Определение № 615 от 17.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1582/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. П. Н., [населено място], чрез процесуалния й представител адвокат К. Т., срещу въззивно решение № 8490/14.12.2017 г. по в. гр. д. № 11460/2017 г. на Софийски градски съд. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основанията по чл.280,ал.1,т.1 ГПК и чл.280,ал.2,предл. трето ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.В противоречие с практиката на ВКС са решени следните въпроси: в хипотезата, при която се завладява чужд имот, дължи ли ищецът да доказва намерение за своене, при положение, че владението е упражнявано спокойно и явно, въз основа на което собственикът е узнал /узнаването е установено от съда/ и е имал възможност да предприеме мерки за защита; когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т. нар. завладяване/, съдът дължи ли да приложи презумпцията на чл. 69 ЗС като приеме за установено, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе се. Сочи се противоречие с решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г., ВКС, ІІ г. о. Твърди се, че по приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 45/16.03.2015 г. по гр. д. № 6533/2014 г., ВКС, ІІ г. о. Поставя се и въпросът: следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни, като се посочва противоречие с решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., ВКС, ІІ т. о. Ответникът по касация – М. С. О., [населено място], оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 39213/16.02.2017 г. по гр. д. № 78420/2015 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Е. Н. срещу М. О. иск по чл. 75 ЗС, вр. чл.358 ГПК за защита и възстановяване на нарушено владение по отношение на недвижим имот – апартамент № 24, с идентификатор 68134.1201.86.4.24, находящ се в [населено място],[жк], състоящ се от стая, дневна, кухня и сервизни помещения с обща площ от 60,81 кв.м. Въззивният съд е приел, че на 17.06.2015 г. по изп. дело № 2014780400229 по описа на ЧСИ В. Л. е извършен въвод във владение на отвеницата в процесния апартамент, който ищцата твърди, че владее. Изпълнителното дело е образувано по изпълнителен лист, издаден въз основа на влязло в сила решение, с което на основание чл.108 ЗС роднини на ищцата - Х. Н., Е. Н. и С. Н. са осъдени да предадат на О. владението върху имота. С молба от 27.01.2012 г. О. е поискала конституиране в качеството и на ответник и Е. Н., като е посочила, че се е настанила в имота и с оглед предотвратяване наевентуално давностно владение. Искането е оставено без уважение. С определение от 02.12.2014 г. по гр. д. № 40776/2014 г. на Софийски районен съд, влязло в сила на 05.05.2015 г., без уважение е оставена молбата на Е. Н. за спиране на изпълнението по посоченото изпълнително дело. Видно от протокол за принудително отнемане и предаване на вещи от 17.06.2015 г, М. О. е въведена във владение на имота като е отразено, че там липсват движими лични вещи, които да подлежат на опис и оценка и в имота не е открито лицето Н., направило възражение за въвода от 10.09.2014г. Чрез предявяване на осъдителен посесорен иск по чл. 75 ЗС ищецът цели да реализира притезателното си право да се прекрати нарушението и възстанови владението върху вещта. На доказване подлежат само фактите - имало ли е владение, имало ли е нарушение, кой е владелец на конкретния недвижим имот към момента на предявяване на иска. Чрез иска по чл. 75 ЗС се защитава владението на недвижим имот, без значение дали е добросъвестно или не, стига да не е опорочено по отношение на владелеца (да не е отнето по скрит или насилствен начин). Ищецът носи доказателствената тежест да докаже факта на владението и факта на нарушението. Въззивният съд, позовавайки се на т. 1, ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК, ВКС, е приел, че владелецът може да се защити ефективно срещу осъществен от съдебен изпълнител въвод във владение с владелчески иск, само ако е придобил владението на имота - предмет на въвода преди предявяване на иска, по който е постановено решението, което се изпълнява. За да се приложи презумпцията на чл. 69 ЗС трябва да се установи пълно и главно обективният елемент на владението, а за да се приложи и презумпцията по чл. 83 ЗС, страната трябва да докаже, че е владяла в различни времена. В случая ищцата не е доказала, че е владяла процесния имот преди завеждане на делото, чието решение се изпълнява, както и че владението й е продължило поне шест месеца преди въвода във владение на 17.06.2015 г. и презумпциите не могат да се приложат. За неоснователни са приети доводите, че с молбата от 27.01.2012 г. ответницата е направила признание, че ищцата владее имота,тъй като изявлението е неконкретизирано и се опровергава от останалите доказателства по делото. Въззивният съд е кредитирал като достоверни, последователни и непротиворечиви показанията на свидетеля Г., ходил в имота четири, пет пъти през 2004 г., 2006 г., 2014 г., 2015 г., според които през 2004 г., когато сложил „СОТ“, имотът бил владян от Б., а през 2006 г. от мъж и жена, но не и от ищцата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Материалноправните въпроси за необходимостта от доказване на намерението за своене при завладяване на чужд имот и приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС са неотносими. Те не са предопределили изхода на спора и правните изводи за неоснователност на предявения осъдителен посесорен иск по чл. 75 ЗС, поради което не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на решението на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Владението като фактическо състояние включва два елемента - обективен (упражняване на фактическа власт) и субективен (намерение да се свои вещта). Презумпцията на чл. 69 ЗС освобождава владелеца от тежестта да докаже намерението, с което упражнява фактическата власт (субективния елемент на владението), но не и факта на нейното упражняване. Обективният елемент на владението (corpus) не се предполага, а следва да бъде доказан. Основният извод на въззивния съд е, че ищцата, чиято е доказателствената тежест, не е доказала факта на владение (завладяването) на имота преди завеждане на делото, чието решение се изпълнява и поне шест месеца преди въвода във владение на 17.06.2015 г., поради което не може да се брани с презумпциите по чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС. Прието е за не е доказано упражняваното на фактическата власт върху процесния апартамент от ищцата постоянно, непрекъснато, несъмнено и явно. При тези решаващи изводи в обжалваното решение поставените въпроси, свързани с доказване на субективния елемент на владението, са неотносими към изхода на спора. Те не са били предмет на решаващите изводи,тъй като съдът не е изследвал намерението за своене и оборването на презумпцията на чл. 69 ЗС, след като е приел за недоказан обективният елемент на владението. С оглед на това не следва да се обсъжда твърдяното от касатора противоречие с посочената практика на ВКС по разгледаните в нея въпроси за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС и изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, както и за приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС при установена фактическа власт върху имот без правно основание. Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните в мотивите на решението си също не обуславя допускане на касационно обжалване на решението, тъй като не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, според която. /ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, ТР/ мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, съдът следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. В случая въззивният съд е извършил преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и на всички доводи и възражения на страните, като е основал решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Направил е изводите си за липса на обективния елемент на владението след обсъждане на всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност /свидетелски показания, молба на М. О. от 27.01.2012 г., протоколи за принудително отнемане и предаване на вещи от 10.09.2014 г. и от 17.06.2015 г., ценени съобразно обвързващата им материална доказателствена сила/, с оглед спорните по делото факти и в съответствие с разясненията в ТР № 3/2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК, ВКС. Въззивният съд е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се е произнесъл по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора към нея, в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В останалата си част изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа доводи за неправилност на решението, които не са относими в производството по чл. 288 ГПК. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателката следва да заплати разноски на ответника по касационната жалба М. О. в размер на 1000 лева /хиляда лева/ - възнаграждение за адвокат, съгласно приложените доказателства. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.