Определение № 369 от 28.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2652/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците Д. Н., лично и в качеството на едноличен търговец, К. Н. и Х. Х. срещу решение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение на Софийски градски съд, с което са изцяло уважени предявените от „Хипокредит“ АД искове по чл. 240 ЗЗД за солидарно заплащане на главница, лихва и неустойка (наказателна лихва) по договор за заем, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ответникът оспорва жалбата.

Третото лице – помагач на страната на ответниците „Кредитекс“ ООД не изразява становище.

І. Основателността на предявените искове въззивният съд е обосновал с правните съображения, че след като с влязло в сила решение по предявен между същите страни и уважен частичен иск за заплащане на част от главницата по процесния договор е формирана сила на пресъдено нещо относно действителността на процесния договор, преклудирала предявените от ответниците възражения срещу исковете. Приел е, че извън обхвата на силата на пресъдено нещо остава размерът на спорните вземания, който е приел за установен въз основа на приетото експертно заключение.

ІІ. Допускането на касационно обжалване се обосновава с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

1. Поставя се въпросът длъжен ли е националният съд служебно да следи за неравноправни и нищожни клаузи в потребителските договори; следва ли ответникът изрично да посочи клаузите, които счита за нищожни или е достатъчно общо позоваване на нищожност; кой е най-късният момент, до който страна в производството може да се позове на нищожност на клаузи в договора.

Поддържа се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на практика на ВКС, вкл. задължителна.

Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал и не е отрекъл задължението за служебна проверка на неравноправни клаузи в потребителски договор. Отказът му да разгледа въпроса за нищожност на посочените от жалбоподателя клаузи от договора не е основан на настъпила в хода на настоящото производство преклузия на възражения, противоречаща на такава служебна проверка, а е обоснован със силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение между същите страни по частичния иск за вземане, произтичащо от същото основание.

Що се отнася до правилността на преценката на въззивния съд относно предметния обхват на силата на пресъдено нещо в конкретния случай, същата не е предмет на настоящата фаза на касационното производство, а относно начина на формиране на тази преценка основание за допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК не е изложено.

2. Вторият, третият, четвъртият и петият въпрос обобщено се свеждат до обхвата на силата на пресъдено нещо на решението по частичен иск и нейното значение в последващия процес относно остатъка от вземането.

По тези въпроси се поддържа противоречие с посочена практика на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) и значение за точното прилагане на закона и развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Не са налице специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съдебната практика по въпроса е уеднаквена по задължителен за съдилищата начин с т. 2 от ТР № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ВКС-ОСГТК, съгласно която решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право, по съображения, че доколкото общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН в производството за остатъка, което има за предмет друга част на същото вземане в различен обем, различни части. Поради това и предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация и да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. След като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем, то позоваването в следващ процес на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано.

С така установената задължителна практика решаващият извод на въззивния съд е съобразен, което изключва както основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и това по т. 3 на същата разпоредба.

3. Поставя се и въпросът след обявяване на заема за предсрочно изискуем следва ли кредиторът да продължи да начислява договорни и наказателни лихви или след този момент се дължи единствено законната лихва и допустимо ли е едновременното начисляване както на договорни, така и на наказателни лихви.

По този въпрос се обосновава противоречие с т. 2 от ТР № 3/2017 на ВКС-ОСГТК относно постановеното, че при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит вземането следва да се определи в размер само на непогасения остатък от главницата и на законната лихва от датата на предсрочната изискуемост.

Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият не е бил предмет на обсъждане от страна на въззивния съд и поради това не може да бъде счетен за обуславящ решаващите му правни изводи, доколкото въззивният съд не обосновал извод, че договорна и наказателна лихва се дължат кумулативно и след настъпване на предсрочната изискуемост. Същевременно процесуален въпрос относно задължението на на въззивния съд за обсъждане на всички обстоятелства и доводи на страните (във връзка с разграничението между договорна и наказателна лихва след началния момент на предсрочна изискуемост) не е формулиран.

4. Останалите въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване предвид липсата на връзка с правните изводи на въззивния съд. Въпросите за отговорността на „гаранта“ не са обсъждани от въззивния съд, доколкото такива не са поставяни и са изцяло неотносими към спора, който не се основава на договора с третото лице – помагач. Въпросът за събирането на доказателства и обсъждане на прихващане на суми по два свързани помежду си договора също не е обсъждан от въззивния съд с оглед приетата от последния преклузия с влязлото в сила решение по частичния иск. Въпросът какво е възражението за нищожност по своята същност и правна характеристика е напълно теоретичен, без да е обосновано по какъв начин същият обуславя изводите на въззивния съд съобразно изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. При този изход на касационното производство жалбоподателите нямат право на разноски, ищецът не е представил доказателства за такива.

С тези мотиви съдът