Определение № 254 от 15.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1178/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 3160 от 19.04.2022 г., подадена от М. И. Д. от [населено място], чрез процесуалния й пълномощник, срещу определение № 127 от 31.03.2022 г., постановено по в. ч. т. д. № 144/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 261837 от 29.12.2021 г., постановено по т. д. № 983/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив. С последното е оставена без уважение молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК на настоящата частна касаторка за освобождаването й от заплащането на държавна такса по подадената от нея въззивна жалба против постановеното решение № 260345 от 19.07.2021 г. по т. д. № 983/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив. Частната касаторка моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно и за постановяване на ново за уважаване на искането й за освобождаване от задължението за плащане на дължимата държавна такса за подадената въззивна жалба. Излага съображения, че съдът не може да основава своите изводи на предположения и доводи за хипотетични финансови възможности на молителя, като предполагаем и само възможен източник на доходи (неразпределена печалба на търговско дружество, на което молителят е едноличен собственик на капитала и управител) и не може да обоснове съображения за отказ страната да бъде освободена от държавна такса при наличие на декларация от нейна страна, че няма доход от този източник. Счита, че съдът е бил длъжен да даде указания да се представят допълнителни доказателства за нуждаещите се от доказване твърдения, което неправилно не е сторил. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. За възможността съдът да основава своите изводи на предположения и доводи за хипотетични финансови възможности на молителя; 2. Може ли възможен, поради това само предполагаем източник на доходи, да обоснове съображения за отказ страната да бъде освободена от държавна такса при наличие на декларация от нейна страна, че няма доход от този източник към решаващия за преценката на съда момент; 3. Следва ли съдът при непредставяне на достатъчно доказателства и/или наличие на непълноти в декларацията по чл. 83, ал. 2 ГПК да извърши преценка дали представянето на такива доказателства и/или отстраняването на непълноти е необходимо и, ако е необходимо, да даде указания за представянето им и едва след отстраняване на съществуващата неяснота относно тези обстоятелства да постанови акта, с който се произнася по искането и 4. Следва ли в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът да се произнася, ако счита твърденията на молителя и подкрепящите ги доказателства за недостатъчни, при положение че той вече е представил единствените липсващи според първоинстанционния съд такива или следва да даде указания за представяне на доказателствата, които той (съдът) счита за необходими и достатъчни. Частната касаторка поддържа, че по така поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава съответно на: определение № 87 от 19.05.2017 г. по ч. гр. д. № 1704/2017 г., I г. о., определение № 366 от 27.09.2010 г. по ч. гр. д. № 333/2010 г., II г. о., определение № 47 от 21.01.2015 г. по ч. гр. д № 7154/2014 г., III г. о. и определение № 44 от 18.01.2017 г. по ч. гр. д. № 4453/2016 г., IV г. о. – по първия въпрос; определение № 366 от 27.09.2010 г. по ч. гр. д. № 333/2010 г., II г. о. – по втория въпрос; определение № 607 от 10.12.2013 г. по ч. гр. д. № 6826/2013 г., I г. о., определение № 534 от 04.07.2014 г. по ч. гр. д. № 3461/2014 г., III г. о., определение № 811 от 12.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6447/2014 г., III г. о. и определение № 654 от 15.09.2014 г. по ч. гр. д. № 3882/2014 г., IV г. о. – по третия въпрос и определение № 866 от 27.12. 2012 г. по ч. гр. д. № 740/2012 г., IV г. о. – по четвъртия, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, въпрос. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок. За да постанови обжалваното определение, съставът на Апелативен съд – Пловдив, е възприел констатацията на първоинстанционния съд, че М. И. Д. е вписана в ТРРЮЛНЦ като едноличен собственик на капитала и управител на „Интел Трейдинг“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], както и като едноличен търговец – ЕТ „Макондо – М. Д.