Определение № 257 от 19.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1417/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 866/04.03.2020г., уточнена с вх.№1481 от 29.05.2020г., на Д. К. Ц., подадена чрез адвокат Н. Х., срещу въззивно определение № 141/27.02.2020 г., постановено по в.ч.гр.д. № 66/2020 г. по описа на Габровски окръжен съд. С това определение е потвърдено разпореждане № 17/03.01.2020 г., по гр.д. № 2518/2019 г. по описа на Габровски районен съд, с което е постановено връщане на искова молба вх.№ 9848 от 18.12.2019г., подадена от Д. К. Ц. срещу П. Д. и В. Р. - прокурори в РП [населено място], и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т.1 ЗОДОВ. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалвания съдебен акт. Искането е за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените искове. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съдът не е допуснал назначаването на служебен представител на ищеца, който би могъл да отстрани евентуалните грешки при предявяването на исковата молба. Счита, че отказът на съда, при условие, че ищецът е отговарял на условията за предоставяне на правна помощ е ограничил правото му на защита и е довел до неоснователно прекратяване на делото. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от настоящия жалбоподател искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т.1 от ЗОДОВ против П. Д. и В. Р. - прокурори в РП [населено място]. Претенциите на ищеца са за солидарното им осъждане да му заплатят обезщетение в размер 20000лв. за претърпени неимуществени вреди от служебните им действия и постановени от тях актове като магистрати във връзка с настаняването му на принудително лечение. Първоинстанционният съд е постановил връщане на исковата молба и прекратяване на производството, образувано по нея. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил акта на първоинстанционния съд. За да постанови този резултат въззивният съд, споделяйки съображенията на първата инстанция, е приел, че исковете са недопустими, тъй като с оглед нормата на чл.135 от Конституцията на Република България магистратите имат функционален имунитет при осъществяване на служебните си правомощия и не са пасивно процесуалноправно легитимирани да отговарят по заявените претенции. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В конкретния случай касаторът изобщо не е формулирал в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, който да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Изложил е единствено оплакване за неправилност на определението поради допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в отказ на съда да предостави правна помощ чрез назначаване на служебен защитник при наличие на основания за това. Съдът е недопустимо сам да формулира правен въпрос предвид диспозитивното начало в гражданския процес. Той може само да конкретизира или обобщи поставен такъв от касатора. В случая последният не е направил и опит да повдигне въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Невъзможно е и уточняването на такъв въпрос въз основа на релевираните оплаквания за неправилност на акта, доколкото са неотносими към решаващите изводи на съда за наличие на абсолютна процесуална пречка за развитие на производството и поради това не представляват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Оплакванията на касатора касаят неуваженото от първостепенния съд искане за предоставяне на правна помощ, направено с нарочен съдебен акт, подлежащ на самостоятелно обжалване. Видно от данните по делото при инстанционния контрол този акт е потвърден с влязло в сила определение, с което е прието, че не са налице основания за предоставяне на правна помощ. Поради изложеното оплакването, релевирано в изложението към частната жалба, не е относимо към крайните изводи на съда относно липсата на процесуална легитимация на ответниците по предявените искове, респ. за прекратяването на производството като процесуално недопустимо. За пълнота следва да се отбележи, че в приложението към жалбата липсва и обосновка и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят не се е позовал на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. Липсват доводи и за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. В обобщение не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения, Върховният касационен съд, съставна III г.о.