Определение № 2194 от 19.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 435/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Г. срещу решение № 882 от 24.06.2025г. по в.гр.д. № 60/2025г. на Апелативен съд – София в частта с характер на определение, с която е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу определение № 265170 от 07.08.2024г. по гр.д. № 4370/2019г. на Софийски градски съд за отхвърляне на молбата му по чл. 248 от ГПК. С молбата е било поискано изменение на постановеното по делото решение № 260345 от 06.06.2024г. в частта за разноските, като присъдените на ЗД“Бул Инс“ АД разноски за адвокат от 4 500 лева се намалят. Оплакванията на касатора са за неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Неправилен е изводът на въззивния съд, че по делото са представени безспорни доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение. По аргумент от чл. 75, ал. 3 от ЗЗД представеното от застрахователното дружество платежно нареждане не доказва този факт. Освен това размерът на присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерен и не е съобразен с действителната правна и фактическа сложност на делото, както и с решение на СЕС по дело С-438/2022. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивния акт е допустимо поради разрешаването на значими по делото правни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, актовете на Съда на Европейския съюз, както и от значение за точното прилагане на закона – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Формулираните въпроси са: 1.) Какви са предпоставките, за да се приеме, че е доказано плащането на адвокатско възнаграждение в случаите, когато по делото е представено само платежно нареждане и не е представено извлечение от сметка, от което да се установи постъпването на сумата по банкова сметка на процесуалния представител на страната? Според касатора по този въпрос обжалваният акт е постановен в противоречие с определение № 1561 от 18.03.2025г. по ч.гр.д. № 925/2025г. на ВКС. 2.) Относно критериите, по които следва да се определи размерът на присъденото като разноски адвокатско възнаграждение, при направено своевременно възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение? Във връзка с въпроса касаторът се позовава на решение на СЕС по дело С-438/22. Насрещната страна ЗД“Бул Инс“АД оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 274 от ГПК, констатира следното: Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на въззивния акт, както и не се установява вероятна негова нищожност, недопустимост или очевидна неправилност, за да бъде допуснат до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. С искова молба от 29.03.2019г., по която е било образувано гр.д. № 4380/2019г. на Софийски градски съд, М. Д. Г. е поискал ЗД“Бул Инс“ АД да му заплати сумата от 150 000 лева обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия брат Ю. Д. Г. при пътнотранспортно произшествие от 02.04.2014г., със законната лихва за забава от тази дата до окончателното плащане. Непосредствено след образуването му производството е било спряно по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК съгласно определение от 09.04.2019г. до приключването на съдебното производство по н.о.х.д. № 3685/2015г. на Софийски градски съд. След приключване на наказателното производство делото е било възобновено с определение от 15.05.2023г. При изпълнение на указанията за внасяне на дължимата държавна такса е била предприета процедура по размяна на книжа. С отговор ответникът - застраховател е възразил за липса на виновно противоправно деяние от страна на водача, гражданската отговорност на когото е била застрахована при застрахователното дружество. Възразено е било още, че ищецът не е от кръга лица, имащи право на обезщетение съгласно Тълкувателно решение № 1 по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. С определение от 03.10.2023г. делото е било присъединено към гр.д. № 4370/2019г. на Софийски градски съд, образувано по идентичен иск на Д. З. Г., баща на загиналия при пътния инцидент Ю. Д. Г.. Впоследствие са били проведени пет открити съдебни заседания. Събрани са били писмени доказателства, разпитани са били двама свидетели, изслушани са били съдебна автотехническа експертиза, съдебна медицинска експертиза и комплексна експертиза от лекар – клиничен токсиколог и химик. При приключване на делото от застрахователя е било поискано присъждането на направените по делото разноски, включително за адвокат за осъществената защита по предявените от М. Д. Г. искове. В тази връзка е бил представен сключен с адвокат М. И. Г. договор за правна защита и съдействие от 28.07.2023г., съгласно който за процесуалното представителство е било договорено възнаграждение от 12 800 лева с ДДС с издадена фактура за услугата. Представено е било платежно нареждане от 16.08.2023г. за кредитен превод за сумата от 12 160 лева. Относно тези разноски от М. Д. Г. е било възразено, че са прекомерни. Съгласно постановеното първоинстанционно решение № 260345 от 06.06.2024г. Г. И. И. е носел отговорност за пътния инцидент (при обстоятелства, обосноваващи съпричиняване). Потвърдено е било също съществуването на застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена с ЗД“Бул Инс“АД. Не е била отречено, че ищецът и загиналият при ПТП са били братя. Претенцията на М. Д. Г. обаче е била отхвърлена изцяло по съображения, че липсва материалноправна легитимация по критериите на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. По интензитет и времетраене претърпените от него неимуществени вреди са били нормално присъщи за съответната родствена връзка. В тежест на М. Д. Г. са били поставени разноските за адвокат, но в намален размер – 4 530 лева без ДДС, съответно 5 436 лева с ДДС съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Възражението за прекомерност на разноските по чл. 78, ал. 5 от ГПК е било прието за основателно. С молба от 16.07.2024г. от името на М. Д. Г. е било поискано изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските. Според изложеното са липсвали доказателства за плащане на сумата, включително ДДС; адвокатът не е осъществявал процесуално представителство; касаело се е за съединени дела и размерът на възнаграждението не е бил съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делото. Наредба № 1 от 2004г. не е била приложима съответна на решение на СЕС по дело С-438/22. За дължимо е било посочено възнаграждение от 500 лева. Молбата по чл. 248 от ГПК на страната е била оставена без уважение от състава на Софийски градски съд съгласно определение № 265170 от 07.08.2024г. Подадената от М. Д. Г. въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е била върната поради неотстраняване на нередовности, но е била поддържана подадената от него частна жалба срещу определението от 07.08.2024г. на Софийски градски съд по идентични на вече изложените съображения за недължимост на адвокатското възнаграждение. Частната жалба е била разгледана в образуваното в.