“, с ЕИК:[ЕИК], и в регистъра няма вписвания за прекратяване дейността на последния, както и на търговското дружество. Посочил е, че така установените данни обосновават извод за реална възможност относно реализирането на доходи от търговска дейност, която не може да се счете за изключена единствено поради факта, че липсват доказателства за реализирането на печалба от дейността на дружеството и едноличния търговец. Реалната възможност за реализиране от М. Д. на доходи от търговска дейност съдът е преценил като фактор, който сам по себе си разколебава в значителна степен достоверността на твърдението за тежкото финансово състояние на същата, на каквото тя се е позовала за обосноваване искането си за освобождаване от държавна такса. Жалбоподателката не е декларирала участието си в горното търговско дружество, нито регистрацията й като ЕТ, но от този факт тя не може да черпи благоприятни за себе си правни последици и да се счете, че щом като не са събрани доказателства за конкретния размер на реализирани от нея доходи от търговска дейност, то това е основание за извод в обратния смисъл, т.е. че тя не разполага с достатъчно средства за заплащане на държавната такса по подадената от нея въззивна жалба. В тежест именно на молителя е да докаже не просто затруднение, а невъзможност за заплащането на конкретната такса (която в случая е в дължим размер от 1 560.53 лв.), а такова доказване същата не е провела по повод на заявеното от нея искане за освобождаване от държавна такса, основано на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК. Съставът на въззивния съд е намерил за неоснователни поддържаните доводи, че съдът, констатирайки непълнота на подадената от Д. декларация за материалното й състояние, е следвало да й даде указания за представяне на допълнителни доказателства за нуждаещите се от доказване твърдения и че липсата на такива указания води до неправилност на обжалваното определение, по съображения, че първоначално ответницата не е представила изискващата се от чл. 83, ал. 2 ГПК декларация с въззивната си жалба, в която е заявено искането за освобождаване от държавна такса, и съдът й е дал указания и възможност за представянето на такава декларация, като не е длъжен да дава по-нататъшни указания с цел отстраняването на непълноти в декларацията, дължащи се на недекларирането (затаяването) от самата жалбоподателка на обстоятелства, безспорно имащи отношение към заявеното искане за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса. За неоснователен въззивната инстанция е приела и довода, че междувременното намаляване на спорния по делото дълг чрез частичното му погасяване в рамките на образувано изпълнително производство дава основание за намаляване размера на дължимата държавна такса по подадената въззивна жалба и в този контекст – че същата такса следва да е съобразена с актуалния остатъчен размер на дълга. В тази връзка решаващият съдебен състав е изложил съображения, че дължимият размер на държавната такса при обжалване на съдебно решение, с което съдът се е произнесъл по оценяеми искове, представлява определен процент от цената на иска, по който съдът се е произнесъл със съответно обжалваната част на решението и по никакъв начин не е поставен в зависимост от фактическото погасяване на задължението. Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато, тъй като поставените от частната касаторка въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи за изхода на спора по смисъла на указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Първият и вторият въпроси не съответстват на изложените в атакувания въззивен акт съображения, тъй като съдът е изградил изводите си за недоказаност на предпоставките за освобождаване от държавна такса не само въз основа на всички представени от страната и съдържащи се по делото доказателства, но и като сам е извършил справка в ТРРЮЛНЦ за установяване на необходимите за преценката му обстоятелства – за доходите от търговска дейност („Интел Трейдинг“ ЕООД в заявения за обявяване ГФО за 2020 г. е посочило касова наличност в размер на 49 000 лв. и неразпределена печалба от 48 000 лв.), т.е. изводът на въззивния съд, че молителката реализира доходи от своята търговска дейност не е резултат от хипотетично предположение, а от анализа на данните, установени от него при извършената служебна справка по партидите на търговското дружество, респ. – на едноличния търговец. Отсъства основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на третия и четвъртия въпроси, въведени от частната касаторка, доколкото след подаването на въззивната жалба и преди произнасянето по искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, на молителя е предоставена изрична възможност за депозирането на декларация за имущественото състояние и представяне на доказателства, от значение за претендираното освобождаване от държавна такса. По тези съображения, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение