Определение № 60287 от 30.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3086/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Банка ДСК“ АД, гр.София срещу определение на Софийски апелативен съд № 485 от 17.02.2021 г. по ч.гр.д.№ 236/ 2021 г., с което е потвърдено определение на Софийски градски съд от 19.06.2019 г. по гр.д.№ 15888/ 2018 г. и по този начин е прекратено производството, образувано въз основа на искова молба, подадена от частния жалбоподател против П. А. Д., гражданин на И., за заплащане на сумите 33 665,87 лв – главница по договор за кредит за текущо потребление, 6 553,33 лв договорна възнаградителна лихва и 463,75 лв договорна лихва за забава. Производството е прекратено по съображения, че българският съд не е компетентен да разреши спора по правилата на Регламент /ЕС/ 1215/ 2012. Жалбоподателят поддържа, че съдът постановил акта си неправилно тълкувайки разширително защитната компетентност по чл.17 и сл. от посочения Регламент. Счита, че тази компетентност не касае договорите за кредит за текущо потребление, които според него не са „потребителски договор“ по смисъла на Регламент /ЕС/ 1215/ 2012. Поддържа, че приложима за спорното правоотношение е нормата на чл.7 ал.1 б.“Б“ второ тире от Регламент /ЕС/1215/ 2012, тъй като в случая се касаело за договор за заем, който съставлявал договор за услуга. Въз основа на тази разпоредба българският съд бил международно компетентен да разгледа и разреши спор, произтичащ от договор за кредит, сключен на територията на Република България. Евентуално обосновава компетентност на българския съд и с разпоредбата на чл.7 пар.1 т.1 б.“А“ Регламент /ЕС/ 1215/ 2012, тъй като делото било свързано с изпълнение на договорно задължение и подлежало на разглеждане от съда по местоизпълнението. Поради това счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно и моли да бъде отменено. Като основание за допускането на същото до касационен контрол повдига правните въпроси „При спор по договор за кредит за текущо потребление, чиято цел на договора не се отнася само и единствено до покупката на стоки, сключен между кредитираща банка и физическо лице – потребител, следва ли да се прилага нормата на чл.17 ал.1 б.“Б“ от Регламента при определяне на компетентността на сезирания съд?“ и „Съгласно чл.62 пар.1, във вр. с чл.17 и чл.18 от Регламент 1215/2012 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела какво следва да се разбира под „местоживеене“ на физическо лице в Република България?“. Жалбоподателят поддържа че разрешаването на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съдът намира частната жалба за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Гр.д.№ 15888/ 2018 г. е образувано пред първоинстанционния Софийски градски съд по искова молба на „Банка ДСК“ АД срещу П. А. Д., гражданин на И., предявени са осъдителни искове за заплащане на сумите 33 665,87 лв – главница по договор за кредит за текущо потребление, 6 553,33 лв договорна възнаградителна лихва и 463,75 лв договорна лихва за забава. В обстоятелствената част на исковата молба е изложено, че на 16.05.2016 г. в [населено място] бил сключен между ищеца и ответника договор за кредит за текущо потребление, по който ищецът се явявал изправна страна. Ответникът бил в неизпълнение, тъй като не извършил дължимите погасителни вноски по главницата и възнаградителната лихва за периода 25.11.2016 г. – 25.10.2018 г., формиращи исковите суми. Поискано е да бъде осъден да ги заплати на ищеца, като са посочени адрес на ответника както в България, така и в Италия. Първоинстанционният съд установил, че посоченият адрес в България е напуснат от ответника преди две години и връчил препис от исковата молба на адреса в И.. След като не получил отговор в законоустановения срок, съдът прекратил производството по делото като посочил, че местоживеенето на ответника е в И., договорът е потребителски и съгласно чл.18.2 от Регламент /ЕС/ 1215/2012 компетентен е съдът по местоживеенето на ответника, а при липсата на отговор срещу исковата молба не може да се приеме мълчаливо учредена компетентност на българския съд. По жалба на ищеца срещу прекратителното определение е постановен обжалвания в настоящето производство акт. С него въззивният съд потвърдил прекратяването като посочил, че искът произтича от потребителски договор и може да бъде предявен само в съдилищата на държава – членка, където е местоживеенето на потребителя към датата на подаване на исковата молба. По делото било установено, че две години преди предявяване на иска ответникът е напуснал България и се е установил в Италия, поради което българският съд не бил международно компетентен да разгледа спора. Въззивният съд посочил още, че договорът за кредит за текущо потребление попада в хипотезата на чл.17 ал.1 б.“Б“ Регламент /ЕС/ 1215/ 2012, доколкото не е свързан с търговската дейност или професията на ответника. С оглед тези мотиви на въззивния съд първият от поставените въпроси е обуславящ, но по него касационно обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като по въпроса има установена практика /срв. определение № 171/ 11.05.2021 г. по ч.гр.д.№ 678/ 2021 г., ІV г.о., ВКС/, която не се нуждае от промяна. Според тази практика разпоредбата на чл.17 пар.1 б.„Б“ пр.1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 е ясна и не се нуждае от тълкуване. Договор за заем, изплатим на вноски, сключен от физическо лице за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, е потребителски. Разпоредбата не изисква едновременното и кумулативно наличие на всяко едно от допълнителните условия по б.„А“, б.„Б“ и б.„В“ за да се определи договора като потребителски, а е достатъчно наличието само на едно от тях. Буква „Б“ на чл.17 пар.1 от Регламента съдържа две хипотези, а именно договорът е потребителски, когато се отнася до договор за заем, изплатим на вноски, или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки. Двете хипотези, свързани със съюза „или“, трябва да се разглеждат като самостоятелни и независещи една от друга, а изискването кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки е относимо само към втората категория договори - тези, които са различни от договора за заем, изплатим на вноски, но с оглед на съдържанието и последиците си могат да бъдат разглеждани и като форма на кредитиране на лицето за покупката на стоки. Затова по първия поставен като основание за допускане на касационното обжалване правен въпрос не е налице допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Вторият от поставените въпроси е формулиран общо и абстрактно, без да бъде съотнесен към правните разрешения на въззивния съд и без да е ясно какво е отношението на отговора му към решаващите изводи на инстанцията по същество. Затова той е необуславящ и по него касационно обжалване също не може да бъде допуснато. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и