гр.д. № 60/2025г. на Апелативен съд – София (по въззивни жалби на Д. З. Г. и на застрахователя при частично уважените искове на този ищец). С постановеното по делото решение от Апелативен съд – София (№ 882 от 24.06.2025г.) присъдените в полза на застрахователя разноски са били намалени до размера от 4 500 лева (3 750 лева без ДДС). Въззивният съд не е споделил оплакването, че застрахователното дружество не е представило доказателства за реално изплатени адвокатски възнаграждения. Според съда във връзка с иска, предявен от М. Д. Г. за сумата от 150 000 лева, в договора за правна защита и съдействие е бил посочен начин на плащане – по банков път. От застрахователя е било представено платежно нареждане, удостоверяващо заплащането на сумата от 12 160 лева (със списъка на разноски е било уточнено, че това е сумата след удържането на авансов данък). Налице е било и доказателство, че адвокат Г. е бил регистриран по ЗДДС. За частично основателно е било прието своевременно въведеното от ищеца възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение. Според изложеното от съда Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не е обвързвала съда. Адвокатски възнаграждения са подлежали на преценка с оглед вида на спора, интереса, извършените от адвоката процесуални действия, фактическата и правна сложност на делото. В тази връзка е било посочено, че по делото пред първата съдебна инстанция са били проведени пет открити съдебни заседания, делото е било с фактическа и правна сложност и се е отличавало от обичайните казуси, свързани с подобен род претенции. Ответникът се е защитавал срещу висок материален интерес. От друга страна обаче, установяване на механизма на ПТП и противоправното поведение на водача на лекия автомобил са били общи за двамата ищци факти и не се е налагало събирането на различни доказателства. При тези установени обстоятелства формулираният от касатора първи въпрос относно доказателственото значение на платежното нареждане при присъждането на разноски по чл. 78 от ГПК отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ (т. 1), приложимо и към частните касационни жалби съответно на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Въпросът е от значение за изхода на делото и е обуславящ изводите на въззивния съд. Според този съд уговарянето на плащане по банков път в договора за правна защита и съдействие, сключен със застрахователното дружество, и представянето на платежно нареждане са били достатъчни такова плащане в полза на адвоката да бъде прието. Не е удовлетворена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК във връзка с въпроса. Отговор се съдържа в определение № 400 от 09.07.2015 г. по ч. т. д. № 1123/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 70 от 30.03.2022г. по ч. гр. д. № 4384/2021 г. на ВКС, ГК, II г. о., определение № 303 от 15.07.2022г. по ч. т. д. № 1398/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 766 от 11.03.2025г. т.д. № 1129/2024г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. и актът на въззивния съд не е постановен в отклонение от съдебната практика. Според нея представянето на платежно нареждане за сумата по договора за правна защита и съдействие е достатъчно за установяване, че адвокатското възнаграждение е платено. Документът обективира нареждане за прехвърлянето на средства от сметка на страната по сметка на адвоката и е предназначен за изпълнение на превода. При липса на оспорване на това изпълнение от адвоката, плащането следва да бъде счетено за доказано. Касаторът се позовава на определение № 1561 от 18.03.2025г. по ч.гр.д. № 925/2025г. на ВКС, но такъв съдебен акт не се установява като съществуващ. Вторият въпрос също отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Той е относно критериите, по които се преценява фактическата и правна сложност на делото, съобразима при направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на платеното от другата страна адвокатско възнаграждение (в редакцията на разпоредбата към датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд (ДВ, бр. 59/2007г.)). Не е удовлетворено посоченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК - противоречие на акта на въззивния съд с решението на СЕС по дело С-438/22 (ECLI:EU:С:2024:71). Това решение не съдържа отговор на поставения въпрос, а е относно съответствието с правото на Съюза на акт, уреждащ по задължителен начин минимални размери на адвокатските възнаграждения, каквато е била Наредба № 1 от 09.07.2004г. Съгласно решението на СЕС такава наредба не може да бъде съобразявана съответно на правилото на чл. 101, § 2 от ДФЕС като ограничаваща конкуренцията - хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, § 1 от ДФЕС. Поради целта си, и независимо от размера на определената минимална цена на адвокатските услуги, такова ограничение не може да бъде обосновавано с легитимна цел (осигуряване качеството на адвокатските услуги или друго), нито може да се ползва като отразяваща реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Във връзка с въпросите касаторът е посочил и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и на това основание. То не е обосновано чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика - чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването на конкретна правна разпоредба, когато съдържащата се в нея правна уредба е непълна, неясна или противоречива (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - София. Воден от горното съдът