода на спора, касатор ите няма право на възмездяване за разноски, насрещната страна не е направила искане за разноски в настоящето производство с отговора на касационната жалба, поради което съдът не дължи произнасяне по такива по чл.81 ГПК.

Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК